Ники Френч
В здрача на вторник (26)

26

— Той ме караше да се чувствам обгърната с внимание. — Жената каза това с гримаса, издаваща ниското й самочувствие. Въпреки че наскоро бе гостувала на сестра си и семейството й в Южна Франция, лицето й беше бледо и уморено. — Не толкова самотна, може би. Той беше много специален.

Беше седем и половина в понеделник сутринта и Фрида беше седнала в кухнята на Джанет Ферис с чаша чай пред себе си. Навън валеше и небето беше оловносиво. Джанет Ферис управляваше административните дела на един общопрактикуващ лекар, чийто кабинет се намираше близо до дома й, и се беше съгласила да се срещне с Фрида преди работа, макар да смяташе, че няма какво повече да добави към онова, което вече беше казала на Ивет Лонг за Робърт Пуул. За нея той беше един мил и любезен съсед, който щеше да й липсва.

Кухнята беше малка, със старомодни тапети на цветя, червени керамични плочки и различни по вид столове около полирана дървена маса. Фрида забеляза, че всичко блестеше от чистота. На перваза на прозореца се виждаха лековити растения, а на кухненския плот беше сложена купа с портокали; непосредствено до нея зюмбюли в синя саксия разпръскваха ухание из цялата стая. На стената до боядисания в бяло шкаф беше окачена графика. На хладилника беше залепена страница от списание със списък на разрешена за улов риба и морска храна. На външната страна на големия прозорец беше окачена малка къща за птици с прозрачна стена, пълна със семена. Фрида доби усещането за самодостатъчно, пестеливо и добродетелно съществуване, където всяко нещо си беше на мястото. Тя забеляза и ръцете на Джанет Ферис, по които нямаше пръстени, тъжните й очи, бръчките по лицето й, на което липсваше грим, дрехите с дискретна кройка, които висяха от слабата й фигура и напълно я скриваха. Гласът й беше тих и приятен.

Фрида кимна с глава към малката шарена котка, която се беше свила на плетения стол под прозореца.

— Това неговата котка ли е?

— Да. Всъщност е котарак. Реших, че е най-добре да го взема при мен. Няма кой друг да се погрижи за него.

— Как се казва?

— Боб го наричаше Мог. Сега и аз така го наричам: Моги. Не исках да му променям името.

— Колко време живя тук Робърт Пуул?

— Господин Михник знае най-точно. Мисля, че около девет месеца.

— Как се запознахте с него?

На устните й се появи лека усмивка.

— Няколко пъти се разминавахме пред къщата и си кимахме за поздрав. И после една неделна сутрин — може би бяха минали две седмици, откакто се беше нанесъл — той се появи с огромна купа ранни ягоди. Каза, че някой му ги бил дал, но той не можел да ги изяде всичките и искал да ме почерпи.

— Много мил жест.

— Да. Аз приех и тогава той каза, че мога да ги опитам само при едно условие: ако го поканя да ги изядем заедно. Това се превърна в нещо като закачка помежду ни. От време на време той се появяваше с нещо вкусно — череши, кутия бисквити, голямо парче сирене — и казваше, че трябва да му помогна да го изядем. Последния път беше донесъл пирожки с кайма.

— Значи ви е бил приятел, не просто съсед.

Ярки петна избиха по бузите на Джанет Ферис.

— Не бих казала. Той не идваше редовно, а само понякога. Но беше приятно.

— За какво си говорехте? — Фрида съзнателно изрече това с равен глас. Тя усещаше, че Джанет Ферис искаше да поговори с някого и да излее душата си, но би го направила само ако не се чувстваше притисната.

— За най-различни неща. — Фрида почака. — Разказвах му какво съм прочела. Аз чета много. Най-вече романи от Викторианската епоха. Уилки Колинс, Чарлз Дикенс, Елизабет Гаскел.

— И той ли четеше много?

— Не съм сигурна. Като че ли да — но не си спомням да е говорил за конкретни книги. Мисля, че аз говорех повече от него, което е странно, защото не съм от приказливите.

— И така, книги.

Джанет Ферис погледна ръцете си — слаби, със сини вени и гладки, лъскави нокти.

— С него се общуваше лесно — каза тя с толкова тих глас, че Фрида трябваше да се напрегне, за да я чуе. — Веднъж споделих с него, че съжалявам, че нямам деца. Че това е голямата ми болка. Беше, когато донесе пирожките с кайма. Точно преди Коледа. Коледа за мен не е весел празник. Имам много приятели и не оставам сама в празничния ден, но не е същото както при хората, които имат семейства. Казах му, че винаги съм искала деца и че преди години се бях запознала с един човек, за когото се надявах да се омъжа. Но нещата не се получиха — а после изведнъж стана твърде късно за това. Знаете как е — времето ти се изплъзва незабелязано. И не знаеш кога точно си прекосила границата, отвъд която се превръщаш в жена, която вече не може да има деца, но един ден осъзнаваш, че си точно това. — Тя погледна Фрида. — Вие имате ли деца?

— Не. Той какво каза, когато споделихте това с него?

— Той не се опита да ме успокои с думите, че това няма значение, както правят повечето хора. Започна да говори за съществуването на паралелен живот. Че имаме повече от една същност, че във всеки от нас живее по още една личност и че това може да бъде много болезнено.

Някакви пластове се разместиха в съзнанието на Фрида. Тя ясно си представи убития мъж, седнал на тази маса, заслушан в горчивата изповед на една самотна жена на средна възраст.

— Имахте ли усещането, че, говорейки за това, той има предвид себе си?

— Възможно е. Трябваше да го попитам. Не мога да повярвам, че е мъртъв — човек като него. Все още не мога да свикна с тази мисъл — макар да знам, че апартаментът над мен вече е празен. Всичко ми се струва толкова нереално.

— Той е разбирал самотата. Смятате ли, че е бил самотен?

— Може би. Или пък е бил аутсайдер.

— Знаете ли къде беше по Коледа?

— Аз бях в Брайтън, при семейството на братовчедката ми. Той като че ли каза, че ще отсъства за ден-два, но не съм сигурна. Когато се върнах, си беше тук.

— Някога виждали ли сте го с приятели?

— Не. — Тя поклати глава. — Никога не съм виждала някой да се отбива в апартамента му. Той доста често излизаше. А от време на време отсъстваше по няколко дни.

— Значи не знаете дали е имал семейство, приятели, любовни афери?

— Не. Той никога не ми е казвал и аз не съм го питала. С него не бяхме толкова близки.

— И не знаете дали е бил хетеросексуален или хомосексуален?

— О, сигурна съм, че харесваше жените. Той беше… — Тя сбърчи чело, а след това повтори: — Сигурна съм, че харесваше жените.

— Защо?

Джанет Ферис се изчерви.

— Личеше си по начина, по който се държеше. — Тя допря празната си чаша до устните си, за да прикрие смущението си. — Той беше ухажор, но не се натрапваше, а просто те караше да се чувстваш специална.

— Хубав ли беше?

— Не бих казала. Но беше чаровен.

Тя извърна поглед и Фрида се загледа в нея: умна, мила и самотна жена, която донякъде е била влюбена в Робърт Пуул. А Робърт Пуул я е насърчавал да говори, развеселявал я е, изслушвал я е, карал я е да се чувства — как се изрази тя? — обгърната с внимание.

— Знаете ли къде е бил, преди да дойде да живее тук?

— Нямам представа. Вие ме накарахте да осъзная колко малко съм го познавала. Доста егоистично от моя страна.

— Не мисля.

— Знаете ли? — Тя млъкна и отново се изчерви.

— Да?

— Напомняте ми на него. Предразположихте ме да говоря открито с вас.

— Той такъв ли беше?

— Да. А сега вече го няма.

 

 

След като Джанет Ферис тръгна за работа, Фрида имаше около двайсет минути на разположение, за да пристигне навреме за първия си пациент за седмицата. Реши да се качи до апартамента на Робърт Пуул на първия етаж. Лентата беше свалена от вратата и нямаше никаква следа от това, че полицията е идвала на оглед. Но Ивет Лонг я беше предупредила със строг глас, сякаш Фрида вече беше нарушила предупреждението, да не докосва и да не размества нищо, така че тя бавно и внимателно се разходи из стаите. На закачалка в малкото антре висяха палто и дебело яке, а в ъгъла беше оставен сгънат чадър. В дневната имаше зелен плюшен диван и фотьойл от същия плат, ниска масичка за кафе, бежов килим, средно голям телевизор, малък шкаф с чекмеджета, където, според доклада, е бил намерен бележникът, и празна поставка за вестници. Никакви снимки, дрънкулки или безразборно разхвърляни вещи. На стените бяха окачени няколко картини, които според Фрида хазяинът беше купил при разпродажба на евтини стоки: Айфеловата кула нощем, Мадоната с Младенеца, розово слънце, изгряващо над морето, и „Поле с макове“ на Моне. Само една картина, изобразяваща две почти абстрактни оранжеви риби, се различаваше от останалите банални клишета по стените и Фрида си помисли, че може би е принадлежала на Робърт Пуул. Книгите на лавиците, наредени по големина, а не по тематика, определено бяха по-интересни: три големи илюстровани тома по градинарство, дебела книга с меки корици, която приличаше на наръчник по строителство, „Север и Юг“ на Елизабет Гаскел, „Нашият общ приятел“ на Чарлз Дикенс, няколко книги на тема „фитнес“, ръководство по съдебна медицина. Фрида постоя замислена пред тях няколко минути.

След това отиде в кухнята. На плота имаше порцеланов чайник за запарване на чай и кафеварка; четири еднакви кафяви чаши за кафе, окачени на кукички; шест еднакви широки стъклени чаши и шест еднакви водни чаши, наредени на лавицата; шест бели чинии, шест бели купички, готварски ръкавици и малка кухненска кърпа, окачена отстрани на готварската печка. Тя я взе и отвори с нея шкафа с провизиите. Пакет брашно, пакет захар, пакет мюсли и още един с корнфлейкс, кутия пирожки с кайма, буркан с нес кафе, пакет английски сутрешен чай, бързоувиращ ориз. Хладилникът беше празен. Каквото е имало в него, очевидно е било взето от полицаите, след като са приключили огледа.

В спалнята имаше малко двойно легло, прилежно оправено, с поставени отгоре му възглавница за спане и олекотена завивка, и стол край прозореца. Под него имаше чифт домашни пантофи, на вратата беше окачен раиран халат, дъската за гладене беше разтворена, а отгоре й стоеше ютия с навит около нея кабел. На нощното шкафче имаше лампа, а до нея книга с пъстри корици — разкази за Дивия запад. Когато Фрида, закрила длан с ръкава си, отвори гардероба, дългото огледало от вътрешната му страна прелетя покрай нея и тя за момент се стресна от собственото си отражение. Имаше многобройни закачалки с изгладени ризи, едноцветни и с шарки, в класически модел и падащи свободно; няколко чифта панталони, две сака — едното от туид, а другото кожено, с лъскави метални копчета. На пода на гардероба бяха подредени хубави кожени обувки, маратонки, спортни обувки с дебела подметка. Фрида присви устни, а после вдигна купчинките с тениски, спортни фланелки с дълъг ръкав и суичъри, подредени на вътрешните рафтове.

— Кой си ти? — изрече тя на глас, затвори гардероба и се отправи към банята, която беше чиста и почти празна, като в мотел: вана, порцеланова мивка, тоалетна, сива хавлия, малко кръгло огледало, пяна за бръснене, самобръсначка, конец за зъби, хавлиена кърпа, нокторезачка…

Фрида се върна обратно в дневната и седна във фотьойла. Замисли се за малката си къща на павираната уличка. Тя беше дискретен човек: в жилището й нямаше изложени на показ снимки, нито оставени на открито писма, нито пощенски картички, забодени на табло, и въпреки това във всяка стая имаше предмети, напомнящи за живота й. Масичката за шах, край която обичаха да сядат двамата с баща си — много отдавна, в един друг свят. Кобалтовосинята купа от Венеция. Картината над камината, на която беше нарисувано едно дърво през пролетта. Старият копринен пеньоар на баба й, чиито избелели зелени и червени багри меко проблясваха, и който Фрида никога не носеше, но държеше окачен в гардероба. Керамичните чаши в кухнята й, всяка от които беше различна и купена по време на нейните скитания из лондонските улици. Украшението от движещи се хартиени жерави, което Клои беше направила специално за нея. Късчето плаващо дърво в причудлива форма, старите карти на Лондон, очуканите тигани, колието, което Санди й бе подарил в славните дни, когато все още бяха заедно и споменът за които й причиняваше болка, албумите с отпечатани фотографии… И, разбира се, малкото й таванско ателие, където държеше всичките си рисунки, направени с мек графит върху грапава хартия — драсканици и завършени сюжети, които бяха като таен дневник за преживените от нея мигове. Но тук, в апартамента на Робърт Пуул, нямаше почти нищо. Не само че нямаше следи, по които да тръгне полицията: с изключение на няколкото книги, това бе едно лишено от облик и живот пространство. Може би това се дължеше на факта, че мъжът, който беше живял тук, вече не беше между живите, поради което и апартаментът му беше изгубил собствената си атмосфера — Фрида обаче не мислеше така. Чувстваше се потисната и неспокойна, дори само като седеше в стаята.

Кой беше Робърт Пуул? Роб, Роби, Боб, Бърти: хората го наричаха с различни имена. Дрехите и обувките му бяха в различни стилове: кожено яке, сако от туид; спортни обувки и елегантни кожени обувки; скъпи ризи с класическа кройка и суичъри. Когато хората говореха за него, те говореха и за себе си — за онази тяхна скрита същност, която той беше успял да забележи и да извади наяве. Беше добър слушател, беше грижовен и услужлив, един добър самарянин. Беше прибрал парите на Мери Ортън, но беше слушал внимателно нейните разкази; към Джанет Ферис се беше държал като мил съсед; към Джасмин Шрийв беше проявил грижа и внимание. Хората го харесваха, но той очевидно нямаше приятели; описваха го като чаровен и симпатичен, но той очевидно нямаше интимни връзки. А след като го бяха убили и го бяха оставили в една боклучива алея, тялото му беше прибрано от Мишел Дойс и беше седяло дни наред в едностайното й жилище в Детфорд, голо и разлагащо се, и никой не беше забелязал отсъствието му.

Фрида погледна часовника си. Време беше да тръгва. След четиресет и пет минути тя щеше да седи в червеното си кресло и да слуша онова, което Джо Франклин имаше да й каже; щеше да го гледа внимателно, да проявява загриженост, да го насърчава да говори. Лека тръпка премина през тялото й. Представи си, че хората от списъка на Робърт Пуул все едно са били негови пациенти, нуждаещи се от помощта му.

 

 

В очите й се пръскаха светлинки, в стомаха й се бяха впили нокти на звяр; остра, пронизваща болка се разливаше по цялото й тяло. Главата й бучеше. Това не беше точно болка, а по-скоро болезнен звук, пристъп на страх от неизвестното, който се усилваше и отслабваше, приближаваше се и се отдалечаваше, а след това настъпваше с още по-голяма мощ. Трябваше да запази ума си бистър, мисълта трезва, но как да го постигне, когато в главата й бушуваше тази безмилостна буря? По-рано взимаше хапчета, когато се чувстваше по този начин. Една голяма оранжева капсула с чаша вода. Майка й я поставяше пред нея сутрин и стоеше там, докато се увери, че я е погълнала. Но вече нямаше хапчета — не си спомняше откога. Всичко беше обвито в мъглата на миналото, което тя бе оставила зад себе си. Той й беше казал, че лекарствата я правят кротка и безволева и потискат гнева й, който беше силен и справедлив. „На теб ти е нужна цел, а не хапчета“. И той беше сложил длан на челото й като загрижен лекар или като баща, успокояващ болното си дете. „Сега имаш мен. Никога не го забравяй.“

Но него го нямаше. Не се беше върнал и тя беше тук сама сред влагата и сковаващия студ. Вятърът навън фучеше безмилостно, също като вятъра, който бушуваше в главата й. Мислите й препускаха в безпорядък. Мъчеше я глад. Картофите бяха свършили. И газта също. Тази сутрин беше разбъркала кубче бульон в студена вода и беше изпила солените, неразтворени гранули, от които едва не повърна. Раната на устната й долу-горе беше зараснала, но когато се погледнеше в малкото огледало, набръчканият белег сякаш й придаваше присмехулен вид. На него това нямаше да му хареса. Освен това усещаше, че тялото й започва да мирише, въпреки че упорито втриваше в кожата си малкото твърдо парче сапун; с него търкаше и дрехите си, които висяха из каютата, пропити от влага, без да могат да изсъхнат напълно.

Колко време беше минало? Тя взе направения от нея календар с нарисувани дървета и го вдигна към малкия прозорец, присвивайки очи. По-голямата част от януари и повече от половината от февруари, но очевидно беше престанала да зачерква датите. Може би вече беше март. Може би пролетта настъпваше, с жълтите нарциси и цъфналите клонки на дърветата, с топлото слънце. Едва ли. Навън определено не беше пролет.

Но беше изминало твърде много време, дори и ако все още беше февруари. Нормално месецът имаше двайсет и осем дни, а през високосна година двайсет и девет. Тази година високосна ли беше? В такава година можеш да предложиш на мъж да се ожени за теб. Но как да му предложиш, ако него го няма? Сама. Сама в един свят на хора със зли помисли и фалшиви усмивки. Какво й бе казал той? „Винаги ще се връщам при теб. Ако не се завърна, ще разбереш, че съм попаднал в ръцете им.“ Беше я целунал по челото — един смел мъж. И тя трябваше да бъде смела като него. Трябваше да продължи без него и да направи това, което той самият искаше да направи. Тя беше фитилът и той го беше запалил; тя беше бомбата, чийто часовников механизъм беше задвижил. Това бе единственото, което й оставаше.