Ники Френч
В здрача на вторник (35)

35

Двамата излязоха заедно и Фрида спря едно такси. Седна и се загледа в непознатите улици на Южен Лондон. Пътуваха покрай паркове, училища, гробище — гледки, които можеха да се видят във всяко кътче на Англия и по света. Фрида се замисли за Джанет Ферис и за журналистката Лиз Барън. Тя самата й беше хлопнала вратата, но не и Джанет Ферис. Представи си как я е поканила да влезе, направила й е чай и охотно си е бъбрила с нея, благодарна, че насреща си има човек, готов да я изслуша. Джанет Ферис беше жена, на която никой не обръщаше внимание и която някак си живееше в сянка. В един миг се беше оказала свързана с извънредно събитие — убийството на човек, когото познаваше и на когото държеше, и дори тогава не й бяха обърнали особено внимание. Никой не беше пожелал да седне и да изслуша историята й от край до край. И ето че Лиз Барън я беше посетила и я беше накарала да говори.

Фрида натисна звънеца на Джанет Ферис, но никой не отговори. Ядоса се на себе си, че не беше й се обадила предварително. Погледна звънците. Първият беше на Джанет Ферис. Вторият беше на Пуул. Натисна звънеца на третия апартамент, после го натисна още веднъж. От домофона се чу глас, придружен с пукот и тя не можа да разбере нито дума. Фрида каза коя е и че иска да се срещне с Джанет Ферис, но не беше сигурна, че я чуват. Почака и чу стъпки по стълбите. Вратата се отвори и на прага застана висок млад мъж с руса коса и очила с тънки метални рамки, облечен с пуловер и дънки, бос.

— Какво желаете? — попита той. Говореше с чуждестранен акцент.

Фрида си спомни документацията: германски студент на най-горния етаж.

— Търся Джанет Ферис — обясни тя. — Но като че ли я няма. Помислих си, че може би знаете къде е.

Той повдигна рамене.

— Аз съм на по-горния етаж. Не я виждам кога влиза и кога излиза.

Тя надникна във входното антре, за да види дали няма натрупана поща. Нямаше.

— Може би ще ви прозвучи странно — каза тя. — Сътруднича на полицията при разследването на убийството. Безпокоя се за психологическото състояние на Джанет. Имате ли ключ за апартамента й?

— Можете ли да се легитимирате?

— Не и като полицай. Аз съм психотерапевт. Както вече ви обясних, оказвам съдействие на полицията.

Човекът я изгледа изпод вежди.

— Няма да се бавя — настоя тя. — Просто искам да се уверя, че Джанет е добре. Можем да влезем заедно.

— Един момент. Сега ще донеса ключа. — Той изтича с леки стъпки нагоре по стълбите.

Фрида се учуди на себе си. Какви ги вършеше? „Непочтената лекарка“ в действие! Мъжът се върна почти веднага.

— Не съм сигурен, че постъпваме правилно. — Но все пак отключи, отдръпна се от вратата и извика Джанет по име.

Фрида прекрачи прага и влезе. Блъсна я силна миризма. Едновременно отвратителна и сладникава — смрад от изпражнения.

— Не влизайте — каза тя на мъжа и се запъти към дневната със замайващото предчувствие какво ще намери там. Тя почти се блъсна в краката на Джанет Ферис. Погледна нагоре. През една греда беше преметнат електрически кабел. Другият му край беше омотан около врата на Джанет Ферис. Тялото й висеше неподвижно, натежало и отпуснато, сякаш беше торба, пълна с пясък. По единия й крак се стичаше кафява струйка, минаваше по обувката й и капеше върху килима. Фрида чу шум зад себе си, нещо като сподавено възклицание. Обърна се и видя едно пребледняло, ужасено лице.

— Казах ви да не влизате — изрече тя без гняв. Той се върна обратно. Фрида порови и извади телефона си. Макар и да запази самообладание, отначало й беше трудно да натисне бутоните. Пръстите й отказваха да й се подчинят. Изведнъж бяха станали огромни и непохватни.

 

 

Джоузеф никога не беше виждал Фрида в такова състояние: тя, която винаги бе толкова овладяна и силна и на чиято подкрепа можеше да се разчита, сега седеше край кухненската маса прегърбена, закрила лицето си с длан. Той се суетеше около нея, искаше да я накара да се почувства по-добре, непрекъснато й сервираше чай, чаша след чаша. Напълваше чайника веднага щом налееше гореща вода в каничката за запарване на чай. Тя не искаше водка, въпреки че според него от нея щеше да се почувства по-добре и да възвърне цвета на лицето си. Предишния ден й бе изпекъл меден кейк с канела и джинджифил и докато се печеше, уханието му му бе напомнило за майка му, а също и за жена му — или по-скоро за жената, която по-рано му бе съпруга — и го бе изпълнило с емоции, едновременно и радостни, и тъжни. Сега се опитваше да накара Фрида да хапне малко от кейка, слагайки чинията под носа й. Тя тръсна глава и я бутна настрана.

И Рубен никога не я беше виждал в такова състояние, въпреки че навремето й беше личен ръководител и неин приятел в продължение на години и знаеше за нея неща, които вероятно никой друг на света не знаеше. Тя не плачеше — дори Рубен никога не я беше виждал да плаче, въпреки че веднъж, по време на филм, очите й подозрително се бяха насълзили — но беше видимо разстроена.

— Кажи ни какво се е случило, Фрида — настоя Рубен. Беше привечер и след около час той трябваше да излезе на среща с една жена, с която се беше запознал в местния фитнес клуб. Не можеше да си спомни дали се казваше Мери или Мария и се притесняваше дали ще я познае, когато не е облечена в гимнастическо трико, с вързана на конска опашка коса, със зачервени от упражненията бузи и с потен триъгълник на изящния си гръб.

— Да, разкажи ни от начало до край — обади се и Джоузеф. Той наля на всички по още една чаша чай, а на себе си наля и водка от едно шише, което беше сложил набързо в чантата си, когато Фрида им се обади по телефона. Изведнъж му се прииска да я погали по наведената глава, но се отказа.

— Знаех, че е самотна — каза тя едва чуто, сякаш говореше на себе си. — Когато прочетох онази статия…

— В която се говори за „непочтената лекарка“?

Тя вдигна поглед и направи кисела гримаса.

— Да, Рубен, точно тя. Написаното ме накара да се замисля за Джанет Ферис: живееща самотно в апартамента си и как би помислила за приятел всеки, който почука на вратата й. Тя е — беше — интелигентна, симпатична и чувствителна жена и въпреки това не беше получила почти нищо от живота. Робърт Пуул, който й е носил малки подаръци и й е доверявал различни неща, е означавал много за нея. Когато я посетих, забелязах, че е много нещастна. Но после забравих за това.

— Не можеш да спасиш целия свят.

— Отидох при нея и я насърчих да разкрие душата си и да сподели с мен какво чувства. Това е доста рисковано, ако не си подготвен да се справиш с последствията.

— Ти просто си била мила с нея — помъчи се да я успокои Джоузеф.

— По-скоро само съм залепила лейкопласт върху душевните й рани — каза Фрида виновно и Джоузеф я погледна смутено. Той отпи глътка водка, а после отпи от чая. — Достатъчно мила, за да я накарам да ми се довери и да ми разкаже дълбоко лични неща. А после си тръгнах, написах доклада си, предадох го на Карлсън и забравих за нея. Изтрих я от списъка със задълженията си.

— Изтри я?

— Фрида има предвид, че… Всъщност няма значение. — Рубен взе разсеяно чашата с водка на Джоузеф и я изпи, после я напълни отново, отпи половината и я подаде на Джоузеф, който я допи. — Какво по-точно те измъчва — че е трябвало да вникнеш по-дълбоко в обърканото й душевно състояние или че си й помогнала да изпадне в него?

— Не знам. Аз, полицията, онази журналистка — ние всички я използвахме. А тя скърбеше за него.

— Но той е бил просто неин съсед.

— Придал е нов смисъл на живота й.

— Предполагам.

— Когато се запознах с това дело, полицията беше загубила интерес към него. Не и Карлсън, разбира се, но като цяло нещата вървяха към приключването му. Всички смятаха, че жертвата ще се окаже някакъв наркодилър или бездомник и че е бил убит от една побъркана жена, която щеше да бъде затворена в психиатрия до края на дните си. После, когато разбрахме кой всъщност е Робърт Пуул, това отново не предизвика особен интерес, защото се оказа, че е бил долнопробен мошеник. Кой би се загрижил за него? Джанет обаче тъгуваше. А сега и тя е мъртва.

— Проблемът е — каза Рубен, като напълни отново чашата с водка и отпи голяма глътка, — че ти започваш да губиш представа дали си психотерапевт или си полицай. — Той се взря в чашата. — Не знаеш дали да залавяш хората или да ги лекуваш.

Фрида вдигна ръка от лицето си и седна с изправен гръб.

— Би могло да се каже.

— Въпросът е в това, че си психотерапевт тогава, когато някой в ролята си на пациент идва да се срещне с теб в кабинета ти. Няма как да си психотерапевт на всеки срещнат. Това е невъзможно.

— Невъзможно е — съгласи се Фрида, но не беше съвсем убедена. — Вероятно си прав.

— Това помага, когато човек е тъжен — каза Джоузеф и напълни с водка три чаши. Всеки взе своята, вдигна я за наздравица и я изпи до дъно. Дори и разстроена, Фрида забеляза, че Рубен е започнал да се отърсва от въздържанието си и да се връща към старите си навици.

— В съзнанието ти трябва да има граница между тези две неща — продължи Рубен.

— Ще помисля върху това. Ще трябва да отсея едното от другото. Предполагам, че скоро трябва да тръгваш?

— Господи, Фрида! Ти си истински шпионин.

— Току-що си се избръснал — на шията ти е останала капчица пяна, а ти никога не се бръснеш вечер. Освен това два пъти погледна часовника си.

— Извинявай.

— Коя е тя?

— Жена, която срещнах наскоро. Мери или Мария.

— Не знаеш как точно се казва?

— Ще трябва да избягвам да я наричам по име.

— Аз също ще трябва скоро да изляза. А сега някой от вас ще ми подаде ли млякото от хладилника?

— Млякото?

— Да, моля.

Джоузеф извади от хладилника картонена кутия с полуобезмаслено мляко и й я подаде заедно с чаша, но вместо това Фрида взе от шкафа малка порцеланова чинийка и отиде в антрето, където беше оставила малък кашон до вратата. Джоузеф и Рубен я последваха с любопитство. Тя отвори кашона и пъхна вътре ръката си.

— Хайде, излез — каза тя и извади котарака, който Робърт Пуул и Джанет Ферис бяха наричали Мог и Моги. Той постоя неподвижен, с извит гръб и вирната нагоре опашка.

— Откъде си го донесла? Да няма бълхи?

— Не — отвърна Фрида. — Джанет Ферис не би позволила да има бълхи. — Тя наля мляко в чинийката и я сложи под носа на животинчето. То го подуши подозрително, а после започна да лочи бързо с розовото си езиче. Когато изпразни чинийката, се отдръпна и започна деликатно да се мие, ближейки страничната част на лапичката си и търкайки енергично ухото и муцунката си.

— Искаш ли този котарак, Рубен? — попита Фрида.

— Да, да! — Джоузеф клекна до нея и започна да движи късия си дебел пръст, като в същото време издаваше гальовни звуци и говореше нещо на своя език. Котаракът измяука жално.

— Алергичен съм — припряно отвърна Рубен.

— Той гладен — каза Джоузеф.

— Откъде знаеш? Да не би да разбираш езика на котките?

Джоузеф се изправи и изчезна в кухнята, а котаракът го следваше по петите. Чуха, че вратата на хладилника се отвори.

— Онова студено пиле не е за котки! — провикна се Фрида, а после се обърна към Рубен: — Ти наистина ли си алергичен?

— Кихам и се изривам.

— Очевидно ще трябва да остане при мен.

— Не мога да повярвам — Фрида Клайн с домашен любимец?

— Не е домашен любимец. Това е моето наказание — каза тя. — А сега е време да тръгвате.

Фрида почти ги избута навън и когато вратата се затвори, облегна гърба си на нея, сякаш за да я държи затворена. Пое си дълбоко въздух, после още веднъж. Внезапно чу звук, който не можа да разпознае. Отвътре ли идваше, или отвън? Отдалеч или отблизо? Тя отвори вратата и само на няколко ярда от себе си видя купчина от тела. В първия момент не можа да разбере какво става, беше само смесица от възприятия: викове, ругатни, юмруци, удари. Вкопчени една в друга човешки фигури се търкаляха по земята. Пристъпвайки напред, тя видя как Рубен и Джоузеф се бият с някакъв непознат — нанасяха си удари, стискаха се за гушите. Фрида извика нещо несвързано и сграбчи някого — беше велуреното яке на Рубен. В същия миг една ръка я удари и я блъсна назад. Тя седна тежко на земята. Но след намесата й боричкането престана. Мъжете се изправиха, а Джоузеф се надвеси над нея.

— Заболя ли те?

Фрида погледна зад него и видя Рубен. Той дишаше тежко, а в очите му припламваха опасни искри. Непознатият, който беше млад мъж с тъмна коса, облечен с дебело яке и с провесен през врата фотоапарат, се изправи и пристъпи назад. Вдигна ръка и докосна носа си.

— Проклети негодници! — извика той. — Сега ще се обадя в полицията.

— Обади се в полицията — отвърна Рубен, все още запъхтян. — Ти си долен паразит. Искам да те видя в съда, изправен пред куп съдебни заседатели.

Фрида се изправи с усилие.

— Престанете — извика тя. — Веднага престанете. — Тя погледна към фотографа. — Добре ли сте?

— Гледай си работата — каза той, размахвайки пръст към нея. — Сега ще се обадя в полицията.

— Обади се в полицията — каза Рубен. — Настоявам. Да видим дали ще посмееш.

Фотографът направи странно движение с глава, отдалечи се от тях и изчезна зад ъгъла. Известно време тримата стояха и се гледаха мълчаливо. Рубен докосна кокалчетата на дясната си ръка, потрепвайки леко. Джоузеф се обърна засрамено към Фрида.

— Виж… — започна той.

— Не — прекъсна го тя. — Не казвай нищо. А сега си вървете.

— Ние просто се грижим за теб — обади се Рубен.

Тя не можа да намери подходящите думи. Обърна им гръб и си влезе, блъскайки силно вратата зад себе си.