Ники Френч
В здрача на вторник (49)

49

Домашната помощница им сервира кафе в павилиона за гости. Наблизо един мъж работеше в розовата градина, подрязвайки и привързвайки розовите храсти. На Фрида й беше трудно да повярва, че се намира в центъра на Лондон.

— Мислех си, че идвате с някакви новини — каза Лорна.

— Дойдох, защото ми е нужна помощта ви — поясни Фрида.

— В днешно време, при наличието на мобилни телефони, интернет и всякакви нови технологии, намирането на изчезнали хора не би трябвало да е проблем.

— Въпросът не е в това. Що се отнася до предприемане на мерки от страна на полицията, счита се, че щом дъщеря ви е пълнолетна, тя е свободна да напусне дома си и да изчезне, ако това е нейното желание.

— Тя може и да е пълнолетна, но е незряла — възрази Лорна. — И не е добре.

— Точно затова съм тук — каза Фрида. — Искам да науча повече за психическото й състояние. Предишния път споделихте, че е имала пристъпи на шизофрения, но това понятие е много широко — от лека налудничавост до пълна загуба на самоконтрол. Това означава, че такъв човек може да бъде опасен както за себе си, така и за околните. Вие например някога чувствали ли сте се застрашена от поведението на дъщеря си?

— О, не — отвърна Лорна. — Тя не проявяваше открита враждебност, или поне невинаги. Все се опитваше да помага. И в това беше проблемът. Когато беше тийнейджър, се зае да боядиса стаята си.

— Какво лошо има в това? — попита Фрида.

— Лошото беше в начина, по който го направи. Резултатът беше плачевен, истинско бедствие. Във всяко нейно действие имаше по нещо стряскащо. — Лорна взе чашата си, а после я постави обратно, без да отпие от кафето. — От време на време в собствения ми живот е имало трудности. Може би, гледайки тази къща, си мислите, че всичко ми е наред.

„Не“, каза си наум Фрида. Нито за миг не си го бе помислила.

— Знам какво е човек понякога да се чувства безполезен — продължи Лорна. — Но имаш семейството си, приятелите си, работата си, които ти помагат да си възвърнеш самочувствието. Когато Бет получаваше онези пристъпи обаче, си давах сметка какъв може да бъде животът, ако човек няма всичко това около себе си.

— Знам, че би могла да се превърне в жертва. Въпросът ми е дали тя самата може да прояви насилие? — попита Фрида.

— Не желая да говоря за тези неща — каза Лорна. — Единственото, което искам, е да е в безопасност.

Фрида се загледа през прозореца. Градинарят подрязваше един розов храст толкова ниско, че от него оставаха къси стърчащи пръчки. Това не беше ли прекалено? Щеше ли някога отново да се разлисти и да цъфне?

— Дъщеря ви някога била ли е подлагана принудително на психиатрично лечение?

Лорна поклати глава неодобрително.

— Никога не сме искали подобно нещо. Тя получаваше медицинска помощ само когато й се налагаше.

— А посещаваше ли психиатър по времето, когато изчезна?

— Да, тогава й прилагаха някакво лечение.

— Бихте ли ми казали какво по-точно беше това лечение?

— Не знам подробности, но не мисля, че беше особено ефикасно — отвърна Лорна.

— Спомняте ли си името на лекаря?

— Беше жена, но не мисля, че беше избрала подходящото лечение, защото състоянието на Бет се влоши.

— Но как се казваше?

— О, не знам — отвърна нетърпеливо Лорна. — Мисля, че беше д-р Хигинс.

— А първото й име?

Лорна очевидно все повече губеше търпение.

— Беше нещо с „Е“. Може би Ема. Или Елинор. Както и да е. Никой от тях не успя да й помогне.

 

 

Нощта беше тежка. В главата й кънтяха гневните им гласове: пискливи и резки, високи и тихи, с метален тембър и тя не знаеше как да ги накара да млъкнат. Това бяха думите на Едуард, неща, които й беше казвал и сега обсебваха съзнанието й и не искаха да спрат — той не искаше да спре да говори. Бет знаеше, че трябва да си тръгне. Можеше ли да се избяга от такова нещо? Главата я болеше ужасно, сякаш беше пълна с насекоми, които дъвчеха, пълзяха и дращеха, и тя искаше да избяга и да се спаси от болката. Щеше й се да се запали и да изгори насекомите, както когато хората подпалват мравуняци и мравките започват да бягат в кръг, като че ли това ще ги спаси. Или пък да се напъха във фризер, като този, който родителите й държаха в килера до кухнята. Щеше да бъде такова облекчение да се настани в щипещия мраз, да затвори капака и да полежи в тъмното, докато насекомите се укротят.

Но не. Това не беше позволено. Точно това беше казал Едуард, това й говореха и гласовете. Всичко се объркваше, когато си помислеше какво иска Бет. Винаги всичко се объркваше. Бет беше лоша. Бет беше онази, злата, вътре в съзнанието й. По-добре беше да мисли за други хора. Едуард. Всички други й бяха врагове. Особено Бет. С Бет щеше да се разправя по-късно. Но първо, някак подсъзнателно, тя почувства необходимост да се нахрани, все едно да зареди кола с гориво. Трябваше да отиде там, да направи онова, което искаше от нея Едуард и то щеше да е достатъчно. Намери някакви остатъци от пилето, сухи и твърди, които сдъвка с усилие. Взе последното парче хляб, твърдо като камък, намаза го с дебел слой масло, сложи го в устата си и го сдъвка на гъста каша, която с мъка преглътна. Помогна си с голямо количество вода, пиейки чаша след чаша. Млякото се беше вкиснало, но тя го изпи. Погълнатата храна й даде усещане за ситост, тя престана да се чувства безплътна, краката й стъпиха здраво на земята.

Излезе на палубата, прекрачи и се озова на крайбрежната алея. Беше слънчево и студено. Слънчевата светлина й причиняваше болка. Можеше дори да я чуе. Гласовете не млъкваха, дори през деня. Продължаваха да й говорят гневно.

— Оставете ме на мира, оставете ме на мира — изхленчи тя. — Чувам ви. Ще направя, каквото трябва. Само ме оставете на мира. Вече ми го казаха, ясно?

Сега тя чу още един, различен глас, който беше дори по-противен от другите. Гласът беше истински и идваше от човек, който стоеше до нея на алеята. Имаше дълга коса, ужасна сплъстена брада и приличаше на болен скитник. Човекът протягаше ръце към нея и я докосваше и тя дори усещаше миризмата му — толкова близо беше до нея, но тя не можеше да го види добре, защото яркото слънце я заслепяваше. Той стоеше като тъмна фигура с бляскави очертания. По същия начин изглеждаха вълничките в канала, когато ги огрееше слънцето. Тогава си спомни. Носеше го у себе си. Беше го острила цяла нощ, също както правеше баща й. Извади го и го насочи напред. Най-забавното беше, че изведнъж съвсем ясно видя мъжа и изписаната върху лицето му силна изненада.

Но това нямаше абсолютно никакво значение, защото предстоеше най-важното. Тя се отдалечи от него и от мястото, където беше приседнал като някакъв глупак, и затича по крайбрежната алея, отдалечавайки се от слънцето.

 

 

Подобно на адресите и телефонните номера на мнозина лекари, и тези на Ема Хигинс не бяха публикувани в указателите. Ето защо Фрида трябваше да позвъни на три места, да проведе два дълги разговора, да обещае среща на по питие, да се повози на метрото, след това да повърви пеша, докато най-накрая се озова пред красива терасовидна къща в Излингтън, близо до „Ъпър стрийт“. Не посмя да се обади по телефона. Реши, че е по-добре да разговаря с нея лице в лице.

Жената, която отвори вратата, беше облечена с лилава рокля до коленете и носеше големи обици. Гримът й беше като за светско събиране — очи, подчертани с дебела очна линия, червени устни, руж на бузите. Зад нея се чуваше приглушен говор, а от помещение в задната част на къщата, което би трябвало да е кухнята, струеше светлина. Фрида си помисли, че очевидно е дошла по време на официална вечеря.

— Вие ли сте д-р Хигинс?

— Да — отвърна жената учудена и раздразнена.

— Работя като консултант на полицията и бих искала да поговорим за няколко минути.

— Какво? — възмути се д-р Хигинс. — По това време? В момента имаме гости.

— Моля, изслушайте ме за минутка. Една ваша пациентка, Бет — или Елизабет — Кърси, е изчезнала преди година. Все още я няма, но се е забъркала с човек, който по-късно е бил убит.

— Бет Кърси? Изчезнала?

— Точно така. Помислих си, че бихте могли да ми разкажете нещо за нея.

Настъпи мълчание. Очевидно у д-р Хигинс беше останал неприятен спомен.

— Разбира се, че нищо няма да ви разкажа — каза тя отвратена. — Бет Кърси беше моя пациентка. Знаете това. Какво, по дяволите, си мислите, че правите, появявайки се на прага ми късно вечерта, за да ме питате нещо толкова лично?

— Не ми трябват подробности за клиничното й състояние — отвърна Фрида. — Искам да я намеря и ме интересува, макар и по-общо казано, какви са рисковете, свързани с него?

— Не — каза рязко д-р Хигинс. — Категорично не. Освен това ще ми трябва името ви, за да подам оплакване срещу вас относно поведението ви.

— Ще трябва да се наредите на опашка — подхвърли иронично Фрида.

— За какво говорите? И ако действително сътрудничите на полицията, защо с вас няма полицай? Откъде намерихте адреса ми?

До нея се появи мъж с извадена над дънките синя памучна риза.

— Какво става тук, Ема?

— Тази жена твърди, че е лекар…

— Психотерапевт — уточни Фрида.

— Още по-зле. Казва, че е психотерапевт, и се интересува от Бет Кърси.

Мъжът се изненада, а после възкликна ядосано:

— Бет Кърси?! Вие познавате ли я?

— Не.

Мъжът вдигна лявата ръка на Ема Хигинс и я задържа.

— Виждате ли това? На какво ви прилича?

От лакътя до китката на д-р Хигинс, на дължина около четири инча, се спускаше бледа линия.

— Прилича на белег — каза Фрида.

— Нарича се „рана, получена при самозащита“ — уточни мъжът. — Знаете ли какво означава това?

— Да, знам — отвърна Фрида. Тя погледна д-р Хигинс. — Бет Кърси ли ви го причини?

— А вие как мислите? — обади се отново мъжът.

— Трябва ми вашето мнение — настоя Фрида. — Предполага се, че от доста време не се лекува. Какви са рисковете?

— Отговорът ми е „Без коментар“ — отговори д-р Хигинс. — Много добре знаете, че ако ви трябва достъп до медицинското й досие, ви е нужно съдебно разпореждане. А аз наистина ще подам оплакване срещу вас.

И без да каже и дума повече, тя затръшна вратата. Фрида застана до парапета и докато набираше номера на Карлсън, чу отвътре мъжът да говори на висок глас, а д-р Хигинс му отговаряше ядосано.

Гласът на Карлсън прозвуча уморено. Когато му каза за д-р Хигинс, очакваше, че той ще се разгневи, задето е действала на своя глава; очакваше и да се поинтересува какво е открила. Но Карлсън изобщо не реагира.

— Нима не разбираш? — попита Фрида настойчиво. — Тя е агресивна.

— Всичко е под контрол — каза Карлсън лаконично.

— Не те разбирам. Незабавно трябва да ускорите издирването й и да установите хората, които са в явна опасност.

— Казах, че всичко е под контрол. Освен това трябва да поговорим.

— Да дойда ли в полицейското управление? — предложи Фрида. — Утре цялата сутрин ще имам пациенти, но след това мога да дойда.

— Аз ще дойда при теб. В колко часа е първата ти консултация?

— В осем часа.

— В седем и петнайсет ще бъда пред вас.

— Карлсън, случило ли се е нещо?

— Ще се видим утре.