Ники Френч
В здрача на вторник (50)

50

— Ще влезеш ли да пием кафе? — покани го Фрида.

— Не, благодаря — отказа Карлсън. — Нали обичаш да вървиш пеша? Нека да се поразходим.

Той тръгна на север, бръкнал дълбоко с ръце в джобовете на черното си палто. Лицето му, брулено от студения вятър, изглеждаше подпухнало. Когато стигнаха до „Юстън Роуд“, там вече се бяха образували безкрайни колони от чакащи коли и в двете посоки, чиито пътници от далечните преградил отиваха на работа.

— В такива случаи е по-добре човек да върви пеша — махна той с ръка към оживения трафик и сви вляво, крачейки толкова бързо, че Фрида трябваше да подтичва, за да върви редом с него.

Тя го сграбчи за ръката и го накара да спре.

— Карлсън, предполагам какво ще ми кажеш.

— Какво?

— Когато бях в управлението, видях Джейк Нютън. Той също ме видя и извърна главата си. Вероятно вече е предал доклада си.

Карлсън мълчеше и издишваше облачета пара.

— Този екстравагантно облечен педераст! — избухна той. — Не мога да повярвам, че този вечно ухилен тъпанар, тази „муха на стената“, беше винаги с нас и ние му позволихме да си пъха носа навсякъде.

— Значи той е против сключването на граждански договори — каза Фрида.

— О, напротив. Граждански договори ще се сключват, но не в нашия обсег на действие. Ще бъдат предназначени за всякакъв вид канцеларска дейност, бюрократични начинания, управленски инициативи. А на нас всичко това ще ни излезе през скапаните задници.

— Карлсън, престани с тези ругатни и се успокой — помоли го Фрида. — Предполагам, че вече не съм част от екипа.

— Да, Фрида, вече не си част от екипа.

— Аз никога не съм и била — в истинския смисъл на думата. Така и не подписахме договор.

— Това е заради предприетите мерки за финансови съкращения — отвърна Карлсън. — Но не очаквам да се реализират кой знае какви икономии. „Неефективни методи на разследване“ и „Организация на управление, несъобразена с целите на дейност“ са част от заключенията, които е направил. А знаеш ли кое е най-лошото? Че през цялото време се стараех да му направя добро впечатление. Чувствам се като хлапак, който се е опитал да се хареса на момиче, по което не си е падал особено, и то му се е присмяло. Но не си единствената освободена. Предстоят масови съкращения на служители.

Фрида отново хвана ръката му, този път по-нежно.

— Стига. Не се измъчвай.

— След всичко, което направи по случая и след като помогна да разкрием престъплението на Теса и Хари Уелс… Направо не мога да повярвам.

— Престани. Всичко е наред.

Карлсън пъхна още по-дълбоко ръцете си в джобовете. На лицето му се изписа смущение.

— И въпреки че понякога се отнасях към теб със сарказъм и ти крещях, предпочитах… хм… ти да си наоколо, отколкото някой като Мънстър.

— Аз също — промълви Фрида.

— Как се излиза от това място?

— Оттук — посочи Фрида и се обърна на изток. — Но каква е ситуацията около Бет Кърси?

— Нали ти казах. Всичко е под контрол. — Карлсън се усмихна леко. — Спомняш ли си Сали Лий, името в бележките на Пуул?

— Жената, която така и не открихме.

— Не е жена, а къща лодка по река Лий, близо до Енфийлд^[1] — обясни Карлсън.

— Как разбрахте?

— Вчера е имало инцидент. Собственикът на съседната лодка се е обадил на „Спешна помощ“. Бил е намушкан с нож от млада жена. Преди това откраднала храна от лодката му. Държала се странно, говорела си сама и когато той се доближил, тя извадила нож.

— Бет Кърси — каза Фрида. — Намерили ли са я?

— Не, но са открили къде е живяла, а вътре — купища вещи, документи, снимки и прочее, принадлежали на Пуул. Няколко колеги днес ще ги преровят щателно, с цел да открият нещо интересно.

— Как изглежда тази къща лодка? — попита Фрида.

— Как ли? Като всяка друга.

— Имам предвид вътре, там, където е живяла.

— Аз самият не съм я виждал. Но колегите ми казаха, че е мизерна. Очевидно се е спотайвала там и е оцелявала, както може, след като Пуул е бил убит.

— Мизерна? С това ли се изчерпва описанието й?

— Разбирам какво се крие във въпроса ти — каза Карлсън. — Искаш да отидеш и да я видиш с очите си. Съжалявам, Фрида. Виж, знам, че около случая все още остават някои неизяснени подробности. Вероятно никога няма да узнаем кой в действителност е бил човекът, който се е криел под името Пуул. Не знаем къде е бил убит. Освен това парите, които Теса и Хари Уелс са взели от него, са били скътани на сигурно място, което засега не ни е известно. Знаем, че Хари Уелс е специалист в това отношение. — Той спря и се огледа наоколо. — Но пипнахме убийците. А останалото е под контрол. Осигурихме охрана на семейство Кърси, докато заловим дъщеря им, което ще стане скоро. Това, което чух за състоянието на лодката, ме навежда на мисълта, че тя няма да може още дълго да се грижи за себе си — сама в целия свят. — Изведнъж той се спря. — А сега трябва да отивам на работа. Къде, по дяволите, се намираме?

Фрида посочи нагоре към кулата на „Бритиш Телеком“. Двамата стояха точно в подножието й.

— Позната сграда — каза Карлсън. — Навремето нямаше ли ресторант на последния етаж? Въртящ се ресторант?

— Да, докато в него не взривиха бомба — отвърна Фрида. — Колко жалко. Много бих искала да се кача дотам. Единственото място в Лондон, откъдето не можеш да видиш кулата на „Бритиш Телеком“^[2].

Карлсън протегна ръка и двамата с Фрида си взеха довиждане.

— Може би ще се преместя в Испания — изрече той несигурно.

— Нужен си тук — отвърна тя.

Повървяха още малко и на раздяла Карлсън й каза:

— Е, Фрида, сега поне можеш да се върнеш към истинския си живот. Забрави за цялата тази бъркотия. А също и за Дийн Рийв. Нека най-после остане в миналото.

Фрида не отговори. Когато той зави зад ъгъла по посока „Оксфорд стрийт“, тя спря и се облегна на един уличен стълб. Почувства хладината на метала върху челото си и няколко пъти си пое дълбоко въздух.

— Всичко е наред — изрече тя на глас. — Всичко е наред.

Извади телефона от джоба си и го включи. Имаше съобщение и веднага се обади.

— Извинявай — каза тя. — Случиха се някои интересни неща, но вече всичко приключи… Да, добре… Не. По-добре ти ела вкъщи.

 

 

Фрида се събуди посред нощ и усети до себе си човешко присъствие — нещо, с което не беше свикнала. Леглото беше потънало леко под нечие тяло, чуваше се дишане, усещаше допир до бедрото си. Тя се размърда, готова да стане, да се облече и да излезе.

— Спокойно — обади се един глас и Фрида отново се отпусна. Усети как една ръка отметна завивката и започна да гали тялото й, лицето му се допря до нейното, устните му нежно я целуваха по бузата, по врата, по раменете.

— Един мой приятел бил на вечеря — каза Санди. — Той е доста експанзивен, винаги готов да вдигне скандал. На вечерята се скарал с някаква жена, разкрещял се, казал й да се разкара, тръгнал си с гръм и трясък, затръшнал външната врата, озовал се на улицата и едва тогава разбрал, че е излязъл от собствената си къща.

— Ясно. Разбрах те — каза Фрида.

— Имам чувството, че винаги си готова да си тръгнеш. Ставаш и се отправяш нанякъде.

— Правя така, когато се страхувам; когато не мога да спя, което ми се случва през повечето време; когато главата ми гъмжи от мисли; когато съм объркана; когато съм неспокойна и не мога да стоя на едно място. В такива моменти излизам и тръгвам пеша. Разхождам се.

— И се изгубваш в мислите си.

— Не. Не се изгубвам в мислите си. Винаги се ориентирам в правилната посока.

Усети ръцете му върху тялото си, лицето му беше плътно долепено до нейното.

— Миришеш хубаво — прошепна той.

Фрида не знаеше какво точно изпитва. Изведнъж в паметта й се появи спомен от времето, когато беше малко момиченце: как баща й я подхвърля нагоре и я хваща, а тя пищи и не знае дали пищи от удоволствие или от страх. Тя прекара пръстите си през влажната коса на Санди. И нейното тяло беше влажно.

— Може би мириша на теб.

Полежаха малко така, с преплетени тела.

— Това ли изпитваш сега? — попита я Санди. — Искаш да станеш и да тръгнеш да се разхождаш нанякъде?

— През повечето време се чувствам точно така.

— Винаги ли се разхождаш сама?

— Невинаги.

— Ако поискаш да дойда с теб на разходка, къде ще ме заведеш?

— До някоя река — отвърна Фрида. — Понякога се разхождам по брега на някоя стара река.

— Темза ли имаш предвид?

— Не — каза тя. — Темза е прекрасна, но нямам предвид нея, а старите реки, които се вливат в нея. Сега са скрити под бетонни покрития и павирани улици.

— Искаш да кажеш, че текат отдолу, скрити от погледа. Защо им е да бетонират реките?

— И аз това се питам. Според мен си измислят различни причини: вредни са за здравето, пречат или крият опасности. Понякога си мисля, че реките и потоците правят хората неспокойни. Те са мокри, движат се, бълбукат, преливат, пресъхват. По-добре е да не се виждат.

— И така, покрай коя изгубена от погледите ни река ще се поразходим?

— Тайбърн — каза Фрида. — Искаш ли да отидем там през уикенда?

— Искам да ми разкажеш за нея сега — предложи Санди. — Откъде тръгва?

— От Хампстед — започна Фрида. — Изворът й се намира в подножието на хълма Хавърсток Хил. На мястото, откъдето извира, е поставена табела, по-точно на приблизителното място. Никой не знае къде точно е изворът. Това е единствената паметна табела, която истински ме ядосва. Можеш ли да си представиш — да изгубиш извора на река? Незнайно откога съществува мястото, където от земята е бликнала чиста изворна вода и е потекла към река Темза. И ето че един ден някой решава да го покрие с бетон и забравя къде точно е бил изворът.

— Все едно че изворът е бил прокълнат.

— Не искам да влизам в ролята на екскурзовод и да си мислиш, че много обичам Лондон. Някои неща не ми харесват, а други направо ме отвращават. Както и да е, да продължим разходката. Минаваме през парка „Белсайз“ в посока към квартала Суис Котидж. Под краката си усещаме склона, по който е текла реката. Отправяме се към Риджънтс Парк и вървим край брега на езерото с лодките.

— Докато се разхождаме, можеш да ми кажеш как се чувстваш — обади се Санди. — Предполагам, че си наранена, особено след всичките тези злобни драсканици във вестниците.

Фрида откри, че й е необичайно лесно да говори в тъмното, без да вижда реакцията на човека до себе си, а само да усеща присъствието му.

— Още от малка имам склонност да си фантазирам, че съм невидима — и то не понякога, а постоянно. Наистина го вярвах. Но се оказва, че е била погрешна представа и сега се чувствам така, сякаш са ме извели на градския площад, бичували са ме, а после са сипали в раните ми сол и сярна киселина.

— Но ще го преодолееш.

— Разбира се, точно това правя.

— Докъде стигнахме с разходката? Къде сме сега?

— Реката вероятно минава през езерото с лодките.

— „Вероятно“?

— Трудно е да се разбере. После излизаме от парка и тръгваме по „Бейкър стрийт“.

— Покрай Музея на Мадам Тюсо.

— Точно така.

— Струва ли си да се посети?

— Никога не съм ходила там.

— Наистина ли? А била ли си в Лондонската кула^[3]?

— Не — отвърна Фрида.

— Аз съм ходил там като дете.

— Хареса ли ти?

— Не помня почти нищо — каза Санди. — Е, къде сме сега?

— Тази част от разходката е много хубава. Минаваме през градините на „Падингтън стрийт“, които са само на минута път пеша от „Мадам Тюсо“, но малко хора го знаят, после пресичаме „Марлъбън Хай стрийт“ и тръгваме надолу по „Марлъбън Лейн“. За миг усещаш, че вървиш по брега на поток, който тече през малко селце в околностите на Лондон. А потока всъщност го няма. Или поне не се вижда. Но е някъде там.

— Ти си ги разобличила — каза Санди.

— Те ги разобличиха.

— Очевидно не си получила нужното признание.

— Може би ми харесва да помагам, без да получавам признание.

— Отново твоят стремеж да бъдеш невидима. И така, тези двамата — братът и сестрата — са го направили само заради парите, така ли? Изтезавали са онзи нещастник и са го убили?

— Ето тази част от разходката никак не ми допада — каза Фрида. — Излизаш от селцето и се озоваваш в Уест Енд. Реката е била граница между две огромни имения. Сега там има високи здания, хотели, офиси, гаражи. Робърт Пуул е умеел да намира път към душите на хората, които са го интересували, но в случая с Теса и Хари Уелс умението му го е изиграло и той се е озовал в задънена улица. Те просто са се стремели към парите му. Било е достатъчно да му отрежат част от пръста, за да им каже всички подробности.

— Страхотно!

— Работата е там, че започнало да им харесва. Интересна ситуация… — Фрида замълча за момент. — Наистина ли не ти се спи?

Тя отново усети докосването му.

— Не искам да спя тази нощ, дори и да можех.

— Добре тогава — продължи Фрида. — Има разлика между това да вършиш нещо и да си нещо, но двете в крайна сметка се сливат. Все едно да можеш да свириш малко на пиано, после свириш все повече и повече, докато накрая се превърнеш в добър пианист. Ето, това си ти. Това е твоята същност. Двамата са убили Робърт Пуул само заради парите му. После са се забъркали в убийството на онази нещастна жена — Джанет Ферис, и от този момент нататък са имали самочувствието, че могат да го вършат с лекота. Но вече не заради парите, а за надмощие. Това страшно им е харесало, направо са се настървили. Затова се стремяха да се доберат до всякаква информация, свързана с разследването, очевидно водени от желанието си да ни покажат, че владеят положението и че ни превъзхождат. Хари, от своя страна, отиде още по-далеч. Ако успееше да ми се хареса, ако можеше да ме накара да спя с него, това щеше да бъде истински триумф на неговото надмощие.

За известно време и двамата мълчаха.

— Но ти вече си подозирала какъв е, нали? — обади се Санди. — Нима щеше да му позволиш да те вкара в леглото си?

— Никога не съм го харесвала. Не беше мой тип. Този, който наистина ме заинтригува, беше Робърт Пуул.

— Той ли е твой тип?

— Не, не — отвърна Фрида. — Не мога да се отърва от усещането, че донякъде е приличал на мен. Или че аз донякъде приличам на него. Но той е бил по-добър от мен. Най-малкото е бил твърде добър за обикновен измамник. Основната му цел е била да прибере парите им, но едновременно с това е проявявал съпричастност към тревогите им. Бил е интересен за околните и това му е изиграло лоша шега.

— Смъртта му е била неизбежна. Попаднал е в собствения си капан — заключи Санди. — Е, къде сме в момента?

— Тук разходката става по-приятна — каза Фрида. — Пресичаме „Пикадили“ и отиваме до Грийн Парк. Поглеждаш напред и почти виждаш коритото на реката — там, където би трябвало да се намира. Минаваме през парка, макар че вероятно е затворен заради приготовленията за сватбата.

— Каква сватба?

— Кралската сватба.

— А, да.

— Но ние пресичаме парка и се озоваваме край Бъкингамския дворец. Реката минава под двореца. Когато аз застана начело на държавата и всички скрити реки на Лондон отново се покажат на повърхността, дворецът ще трябва да бъде съборен…

— Нищо и никаква цена за плащане.

— След това стигаме до гара „Виктория“ и „Виктория стрийт“, където ситуацията е още по-отчайваща в сравнение с тази около „Гроувнър Скуеър“. На тези места трафикът е убийствен, все едно са остров насред магистрала. От „Виктория стрийт“ тръгва някаква неугледна улица, която прилича на задната част на хотел, където се правят доставките и се изхвърля боклукът. Но после тръгваш надолу по „Ейлсфорд стрийт“, стигаш до реката и разходката отново става приятна.

— И все пак, накрая успяваш ли да видиш река Тайбърн?

— Няма как да се види — отвърна Фрида. — Тече по водопровода под една къща на Крайбрежния булевард. Но аз веднъж отидох там по време на отлив, прескочих перилата и слязох по няколко метални стъпала на калния бряг. Седнах до отвора на тръбата. В края на пътя си реката течеше от него като тънка струйка. Обиколката не си заслужаваше.

— Не мога да повярвам — възкликна Санди. — Как помниш всичко това?

— Понякога се разхождам само в мислите си. По този начин се опитвам да заспя. Не се получава.

— Трябва да станеш таксиметров шофьор — каза Санди.

— Не, благодаря.

— Сериозен съм.

— И аз съм сериозна.

— Доколкото знам, те се явяват на много сериозен изпит за отлично познаване на Лондон. Изпитващият го пита как ще стигне от, да речем, Банбъри Крос до „Емирейтс Стейдиъм“, и той трябва подробно да опише маршрута.

— Мисля, че Банбъри Крос в действителност не съществува.

— Няма значение. Сигурен съм, че ти би се справила отлично. Таксиметровите шофьори имат изключителни мозъци, нали?

— Не мисля, че тези, които използвам, за да ме закарат някъде, са с изключителни мозъци.

— Сигурен съм, че имат някаква особеност на главния мозък — настоя Санди.

— Имат увеличена маса на сивото вещество в мидпостериорния хипокампус — уточни Фрида. — Дължи се на повишената мозъчна активност в този участък. Вече приключихме разходката и можем да се прибираме вкъщи.

— Ето такива разходки обичам — пошегува се Санди. — Лежиш си в леглото, не е нужно да ставаш. Накрая приключваш с обиколката.

— Само дето горката Бет Кърси и Дийн Рийв са все още някъде навън. Ние си лежим в топлото легло, а те са… неизвестно къде.

— Те не са твой проблем — отвърна Санди. — Има кой да се погрижи за тях.