Ники Френч
В здрача на вторник (52)

52

Не приличаше на обичайно събуждане. Беше болезнено, на пресекулки, възприятията й бяха объркани: мръснобял таван, надвесени над нея лица, лица, които говореха неразбираеми неща, мирис на сапун, нещо мокро по тялото й, приглушен говор. Познати лица: Санди, Саша, Джоузеф, Рубен, Джак, Карлсън, Оливия, Клои, дори Ивет. Някои плачеха, други се усмихваха. Идваха до нея, поставяха ръце на рамото й, на лицето й, а тя не можеше да им каже, че знае, че са там. Говореха й. Говореха за нея шепнешком. Джоузеф й пееше украински приспивни песни между риданията си, а Саша й четеше стихове. Чу как отвън в коридора Клои крещеше на някого с пресипнал от гняв глас и й се прииска да може да каже на избухливата си и нетактична племенница, че не си струва, че нищо не е толкова важно, но не можеше да движи устните си. Хрумна й забавна мисъл: всичко това можеше да мине за приятелско събиране, организирано от Фрида Клайн. Не можеше да се обърне. Понякога имаше чувството, че се задушава. През повечето време спеше.

А после, един ден, някакъв глас я попита:

— Фрида, чуваш ли ме? Мигни с очи, ако ме чуваш. — Тя примигна. — Ще броя до три, после ще извадим тръбата, а ти трябва да кашляш и да дишаш. Добре: едно, две, три.

Фрида се почувства така, сякаш й изтеглиха вътрешностите през устата, сякаш ги повърна, а после започна да кашля продължително.

— Добро момиче! — каза гласът.

— Не съм момиче — изхриптя Фрида и искаше да добави, че не е добра, но се отказа: не си струваше усилието. Прекарваше повечето време в сън, с краткотрайни неясни пробуждания. Това Саша ли беше на стола до леглото, с книга в ръце?

Ето я отново, с ръка върху нейната, втренчила поглед в лицето й. Този път я попита с тихия си, нежен глас:

— Чуваш ли ме, Фрида?

Не можа да чуе какво й отговори Фрида, затова се наведе много ниско и тя прошепна в ухото й:

— Вода.

Саша повдигна внимателно главата й и допря чашата до устните й. Водата беше топла и приятна на вкус.

— Фрида? — каза Саша. — Докторът ще дойде да разговаря с теб утре. Ако се чувстваш добре.

— Ти каза, че мога да ти разкажа.

— За какво?

Беше й трудно да произнася думите.

— Когато почувствам необходимост да го споделя с теб.

Тя се опита да продължи, стиснала тясната хладна длан на Саша, докато апаратът зад нея пиукаше равномерно.

— Добре, добре — каза Саша и я целуна по бузата. — По-късно ще поговорим.

— Някой ден — изрече бавно Фрида, потъвайки отново в тъмните води.

На следващия ден беше по-различно. Фрида се събуди с ясно съзнание. Тя седна в леглото и огледа болничната стая: три легла отсреща и две между нея и прозореца. Една от болните се оплакваше на някаква сестра, а зад завесата до нея се чуваше гласът на възрастна жена, която непрекъснато повтаряше думата „учителка“. Навън беше облачно и Фрида се чувстваше ужасно. Гърлото я дразнеше и цялото тяло я болеше. Докараха количка със закуска: овесена каша, чай с мляко, портокалов сок. Всичко й се стори отвратително.

Една сестра се приближи забързано до нея и й каза:

— Той е тук.

В долния край на леглото застана мъж на средна възраст, изискан на вид, с костюм на фини райета и папийонка. Макар и леко замаяна, Фрида се подразни. Защо консултантите продължават да носят папийонки, макар да знаят, че са екстравагантна отживелица?

Той й се усмихна.

— Как е нашето медицинско чудо?

Макар и с усилие, Фрида вече можеше да говори. Произнасяше думите с дрезгав глас и на пресекулки, все едно никога преди не беше говорила.

— Не разбирам какво имате предвид.

Той седна на ръба на леглото, продължавайки да се усмихва.

— Аз съм г-н Кан^[1] — представи се той. — Вашият хирург. Спасих живота ви. Но преди това вие сте си помогнали сама. Никога не съм виждал такова нещо. Дипломиран лекар сте, нали? — Фрида кимна. — Въпреки това направеното от вас е забележително.

— Не разбирам — учуди се Фрида. — Кое е забележително?

— Не си ли спомняте? — каза г-н Кан.

Фрида поклати глава отрицателно.

— Разбираемо е — при дадените обстоятелства. При един от ударите ножът е прерязал бедрената артерия. Осъзнали сте, че кръвта ви ще изтече за една-две минути. Преди да изгубите съзнание, сте успели сама да си сложите турникет около раната.

— Не съм правила нищо подобно — възрази Фрида.

— Били сте в състояние на хеморагичен шок — каза г-н Кан. — Бих казал, че поставянето на турникет вече не се препоръчва поради опасност от некроза на прилежащите тъкани, но не и във вашия случай. Вкарахме ви в операционната по-малко от час след инцидента. — Той посегна да потупа крака й, но се спря навреме. — Извадили сте късмет с прободните рани в гърба и в корема, ако мога така да се изразя. При никоя от тях не е засегнат орган. Но, както знаете, понякога и само един удар е достатъчен… Отначало се притеснихме за крака ви, но ще се оправи. Може да ви се наложи да отложите тренировките си по троен скок до следващите Олимпийски игри, но като се изключи това…

— Мери Ортън?

— Моля?

— Какво се случи с Мери Ортън?

Г-н Кан престана да се усмихва.

— Един ваш приятел е тук. Той ще отговори на всичките ви въпроси. Ако сте готова за това.

— Да — каза Фрида. — Готова съм. — Тя легна на възглавницата и след малко Карлсън се надвеси над нея. Фрида изпита усещането за минаващ над главата й облак или може би цепелин. Вероятно беше от болкоуспокояващите.

— Изглеждаш ужасно — каза тя.

— Можем да отложим разговора за по-нататък — предложи той. — Сестрата каза, че трябва да си почиваш.

— Не, ще говорим сега. Какво се случи с Мери Ортън?

Карлсън отвърна поглед встрани, сякаш очакваше някой друг да отговори.

— Беше обявена за мъртва от екипа, пристигнал на мястото на местопрестъплението. Мисля, че е била мъртва доста преди това.

— Не — отвърна Фрида. — Беше жива. Видях как очите й се движеха.

— Казаха, че е изгубила много кръв. Съжалявам.

Фрида усети как по лицето й се стичат горещи сълзи. Карлсън се пресегна, взе хартиена кърпичка и ги попи.

— Ние я предадохме — промълви Фрида. — Излъгахме доверието й.

— Парамедиците са имали достатъчно работа с теб. На другите две вече е било късно да се помогне.

— Другите две?

— Мери Ортън и Бет Кърси.

— Какво? — не повярва на ушите си Фрида и се опита да се надигне от възглавницата. — Не те разбирам.

— По-спокойно, не се напрягай — каза Карлсън, сякаш усмиряваше непослушно дете. — Не се притеснявай. Няма да имаш неприятности.

— За какви неприятности говориш?

— Няма място за притеснения — успокои я Карлсън. — Точно обратното. Най-вероятно ще те наградят с медал.

— Наистина не разбирам — каза Фрида. — Нищо не помня.

— Наистина ли?

Фрида поклати глава. Напрегна мисълта си. Като че ли всичко се беше случило много отдавна.

— Първо ме намушка в гърба — опита се да му разкаже тя. — Аз дори не я видях. Или поне не си спомням добре. Но знам, че започнах да губя кръв, много кръв. И когато почти бях изпаднала в безсъзнание, си спомням, че чух нещо. Това е всичко.

— В моята практика това постоянно се случва — каза Карлсън. — Вероятно никога няма да успееш да си спомниш всичко. Но за нас беше лесно да направим възстановка на случилото се, когато видяхме местопрестъплението. Исусе, навсякъде имаше кръв. Извинявай, не трябваше да чуваш това.

— Но какво точно е станало?

— Да оставим това за по-късно, Фрида.

— Не — настоя Фрида. — Разкажи ми сега.

— Добре, добре — съгласи се Карлсън. — Ето какво най-вероятно се е случило. Действала си при самоотбрана. След като си била намушкана, макар и губейки кръв, си успяла да се пребориш с нея, изтръгнала си ножа от ръцете й и на свой ред си я намушкала, защитавайки себе си.

— Как?

— Моля?

— Как съм я пробола?

— Починала е от загуба на кръв, причинена от разрез в областта на гърлото.

— Прерязала съм й гърлото.

— Да, а после си взела колана й и си го пристегнала около крака си. Лекарите казват, че ако не си направила това, си щяла да умреш от остра кръвозагуба за около две минути.

Фрида посочи с ръка чашата с вода. Карлсън я допря до устните й. Всяка глътка й причиняваше болка.

— А сега поспи — каза той. — Всичко ще се оправи.

— Добре — отвърна Фрида. В момента говоренето за нея беше най-трудното нещо на света. — Само още нещо.

Той се наведе по-близо.

— Слушам те.

— Не съм го направила аз.

— Вече ти казах. Няма да имаш неприятности. Било е акт на самозащита.

— Не — възрази Фрида. — Не съм била в състояние да го направя. Освен това… — Фрида се помъчи да си спомни моментите, преди да загуби съзнание. Опита се да ги разграничи от всичко, което беше последвало: забравата, кошмарите, миговете на очакване. — Тогава чух нещо. Но така или иначе аз знам. Бил е той.

Карлсън се озадачи, а после го обзе паника.

— Какво значи „той“?

— Знаеш кого имам предвид.

— Не казвай това — изсъска Карлсън. — Дори не си го и помисляй.