Ники Френч
В здрача на вторник (36)

36

Фрида се събуди във воднистата светлина на февруарското утро. Котаракът седеше в долния край на леглото й и я гледаше с жълтите си немигащи очи. Тя седна. Шумът на улицата я беше събудил и беше прекъснал сънищата й, от чиито сенки както обикновено беше изплувало лицето на Дийн Рийв с неизменната тънка усмивка. Защо им се беше ядосала? Те просто я бяха защитили. Нали тя самата добре знаеше какво е да действаш импулсивно? Насили се да не мисли за това.

— Какво знаеш? — промълви тя. Какво ти каза той и какво чу ти?

Може би този котарак бе видял как умира Робърт Пуул и как бедната Джанет Ферис увива кабела около врата си и рита стола. А наистина ли се бе случило точно това? Фрида се измъчваше от все още неизбистрени мисли и подозрения. Тя потръпна и стана от леглото. Небето беше бледосиньо. Днес човек можеше да повярва, че след дългата и студена зима скоро ще дойде пролетта. Тя си взе душ, обу си дънки и се запъти към долния етаж, а котаракът бързаше заедно с нея, като се промушваше през краката й и мяукаше. На връщане към вкъщи беше купила малко котешка храна от денонощния магазин надолу по улицата и сега изсипа сухите гранули в пластмасовата купичка, наблюдавайки го как лакомо яде. Какво да прави с него? Да го пусне ли навън? Но тогава той можеше да избяга, търсейки стария си дом, и да бъде прегазен от кола. А ако го затвореше вътре, щеше да опишка навсякъде. Трябваше да извика майстор, който да монтира котешка вратичка. Тя въздъхна и постла няколко пласта вестници върху кухненския под и затвори там котарака. Облече дебело яке, взе папката и бележника си и излезе.

Бистрото на №9 винаги беше пълно в неделя сутрин, но двама души тъкмо ставаха от масата в ъгъла и Фрида се настани там. Маркъс стоеше зад щанда и работеше с кафе машината, от чиито отвори излизаше пара. Кери събираше празните чинии от масите и сервираше традиционна английска закуска^[1] или купи с овесена каша. Спря се, когато видя Фрида.

— Как си? Отдавна не съм те виждала.

— Бях заета. Къде е Катя?

Кери посочи с пръст и Фрида видя малкото момиче, седнало край една маса близо до вратата, която водеше към жилището им. Беше се навело над купчина листове и пишеше усърдно, с език опрян в горната й устна.

— Добре би било да я заведа на плуване или на разходка в парка — каза Кери.

— Изглежда погълната от заниманието си.

— Пише разказ. Започна още от шест и половина сутринта. Историята е за едно момиче на име Катя, чиито родители държат бистро. Канелено кравайче?

— Овесена каша. И пресен портокалов сок. Не бързам.

Кери се отдалечи и Фрида отвори папката си. Вътре беше цялата информация, която Карлсън й беше дал във връзка с разследването на убийството на Робърт Пуул, както и всички материали, които тя самата беше събрала, включително вчерашната статия в „Дейли Скеч“, която тя сложи с обратната страна на масата, за да не се вижда снимката й. После се зае да прочете всичко от начало до край: намирането на трупа на Робърт Пуул от служителка на социалните служби; аутопсията; описанието на жилището на Мишел Дойс; несвързаните показания на Мишел Дойс; разпитите на останалите обитатели на къщата; разпитите на Мери Ортън, Джасмин Шрийв, семейство Уайът и Джанет Ферис. Прочете краткото и ясно изложение на Теса Уелс, прикрепено с кламер към копие от неузаконеното завещание на Мери Ортън, както и показанията на синовете на Мери Ортън, в които Фрида като че ли чуваше нотките на накърненото им себелюбие. Прочете за проследяването на парите и борейки се с някои специфични термини, все пак успя да разбере, че Робърт Пуул е изтеглил парите от банковата си сметка, прехвърлил ги е в друга сметка, открита на негово име, след което цялата сума е била изтеглена. Прочете бележките за истинския Робърт Пуул, който беше починал преди години и от чиято снимка се виждаше, че не е имал никаква прилика с жертвата на убийството. Загледа се в скицата, която тя беше нарисувала и във фоторобота, направен от полицията, както и в собствените си преснимани бележки.

Кери й донесе овесената каша и тя я поръси с кафява захар. Започна да яде бавно, без да прекъсва работата си. Прочете още веднъж статията в „Дейли Скеч“, като от време на време спираше и мислеше, сбърчила чело. Загледа се в снимката на Джанет Ферис. Отвори бележника си и се зачете в бележките, които беше нахвърлила след срещата си с нея: за самотата й, за привързаността към Пуул, едновременно романтична и майчинска, за чувството й за дълг. В скоби беше написала „котарак“: котаракът бе нейното наследство от Робърт Пуул и грижейки се за животното, тя все едно се грижеше за Пуул.

Фрида остави замислено лъжицата си. Депресията е мрачно и заслепяващо страдание: не виждаш нищо отвъд нея. Не виждаш надежда, не изпитваш любов, не забелязваш как след зимата идва пролетта. Фрида беше наясно с това и все пак мисълта за котарака не й даваше покой. Когато Джанет Ферис е решила да сложи край на живота си, не е оставила храна в купичката му, нито е отворила прозореца, за да може да излезе.

Накрая Фрида стана, облече якето си, остави на масата пари за закуската си, каза „довиждане“ и излезе на улицата. Вятърът беше студен, но не пронизващ. Обикновено в неделя сутрин тя закусваше и преглеждаше вестниците в бистрото, след което отиваше пеша до открития пазар за цветя на „Кълъмбия роуд“. Днес обаче тя мина край парка „Корамс Фийлдс“ и продължи към Излингтън и Хайбъри Корнър. Не беше сигурна дали Карлсън си е вкъщи, но дори и да го нямаше, разходката дотам й даваше възможност да подреди мислите си. Ходенето пеш е начин да се отдадеш на размисли. Къщите отминаваха една след друга, краката й стъпваха здраво по паважа, а вятърът рошеше косите й и прочистваше дробовете й.

Накрая тя се озова пред викторианската къща близнак, където в приземната част на партера живееше Карлсън. Беше идвала тук само веднъж и тогава той се бе появил на вратата с дъщеричката си, която го бе прегърнала като малка коала. Днес Карлсън беше сам, облечен със спортни гащета и мокра от пот тениска, с енергийна напитка в ръка.

— Искаш ли първо да си вземеш душ?

— Нещо лошо ли се е случило?

— Имаш предвид, освен всичко останало ли?

— Да.

— Не знам.

— Дай ми пет минути. Заповядай, влез. — Фрида слезе по стъпалата вътре в апартамента, като внимателно заобиколи една триколка и чифт червени гумени ботушки. — Включи чайника — каза той и изчезна.

Тя чу шум на течаща вода, отваряне и затваряне на врати. Атмосферата беше твърде домашна и интимна и тя се опита да не гледа наредените наоколо фотографии на Карлсън — сина, Карлсън — бащата, Карлсън — приятеля. Тя напълни чайника и го включи. Порови из кухненските шкафове, намери кафе и чаши, а после се загледа в синигерчето, което кълвеше семенца от окачената навън хранилка за птици.

— Готов съм. — Той застана до нея, облечен с дънки и сива риза, освежен, с мокра коса. — Със сметана и една бучка захар.

— Можеш и сам да си сложиш захар. Децата не са ли при теб днес?

— По-късно — отвърна той троснато.

— Няма да ти отнема много време.

— Какъв е поводът да дойдеш?

Фрида замълча за миг.

— Преди да кажа каквото и да било, искам да те предупредя за нещо.

— Да ме „предупредиш“? Значи не е за нещо добро.

— Снощи Рубен и Джоузеф бяха у нас. Опитаха се да ме успокоят, пиха доста водка и когато си тръгваха, се оказа, че навън има някакъв фотограф и…

— О, не — прекъсна я Карлсън. — Нека позная. Ситуация, подобна на онази с теб и психотерапевта в един ресторант. Инцидентът, при който ти се озова в ареста.

— Снощи се сбиха.

— Какво им става на твоите приятели? Фотографът пострада ли?

— Само малко го ступаха.

— Били са двама срещу един. Или трима срещу един?

— Аз излязох и ги разтървах.

— Заради това може да ти дадат по-лека присъда. Той обади ли се в полицията?

— Не знам, но мисля, че не се е обадил. Просто исках да те предупредя.

— Ще видим какво ще последва. Какъв е имиграционният статус на твоя полски приятел?

— Той е украинец. И всъщност не знам.

— Дръж го надалеч. Ако му предявят обвинение, най-вероятно ще го депортират. — Карлсън се усмихна леко. — Някакви други престъпления, за които да ми докладваш?

— Не, разбира се. Дошла съм за друго.

Карлсън стана сериозен.

— Предполагам, че вчера сутринта си преживяла голям шок.

— Днес сутринта прочетох внимателно цялата документация по случая.

— Вместо да се наспиш, от което очевидно имаш нужда.

— Взех котарака вкъщи.

— Ивет ми каза.

— Преди да се самоубие, Джанет Ферис не го е нахранила и не е оставила прозореца отворен. Знам, че ще възразиш, че тя е била силно депресирана, и все пак, всичко това е твърде странно. — Карлсън почака и Фрида продължи, поемайки си дълбоко въздух. — Не съм сигурна, че тя се е самоубила.

— Нали си я видяла, Фрида?

— Смятам, че е била убита.

— Ако бях твой психотерапевт…

— Защо се надпреварвате да ми го казвате?

— … Бих казал, че ти имаш нужда да вярваш, че тя не се е самоубила, защото тогава няма да се чувстваш отговорна за смъртта й.

— Вече мислих върху това.

— Разстроена си, за теб е било травмиращо изживяване. Но помисли си, защо му е притрябвало на някого да убива Джанет Ферис?

— Тя е умряла след като статията се появи във вестника.

— Точно така — каза Карлсън. — И отлично знаеш как ти самата си се почувствала, след като си я прочела.

Фрида извади папката от чантата си, измъкна „Дейли Скеч“ и посочи съответния пасаж.

— Тук тя казва, че Робърт Пуул й е доверявал разни неща. Ако онзи, който го е убил, е прочел това, би се притеснил, не мислиш ли?

Карлсън въздъхна тежко.

— Не знам, Фрида. Не знам какво би си помислил убиецът му. Аз лично смятам, че ти просто грешиш.

— Ако някой е убил Джанет, искам да помогна за разкриването му.

Карлсън остави чашата си.

— Нека да помислим, Фрида. Дийн се обеси, а ти смяташ, че той е жив. Джанет Ферис се самоуби, а ти смяташ, че някой я е убил. Виждаш ли някакъв модел?

— От два инцидента трудно може да се изгради модел.

Фрида го изгледа и рязко се изправи, столът й остърга плочките.

— Къде тръгна? — попита я той. — Дори не докосна кафето си.

— С теб се видяхме, сега отивам до Маргейт^[2].

 

 

Маргейт беше мястото, където Дийн и Тери бяха прекарвали по десет дни всяко лято заедно с майка му Джун, докато тя е била все още в добро здраве. Фрида беше прочела това в книгата на Джоана „Една невинна душа в Ада“. Беше си отбелязала местата, където са обичали да ходят: плажът, разбира се, и старият лунапарк с дървеното увеселително влакче. Пещерата с раковините, арките. Джоана беше писала, че Дийн винаги купувал сладкиши от едновремешната сладкарница. Дийн и майка му Джун си падали по сладкото: Фрида си спомни за поничките в мазен хартиен плик, които той редовно носеше на Джун Рийв.

Беше влажно и ветровито, когато Фрида пристигна в курортния град. По улиците почти нямаше хора, плажът беше празен и по него се търкаляха хартиени и пластмасови отпадъци. Тя се загърна плътно с палтото си и с наведена срещу вятъра глава се отправи с бързи стъпки към описаната от Джоана ваканционна вила, разположена встрани от плажа и с морски изглед само от последния етаж.

Човекът, който отвори вратата, имаше моравочервено рождено петно на едната половина на лицето си. Върху дрехите си носеше халат. От близката стая се чуваше звукът на телевизора и се носеше мирис на пържено месо.

— Затворено е. Сезонът още не е започнал.

— Надявах се, че бихте могли да ми помогнете. — Фрида се беше подготвила за този разговор и реши, че е най-добре да говори направо. — Искам да ви попитам за Дийн Рийв.

Върху белязаното лице на мъжа се появи странно изражение и той я изгледа косо и изучаващо.

— Коя сте вие?

— Аз съм д-р Клайн — отвърна Фрида, надявайки се титлата пред името й да е достатъчна. — Вярно ли е, че Дийн Рийв е отсядал тук?

— Не съм сигурен дали искам това да се разчуе. Може да отблъсне наемателите. Но пък може и да ги привлече.

— Той колко често идваше тук?

— В продължение на десет години — отговори мъжът, без да се замисли. — Винаги през юли. Той, жена му и възрастната му майка.

— Кога го видяхте за последно?

— Трябва да е било през юли преди… преди смъртта му.

— Не след това?

— Как е възможно да е след това?

— Въпросът може да ви прозвучи странно, но виждали ли сте се с брат му? Те изглеждат — изглеждаха — по един и същ начин.

Човекът я погледна втренчено.

— И защо ми е да се виждам с брат му?

— Помислих си, че може да е идвал тук. Просто от любопитство. Името му е Алън Декър.

— Никога не съм чувал за него.

— И никога не сте виждали човек, който да ви напомня за Дийн?

Мъжът поклати глава отрицателно.

— Що се отнася до него, той винаги се е отнасял добре с мен. Помогна ми да поправя душа. Но у нея имаше нещо, което не ми харесваше.

— Кого имате предвид?

— Възрастната жена.

— Но брат му никога не е идвал, така ли?

— Не. Вече ви казах.

 

 

Фрида повървя през града и стигна до пещерата с раковините, която Джоана беше описала с такъв ентусиазъм — един подземен лабиринт, всеки инч от който беше украсен с раковини, оформящи различни мозаечни фигури, ивици, спирали. От това леко й се догади. Но според Джоана на Дийн пещерата много му харесвала. Бил като омагьосан от нея. Ето защо на жената, която стоеше зад щанда и продаваше кутийки, направени от раковини и пощенски картички с раковини, зададе същите въпроси, които беше задала на собственика на ваканционната вила.

— Не знам за кого говорите — отвърна младата жена със силен австралийски акцент.

Фрида извади лист хартия от джоба си и го разгъна.

— Ето, за този мъж говоря.

Момичето приглади с длан листа, приближи го към очите си, после го отдалечи, бърчейки чело.

— Не — каза то накрая.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че не съм. Стотици хора идват тук. Може и той да е идвал. Няма как да си спомня.

Фрида се отправи към плажа и тръгна по пясъчната ивица. Приливът наближаваше и малки вълнички нежно докосваха брега. Освен нея имаше само още един възрастен мъж с дребно мърляво куче, което тичаше около него, опитвайки се да го накара да си поиграят. От време на време мъжът бавно и внимателно се навеждаше, сякаш изпитваше остра болка в гърба, взимаше една пръчка и му я подхвърляше. Фрида се загледа в сивата набраздена повърхност на морето и за момент й се прииска да плава сама с някоя лодка, заобиколена от небето и вълните.