Ники Френч
В здрача на вторник (47)

47

Карлсън хвана приятелски Фрида за лакътя.

— Правата и на двамата бяха прочетени и всеки от тях присъства с адвоката си. Както можеш да се досетиш, Теса Уелс е наясно с всички юридически подробности около задържането й.

— Ти беше ли вече при тях?

— Изчаках те да дойдеш.

— Дойдох възможно най-бързо. Не исках да оставя Мишел Дойс сама.

— Тя добре ли е?

— За жена, преживяла снощния кошмар, може да се каже, че е добре. Извиках Джак. Тя го познава и го харесва. Не го възприема като заплаха. Цветът на косата му й действа успокояващо. Казах й, че ще се върна при нея по-късно. Смятам да се обадя на Андрю Бериман — лекар, който познава състоянието на Мишел. Тя е страдащо човешко същество, а не просто рядък случай от медицинската практика. Не можем да я оставим сама в нейната безнадеждност, обърканост и страх. Дължим й поне това.

Карлсън я погледна загрижен.

— Добре ли си?

— Използвах я като примамка — каза Фрида. — Очевидно това правя с хората, за които се предполага, че трябва да се грижа. Тя беше като червей, закачен на кукичка, и именно аз я закачих там.

— Но пък хвана рибата, нали?

— „Първо, не вреди“^[1] — каза Фрида.

— Моля?

— В това се заклеват всички току-що дипломирали се лекари.

 

 

Теса седеше в стаята за разпити със сплетени върху масата пръсти. Изглеждаше спокойна, но Фрида забеляза, че има сенки под очите и често-често облизва устните си. Мъжът до нея беше около шейсетгодишен с тясно интелигентно лице и проницателен поглед.

Ивет и Карлсън седнаха срещу Теса, а Фрида седна отстрани. Теса извърна главата си и впери поглед в нея; на устните й се появи тънка усмивка, сякаш знаеше нещо, което Фрида не знаеше.

— Госпожице Уелс — обърна се учтиво към нея Карлсън. — Вие знаете правата си и че всичко, което казвате, се записва.

— Да.

— Вие сте арестувана по подозрение в опит за убийство на Мишел Дойс миналата нощ. Освен това ще бъдете разпитана във връзка с убийствата на Робърт Пуул и Джанет Ферис. Дотук ясно ли е всичко?

— Да — каза Теса с равен тон.

— Брат ви е в съседната стая. Ще разпитаме и него. Първо искаме да чуем вашата версия.

Теса го погледна мълчаливо.

— И така, предлагаме ви да чуете нашия разказ за вашите действия. — Карлсън взе една папка и я прелисти, докато в стаята настана пълно мълчание. Мускулите около челюстта на Теса се стегнаха, но тя не помръдна.

— Робърт Пуул — започна Карлсън. — Срещнали сте го за пръв път през ноември 2009-а, когато е дошъл в кантората ви с Мери Ортън, която е поискала от вас да промените завещанието й в негова полза. Вие сте отказали да го направите. Усъмнили сте се в мотивите му.

Теса гледаше право пред себе си, избягвайки погледа на Карлсън.

— Бързо сте отгатнали измамните му намерения. Много впечатляващо — обади се Фрида.

— Но после отново сте се срещнали с него — продължи Карлсън. — Какво се случи?

— Нямам какво да кажа — отвърна Теса.

— Няма значение. — Карлсън се обърна към Фрида. — Какво смяташ, че се е случило?

— Не сме дошли тук, за да слушаме измислени истории — възрази адвокатът. — Ако имате въпроси към госпожица Уелс, просто й ги задайте.

— Моля д-р Клайн да изложи своята версия пред вашата клиентка. В нея се съдържат нужните въпроси, така че тя може да я потвърди или да я отхвърли. — Той погледна към Фрида, която мислеше напрегнато.

Тя придърпа стола си и седна до Карлсън, точно срещу Теса. Теса впери немигащи очи във Фрида, което я накара да си спомни за онази детска игра, при която всеки гледа втренчено другия и се опитва да не се разсмее.

— Никога не съм се срещала с Робърт Пуул — започна Фрида. — Дори не съм виждала негова снимка. Поне не приживе. Но се срещнах с доста хора, които са имали взаимоотношения с него и смятам, че до известна степен съм го опознала. Когато сте отказали да съдействате за промяната на завещанието, повечето хора биха се почувствали засегнати и унизени, но той очевидно е бил заинтригуван от вас. Обикновено е успявал да подчини хората на волята си, упражнявал е власт над тях, но вие сте му се изплъзнали. Превърнали сте се в голямо предизвикателство за него и той отново се е свързал с вас. Какво ви каза тогава? Че иска да ви обясни как стоят нещата, да ви демонстрира, че не е това, което си мислите?

Вие също сте били заинтригувана, дори ви е станало забавно. Имало е нещо чаровно в това, че той не се предава лесно. Любопитството към личността му ви е накарало да завържете любовна връзка с него.

На лицето на Теса се появи презрителна усмивка.

— Тази порнографска фантазия говори повече за вас, отколкото за мен — подхвърли тя.

— А после той се е влюбил във вас. Почувствал ви е като сродна душа. Вие сте го предразположили и той ви е разказал за Мери Ортън, Джасмин Шрийв, Ашлинг и Франк Уайът.

— И за Джанет Ферис — добави Ивет с рязък тон.

— Да оставим това за по-късно — каза Фрида. Когато заговори отново, сякаш говореше на себе си, подреждайки някакъв пъзел. — Имаше нещо, което отначало ме озадачи. Джасмин Шрийв, Мери Ортън, семейство Уайът — всички те са били жертви на неговите измами. Всички са криели тайни от личния си живот, чувствали са се виновни, засрамени и неспокойни. Противоречали са си. В подобни ситуации това е нещо обичайно. Хората стават непоследователни, думите и действията им често са лишени от здрав разум. Но при вас е било различно. Във връзката ви с Пуул не е имало място за притеснения. Били сте единственият човек, у когото не е надушил неудобна тайна. Тогава? На преден план се появява интересът ви към парите му.

Тя погледна към Карлсън и той кимна.

— Когато сте разбрали колко пари притежава — продължи Карлсън — и как се е сдобил с тях, ви е хрумнала проста идея. Най-подходящият човек, чиито пари можеш да откраднеш, е някой, който преди това е откраднал същите тези пари и затова никога не би се оплакал в полицията. Интересно защо ви е разказал за парите — може би, за да ви респектира? И така, двамата с брат ви сте решили да се възползвате от ситуацията. Хари е финансов експерт и знае всичко за банковите трансфери и откриването на фалшиви банкови сметки. Да надхитриш хитреца.

— Не е само това — каза Фрида.

— Какво имаш предвид?

— Не е било просто да откраднеш откраднати пари. Било е още по-вълнуващо. Кога разбрахте, че използва фалшива самоличност? И за това ли ви се похвали? Или Хари се е натъкнал на този факт, когато е проверявал финансовите му дела? — Теса я погледна втренчено, без да проговори. — Защото така нещата се нареждат идеално — продължи Фрида. — Не само откраднати пари, за които никой няма да съобщи в полицията, но и откраднати от несъществуващо лице: отдавна починал човек, заличен от всички регистри.

— Не бях аз… — започна Теса, но млъкна.

— Идеята на Хари ли беше? — попита Фрида. — Всъщност това няма значение. Но знаете ли, опитвам се да не мисля за последните мигове от живота на Робърт Пуул. Вероятно сте си представяли, че ще бъде достатъчно само да го заплашите — както в миналото, когато са изтръгвали признания само като покажат на нещастника инструментите за мъчения. — Изведнъж Фрида се почувства така, все едно бе насаме с Теса и гласът й стана тих. — С какво си послужи? С клещи? С лозарска ножица? Но той не ти повярва, нали? Не е можел да си представи, че ти, Теса Уелс, наистина ще го направиш. Но ти си му запушила устата с парцал и си го направила. Трудно е да отрежеш пръст — костта, сухожилието и хрущяла, но ти или Хари сте го отрязали и той ви е казал това, което сте искали да узнаете, за да се доберете до парите му. После сте го удушили. Но след отрязването на пръста това не е било особено трудно. Всичко това обаче не е било импровизация, нито е било план „Б“. Знаели сте, че Пуул е откраднал колието на Ашлинг. Предварително сте обмислили къде да изхвърлите трупа, за да насочите подозренията към Франк Уайът.

— Извинете — обади се адвокатът. — Някъде в тази интерпретация имаше ли въпрос?

— Тя цялата е един въпрос — отвърна Карлсън. — Теса Уелс ще си признае ли?

Адвокатът погледна към Теса, която поклати отрицателно глава.

— Апартаментът на Робърт Пуул беше интересно място за оглед — продължи Фрида. — Нямам предвид вашата картина, която беше окачена в кухнята на Джанет Ферис. Това ни е известно. Имам предвид, че не сте проявили достатъчно съобразителност относно веществените доказателства в апартамента му.

— Какви веществени доказателства? — обърна глава към нея Карлсън. — Такива не бяха открити.

— Точно така — отвърна Фрида. — Двамата са оставили налице всичко, свързано с жертвите на неговите измами, но абсолютно нищо, което да напомня за Теса. От бележника на Пуул са откъснати страници, но са оставени тези с имената на потърпевшите, което предполага, че страниците са били откъснати от някой друг.

— Това са само ваши предположения, а веществените доказателства са нещо различно — възрази адвокатът на Теса.

— Вие сте убили Робърт Пуул — каза Карлсън. — Вие сте убили Джанет Ферис.

— Заключението на съдебния лекар е „самоубийство“.

— Вие сте убили Джанет Ферис — повтори Карлсън. — Освен това се опитахте да убиете Мишел Дойс, защото сте смятали, че знае нещо.

В погледа на Теса се появиха леки пламъчета.

— Но тя не знаеше нищо. — Фрида отново се наведе напред. — Мишел Дойс не беше заплаха за вас. Тя нямаше какво да ми каже. Аз съзнателно провокирах у двама ви с Хари тази мисъл — нека Бог ми прости.

— Достатъчно засега — изправи се адвокатът на Теса.

— Щяхте да я убиете — ей така, за всеки случай — продължи тихо Фрида. — Вие и брат ви. Какво е усещането?

— Не знам за какво говорите.

— Какво е усещането да разбереш на какво си способен?

— Достатъчно. Моята клиентка няма какво повече да каже.

— Ще имате достатъчно време да размишлявате за това, Теса. През следващите години.

Хари Уелс беше облечен с дебел сив пуловер и черни джинси. Фрида за пръв път го виждаше в непретенциозно облекло: традиционно носеше костюми, елегантни палта или скъпи якета, с поддържан и безупречен външен вид. Тя се вгледа в него: много хора биха казали, че е привлекателен мъж. Изглеждаше самоуверен, като човек, който винаги постига целите си. Оливия направо гукаше, когато говореше за него.

Тя седна на стола в ъгъла и погледите им се срещнаха. Адвокатът му беше жена — млада, елегантна и красива, която имаше навика да жестикулира, когато говори и да потропва с розовите си пръсти по масата.

Той не коментира изтезанието на Робърт Пуул, не коментира убийството му, не каза нищо за укритите улики и за подхвърления труп, мълчеше и за смъртта на Джанет Ферис.

— Не мога да разбера — каза Карлсън. — Заловихме ви в момента, когато се опитвахте да убиете Мишел Дойс. Това е неоспорим факт. Затънали сте до гуша вие и сестра ви. Нямате какво да губите. Защо не си признаете? Това е единственият ви шанс.

— Вие сам го казахте — отвърна Хари любезно. — Не можете да разберете.

— Мислите си, че никой не е по-умен от вас двамата — подхвърли Фрида. — Нали така?

— Чудех се кога ще проговориш.

— Ти и Теса си мислите, че превъзхождате останалите и това ви кара да се чувствате неуязвими.

— И ти не си по-различна от нас.

— И ви изпълва с презрение.

— Не се отнасях презрително към теб, нали? На нашите малки срещи? — И той повдигна веждите си.

— Нашите срещи? — Фрида впери поглед в него. — Искаш ли да знаеш какво мисля за тях? Излизала съм на срещи и с други мъже и мога да кажа, че понякога са били интересни, друг път са били смущаващи, а е имало и такива, изпълнени с надежда. При нашите срещи нямаше нищо. Бяха като театрално представление. Зад думите нямаше абсолютно нищо.

— Върви по дяволите! Няма да си толкова спокойна, когато всичко излезе наяве. Ти обичаш уединението и пазиш в тайна личния си живот, но аз знам някои неща, Фрида. Ще бъдеш изненадана какви неща знам. — Той се наведе към нея. — Знам за семейството ти, за баща ти, за миналото ти.

Карлсън стана с такъв замах, че столът му изхвърча далеч назад.

— Вместо адвокатката ви, ще го кажа аз: разпитът приключи.

Той изключи записващото устройство, после отиде до вратата и я задържа отворена пред Фрида.

— Благодаря — каза тя и още веднъж погледна към Хари.

— Ти го нарече Боб — изрече отчетливо тя.

— Моля?

— Когато бяхме в онзи бар, ти ме попита за Боб Пуул. Това беше глупаво от твоя страна, не мислиш ли? От онзи момент нататък вече бях сигурна. Една дума, Хари. Една сричка.

После Фрида излезе от стаята с високо вдигната брадичка.

— Добре ли си? — попита я Карлсън.

— Добре съм, нищо ми няма.

— Това, което той каза за…

— Казах, че съм добре. Всичко е наред. Приключихме.

— Сигурна си, така ли?

— Да. Но има нещо друго.

— Какво е то?

— Дийн Рийв. Изслушай ме. Знам, че е жив. Понякога усещам присъствието му. Не мога да се отърва от чувството, че животът ми е в опасност.

Тя не отиде направо в болницата. Вместо това взе автобуса до парк „Белсайз“, а оттам повървя пеша до парк „Хампстед Хийт“. След зимния мрак и сковаващия студ най-после се задаваше пролетта: навън беше доста по-топло, навсякъде грееха цъфнали нарциси, кестените бяха отрупани с пухкави цветчета. От сега нататък се очакваха слънчеви и приятни дни, дълги вечери и тихи утрини.

Фрида натисна звънеца, почака, после отново го натисна.

— Какво има? — чу се сърдит глас от домофона.

— Д-р Бериман? Аз съм, Фрида Клайн.

— Неделя е. Никога ли не ви хрумва да се обадите предварително?

— Може ли да поговоря с вас?

— В момента говорите с мен.

— Не по този начин. Искам да ви видя.

Последва пресилена въздишка, след което се чу характерното бръмчене и входната врата се отвори. Тя се качи по стълбите до последния етаж, където той я чакаше пред отворената врата на апартамента си.

— Свирех на пианото — каза той.

— Как върви?

— Нямам особен напредък.

— Дойдох да поговорим за Мишел Дойс.

— Тя още ли е жива?

— Да.

— Някакво развитие около нейния случай?

— Да. Вие и аз ще се погрижим тя да бъде настанена в по-подходяща клиника, където за нея ще бъдат полагани по-добри грижи и където ще бъде заобиколена от любимите си предмети.

— Ние двамата ли?

— Да.

— Защо?

— Не защото представлява интерес от медицинска гледна точка, а защото е страдащ и нещастен човек и отговорността за нея е наша.

— Така ли?

— Да. Точно така. — Фрида кимна към него. — Вие сте й подарили плюшеното мече, нали?

— Не знам за какво говорите.

— Едно такова розово, с пришито към гърдите алено сърце.

— В болничното магазинче нямаше кой знае какъв избор.

— Не се безпокойте — няма да кажа на никого. Всъщност загадката около появата му ме разтревожи — каза Фрида. — Но беше мил жест. И донякъде й помогна.

Докато слизаше надолу по стълбите, тя чу звук от неумело изпълнение на творба на Шопен.