Ники Френч
В здрача на вторник (24)

24

Джасмин Шрийв се държеше с Карлсън и Фрида така, сякаш не те, а тя ги разпитваше, и още повече се оживи, когато разбра, че Фрида е психотерапевт.

— Спомняте ли си, когато водех „Домашен лекар“? — попита ги тя. Направи пауза и Карлсън смотолеви нещо. Тогава тя погледна към Фрида.

— Това медицинско предаване ли е било? — попита Фрида.

— Значи вие не сте… — започна Шрийв. — Беше преди време, но докато се излъчваше, беше много популярно. Работехме в екип с един известен психолог, Лени Макмълън. Д-р Мак. Би трябвало да го познавате.

Отново мълчание.

— Госпожо, ъъъ…

— Наричайте ме Джасмин.

— Не мисля, че го познавам.

— Той е много уважаван в своята област — каза Джасмин. — И е роден за телевизионен водещ. Привличаше вниманието със своите пуловери. Значи никога не сте гледали предаването? — Изглеждаше объркана и се замисли за момент. — Правехме следното: отивахме в нечий дом и докато стопаните се разхождаха навън, Лени и аз обикаляхме из жилището и той диагностицираше техните психологически проблеми чрез наблюдение на цветовете, украсата, мебелите и картините. После канехме домакините да влязат отново и двамата с Лени разговаряхме с тях за проблемите им и как могат да ги разрешат.

— Като пребоядисат стените и променят подредбата? — попита Карлсън скептично.

— Понякога — каза Джасмин, — трябва да се отнасяме сериозно към тази тема. Жилищата, които обитаваме, показват какви сме. Като „лекуваме“ къщата си, лекуваме себе си. Това бяха думите на Лени. — Тя измери с поглед Фрида. — Знам какво правите в момента.

— Какво правя?

— Изучавате дома ми. Опитвате се да подходите към мен по начина, по който го правехме ние в „Домашен лекар“.

— Не мисля, че притежавам такива способности — възрази Фрида.

— Недейте да скромничите. Ще ви кажа какво виждате. Виждате една дневна, която е подредена с много вкус, което е учудващо за водеща в евтин телевизионен канал. Цветът на стените наподобява нещо, което съм виждала в Помпей. Има няколко мои снимки с известни личности, но те са направени преди доста време. Знаете ли, че когато свалиха от ефир „Домашен лекар“, Канал 4 още нямаше собствен уебсайт? Е, разбира се, че не знаете, след като изобщо не сте чували за него, така че едва ли сте гледали програмите, които съм водила по други телевизии.

— Аз гледам най-вече спорт, и то не много — обади се Карлсън.

— Това, което виждате — продължи Джасмин, — е домът на една петдесет и една годишна телевизионна водеща в една индустрия, която не желае да наема петдесет и една годишни жени за телевизионни водещи. Може да се види снимката на един бивш съпруг, защото с него все още сме добри приятели. Няма как да видите снимката на другия, защото с него не сме приятели. Може би очаквахте, че това ще бъде къщата на жена, която живее с миналото, която е озлобена от съдбата си. Кажете ми, д-р Клайн…

— Моля, наричайте ме Фрида.

— Фрида, смятате ли, че това е стаята на една озлобена жена?

Изведнъж Фрида си спомни за дядо си. Негов приятел й беше разказал как постъпвал, когато някой от компанията откриел, че е лекар, и както често се случва, започвал да го занимава с болежките си. Със загрижен глас той го карал да си затвори очите и да си изплези езика. После се отдалечавал и се заговарял с някой друг. Тя помълча малко и каза:

— Ако провеждахме консултация, щях да ви попитам какво очаквате да ви кажа. Имам чувството, че се опитвате да ме накарате да ви кажа нещо за вас самата. Но сега не сте на терапевтичен сеанс. Понякога стаята е просто стая. Намирам дневната ви за много приятна. Допада ми цветът от Помпей.

— Знаете ли къде съм завършила университетското си образование? В Оксфорд — каза Джасмин и продължи: — Учих английска литература. Завърших с отличие бакалавърска и магистърска степен. Това едва ли се очаква от жена, която е подготвяла и участвала в реклами за памперси. В крайна сметка със спечеленото от тях платих половината от тази къща. Но знаете ли какво означава това? Двойното отличие, не телевизионната реклама.

— Звучи впечатляващо.

— Това означава, че ще бъде много трудно за някого като вас да ме анализира. Това, което вие с вашите сеанси се стремите да правите, е да създавате цели истории от живота на хората — със сюжет и с поука. Но аз съм се учила на това, когато бях в Оксфорд. Знам как да анализирам истории и как да ги създавам. Когато работех по програмата „Домашен лекар“ и дори когато правех нискобюджетни документални филми за хора, които се държат непристойно по време на почивка, житието на всеки от героите беше една малка история. Ето защо не може да нахълтате в дома ми и да ме поставите в центъра на вашия предполагаем психологически разказ за телевизионна водеща от близкото минало.

Последва пауза. Карлсън изглеждаше зашеметен. Той погледна към Фрида, очакващ тя да подхване темата.

— И така — започна тя. — Каква беше историята с Робърт Пуул?

— Беше приятел — отвърна Джасмин. — Работихме заедно. В известен смисъл.

— Бихте ли обяснили по-подробно? — настоя Фрида. — Как се запознахте?

Джасмин започна да разказва с изпълнен с носталгия глас:

— Беше като по филмите. Ходя на фитнес два пъти седмично, но от време на време бягам за здраве. Един ден, преди няколко месеца, бях в парка „Ръскин“, зад болницата. Правех упражнения за разтягане и той ме заговори.

— За какво?

— За упражненията, които правех. Каза, че е много хубаво човек да се разгрява по този начин, но че едно от движенията, които извършвах, може да натовари гръбнака ми и ми показа по-щадящи упражнения. Заприказвахме се, после отидохме да пием кафе и аз го попитах дали би могъл да ми помага да се поддържам във форма.

— Като личен треньор? — обади се Карлсън.

— Точно така.

— Защо? — попита Карлсън.

— Как така „защо“? А защо не?

— Човек, с когото току-що сте се запознали в парка?

— А как иначе се сприятелявате с хората? — отвърна тя. — Аз имам усет за тези неща. Той говореше много компетентно. Допаднахме си. Чувствах, че ще ми даде добра мотивация.

— Колко му платихте?

Тя се замисли за момент.

— Шейсет лири на сеанс. Това много ли ви се струва? — Тя погледна към Фрида. — Вие колко взимате?

— Различно — каза Фрида. — Той говореше ли за другите си клиенти?

— Не — отвърна Джасмин. — Това беше едно от нещата, които харесвах у него. Когато се занимаваше с мен, той се концентрираше изцяло върху работата си.

— Бяхте ли емоционално обвързани? — попита Карлсън.

Тя се смути за кратко.

— Той беше просто мой треньор. Е, не просто треньор. Хубавото при Роби беше, че с него човек можеше да си говори.

— За какво си говорехте? — попита Фрида.

— Когато работиш в телевизията, хората смятат, че си различен. Той обаче не мислеше така. Беше добър слушател. Това може да ви се струва маловажно, но такива хора са рядкост.

— Кога го видяхте за последен път? — попита Карлсън.

— Преди около месец.

— Как ви се стори?

— Както винаги — сърдечен, внимателен, грижовен. Имахме уговорена среща за края на януари, но той не се появи. Звънях му по телефона, ала не се обади. А после всичко това… Не съм забелязала нищо, което би подсказало, че го очаква такъв край. Откакто научих, не преставам да си мисля за това. Много съм объркана.

— Случвало ли се е да говори за семейство и приятели? — попита Фрида. — Или за миналото си, или пък за някакъв период от живота си?

— Не. — Джасмин поклати глава със странна усмивка на лицето. — Говорехме само за мен. Може би затова го харесвах.

— И всичко, което сте му платили, е било в рамките на тези шейсет лири на сеанс? — попита Карлсън.

— Точно така.

Настъпи мълчание. Карлсън кимна леко към Фрида, което й напомни за тайните знаци, които двойките си разменят, когато е време да си тръгнат от някакво празненство. Двамата се изправиха. Джасмин протегна ръката си към Фрида, която я пое и каза:

— Вие ми казахте, че няма да мога да науча нищо за вас, разглеждайки жилището ви, и че няма да мога да ви анализирам като психотерапевт, защото сте изучавали английска литература. Какво научи за вас Робърт Пуул?

Джасмин издърпа ръката си.

— Недейте да остроумничите. Роби не гледаше на мен по начина, по който останалите са свикнали да ме възприемат. Той ме приемаше такава, каквато съм. Толкова е просто.

Когато излязоха от къщата на Джасмин Шрийв на малката уличка в Камбъруел, Карлсън изсумтя недоволно:

— Кой, по дяволите, е този човек?

 

 

В лодката проникваше вода. Тя не можеше да разбере откъде се просмуква, но подът беше мокър, а всичките й дрехи бяха напоени с влага. Една сутрин беше толкова студено, че панталоните й бяха станали твърди като картон и тя трябваше да стисне зъби, докато ги обуваше. Дланите й пулсираха и бяха малко подути. Вдигна ги към прозореца и ги огледа. Трябваше да изглежда добре, когато той се върне. Но не ослепителна и предвзета — той мразеше това. Предпочиташе до себе си да има силна жена, която да го следва в един свят, изпълнен с опасности. Тя трябваше да бъде чиста, в добра форма, готова да направи всичко, което той поиска от нея.

Беше отслабнала. Нямаше как да се види, но го усещаше по дрехите си, които висяха от нея, и от променената форма на тазовата си кост. Освен това мензисът й не беше идвал от — колко време? Не можеше да си спомни. Трябва да погледне календара, където си беше отбелязала датата. Все едно. Това, което я тревожеше, бе зрението й — пред очите й плуваха малки точки и виждаше предметите леко размазани. Нямаше да му каже за това и щеше да се погрижи то да не попречи на предстоящата й задача.

Предстоящата й задача. Каква беше тя? А, да, косата й: тя я намокри и я среса надолу, а после, изправена пред малкото огледало в помещението, което навремето е било баня, се опита да я подстриже, подрязвайки с ножица неравните й краища. По-рано, когато отидеше във фризьорския салон в града, тя сядаше пред голямото огледало, затваряше очи и се оставяше в ръцете на Андре, който с ефирни движения втриваше в косата й лимоново масло, преди да я измие и да й сложи балсам, а после, много бавно, да я подстриже, да я среши внимателно и да я оформи със сешоар. Сега всичко беше различно — прическата й трябваше да бъде практична, но й беше трудно да подравни косата си в мъждивата светлина, а лицето й ту се смаляваше, ту се уголемяваше и тя имаше неприятното усещане, че от огледалото я гледа някаква непозната, със землиста кожа, чиито очи бяха твърде големи, а скулите й изострени. Но й беше приятно да усеща как острието подрязва мокрите й кичури.

След това изми това, което бе останало от косата й над пукнатата мивка, поливайки я с чаша вода и втривайки последните остатъци от шампоана си. Лицето й бе грапаво от студа, но иначе й беше горещо. Горещо отвътре. Ръцете й стиснаха здраво мивката. Тя беше мазна и й беше трудно да се държи за нея, а лодката като че се бе наклонила на една страна.

Знаеше, че трябва да се храни, но й се гадеше и не можеше да погледне последните останали картофи, разбъркани с вмирисана риба тон. Би опитала компот от праскови. Не можеше да намери отварачката за консерви; сигурно беше паднала някъде, но в лодката беше полутъмно, батериите на фенерчето й се бяха изтощили, а къде ли беше кибритът? Като че ли всичко й се изплъзваше от ръцете, а не биваше да допуска това. Тя беше войник. Горе главата! Намери кухненския нож и приклякайки на пода, започна да удря с него по капачката на консервата. Направи малък, назъбен отвор, който постепенно се разшири. Накрая капачката се разцепи и на повърхността й се процеди капка от сока. Тя лакомо я облиза с връхчето на езика си. Сладък, животворен. Очите й се насълзиха. Тя пъхна ножа в дупката и го раздвижи напред-назад, постепенно разширявайки отвора. Накрая изгуби търпение, допря консервата до устните си и започна да смуче през разрязаната капачка. Едва по-късно, когато все още усещаше вкуса на метала, тя разбра, че устната й е разрязана, кожата разцъфнала, а устата й пълна с кръв. Опита се да се изправи, но подът сякаш се залюля и таванът се наклони към нея. Тя сложи главата си на мокрите дъски и се загледа в затворения капак на отвора, откъдето той щеше да се спусне при нея.