Ники Френч
В здрача на вторник (27)

27

През последните две седмици Джо Франклин беше в най-добрата си форма от доста месеци насам, дори години: сега носеше дънки и изгладена риза; връзките на обувките му не се влачеха по земята; ноктите на ръцете му бяха чисти и изрязани; косата му беше сресана; лицето му беше гладко избръснато. Обикновено седеше в креслото приведен напред, сгушен, подпрял главата си с ръце, а дланите му често скриваха лицето му. Днес седеше облегнат назад, опрял главата си на облегалката на креслото, като възстановяващ се от тежка болест човек, който е още немощен, но усеща как животът в него бавно се връща. На два пъти той дори се усмихна — веднъж, когато разказваше как като малък облизал купа, в която преди това имало разбит кейк, и втори път, когато й каза, че вечерта очаква една приятелка, с която ще хапнат морски таралежи:

— Знаете ли, че морските таралежи могат да се ядат? — Фрида не знаеше. Тя забеляза как лицето му се променяше и чертите му се смекчаваха в миговете, когато събралото се в него напрежение се оттичаше. Тогава той изглеждаше с години по-млад.

Последният й сеанс за сутринта беше с мъж на средна възраст на име Гордън, който говореше шепнешком през пръстите си, с които криеше лицето си, сякаш се срамуваше от себе си. Беше се хванал в капана на собствената си несигурност, беше се оплел в невидима мрежа и задачата на Фрида беше бавно и внимателно да проникне в неговия свят и да го върне към нормалния живот. Понякога й се струваше, че строи пясъчен замък, редейки всяко зрънце пясък поотделно.

Когато сеансът приключи, тя отиде до прозореца и го отвори за няколко минути. Надвеси се навън, вдишвайки студения влажен въздух, докато вятърът брулеше лицето й. На строителната площадка отсреща все още нямаше никаква дейност, но някакви деца си бяха направили паянтова колибка от дъски и сега, докато наблюдаваше, три малки момчета притичаха и се провряха през отвора й. Фрида си спомни, че сега учениците имаха междусрочна ваканция: Клои твърдо й бе заявила, че тази седмица няма да имат уроци по химия, защото ще си почива.

Тя затвори прозореца и започна да пише бележките си по последния сеанс и още не беше довършила, когато телефонът иззвъня. Беше Джоузеф.

— Къде си? — попита го тя.

— При жената — каза той. — Госпожа Ортън. Ремонтирам това-онова в къщата.

— Тя добре ли е?

— Можеш ли да дойдеш?

— Случило ли се е нещо?

Джоузеф отговори, но или връзката беше лоша, или той говореше тихо и Фрида не успя нищо да разбере.

— Може ли да говориш по-високо? Не чувам какво казваш.

— По-добре, ако ти дойдеш — каза Джоузеф. — Можеш ли да дойдеш сега?

— Нещо не е наред ли?

— Можеш ли да дойдеш сега?

Фрида се примири.

— Да — каза тя. — Мога да дойда сега.

 

 

Вратата се отвори и на прага застана мъж, когото Фрида не познаваше. Беше петдесет и няколко годишен, с късо подстригана посивяла коса, започваща да оредява; носеше сиви кадифени панталони и карирана риза. Изгледа я намръщено.

— Аз съм Робин Ортън — каза той и я въведе вътре. Край кухненската маса седеше Мери, а до нея беше седнал друг, малко по-възрастен мъж. Той също беше облечен непретенциозно, с черни дънки и морскосин пуловер с дръпнат догоре цип. Малко по-възрастен, малко по-едър, малко по-плешив. Гледайки ги, Фрида доби усещането за ден на неформалното облекло в някой офис, където служителите биха се чувствали по-добре в обичайните си костюми. — Това е брат ми, Джереми — каза Робин.

— Моля, седнете — покани я Джереми.

Фрида седна край масата с усещането, че е дошла на непредвидено интервю за работа.

— Здравейте, Фрида — каза Мери Ортън с неспокойна усмивка. — Ще пиете ли кафе? Току-що го направих.

Фрида кимна с глава и възрастната жена наля кафе в порцеланова чаша, която постави в чинийка пред нея.

— Да ви предложа и кейк? Спомням си колко ви хареса миналия път.

— Да, с удоволствие бих го опитала — каза Фрида. — Малко парче. По-малко от това. — Тя отпи глътка почти изстинало кафе, усещайки вперените в нея погледи на три чифта очи. — Джоузеф Морозов ме помоли да дойда — наруши тя мълчанието.

Джереми скръсти ръце. Очевидно той беше по-големият брат и беше поел инициативата да води разговора.

— Да, ние поговорихме с него. Извинете, имате ли нещо против да говорим по същество? Бихте ли ни обяснили какво общо имате с майка ни?

Фрида замълча за момент. Наистина труден въпрос.

— Един човек, който е правил ремонт в къщата на майка ви, е бил убит. — Тя погледна към Мери Ортън. Чувстваше се неудобно да говори за нея така, сякаш не присъстваше. — Беше ми възложено да разпитам госпожа Ортън.

— Мери, моля — обади се Мери Ортън.

— Вие полицай ли сте? — попита Джереми.

— Не, сътруднича на полицията. По-скоро съм консултант.

— Имате ли удостоверение?

— Удостоверение за какво?

— За това, че официално сътрудничите на полицията.

Фрида запази спокоен тон.

— Не, нямам такъв документ. Ако имате някакви въпроси, мога да ви дам номер, на който да се обадите. Дойдох тук само защото Джоузеф ме повика. Помислих, че е възникнал някакъв проблем.

— Има всякакви проблеми — каза Джереми. — Ще стигнем и до тях. Но първо да уточним: този човек, Джоузеф, е тук по ваша препоръка. Така ли е?

— Точно така.

— Това официално уредено ли е като част от вашата съвместна работа с полицията?

Фрида се намръщи.

— Не — каза тя. — В къщата на майка ви беше протекъл покривът. Джоузеф е мой близък познат. Той е добър майстор и може да му се има доверие. Ако ви притеснява това, че работи тук, просто кажете — на мен или на него.

Братята се спогледаха. До този момент Робин стоеше встрани. Сега прекоси стаята и седна край масата. Фрида внезапно се почувства обградена.

— Ние имахме семеен съвет — каза Робин. — Не ни харесва това, което се случва с майка ни.

— Почакайте. — Фрида остави чашата си с кафе. — Джоузеф ми телефонира да дойда, но къде е той?

— Горе, в таванското помещение — отвърна Джереми. — Ако искате, можете да отидете и да се видите с него.

— След малко — каза Фрида. — Но ако не ви допада присъствието му, просто ни кажете. Според мен с уменията си той е единствено от полза за Мери. Но ако виждате нещата по различен начин, просто кажете и ние ще си отидем.

— Не съм казал подобно нещо.

— Каква беше причината Джоузеф да ми телефонира?

— Когато пристигнах, бях изненадан от присъствието му в къщата. Попитах го какви са плановете му, каква приблизителна оценка е направил и колко ще струва работата му. За ваше сведение, госпожице Клайн, аз работя като главен счетоводител в една компания и разбирам от тези неща.

— Когато Джоузеф дойде тук за пръв път, през покрива течеше вода — обясни Фрида. — Би трябвало да сте благодарни, че толкова бързо се намери човек, който да го поправи.

— Това е въпрос от второстепенно значение — възрази Джереми. — Когато заварих тук този човек, това, което най-вече ме интересуваше, беше, кой го е довел в дома на майка ми и какво се случва с нея.

— И какво, според вас, се случва с нея? — попита Фрида.

— Ситуацията е изключително неприятна — каза възмутено Джереми. — Идвам си от време на време, за да видя как вървят нещата и да помогна на майка ми със сметките.

Фрида се загледа в снимките на шкафа. Спомни си как Мери Ортън говореше за внуците си и за това, че снимките са стари и че децата на тях са пораснали.

— Кога за последен път преглеждахте сметките на майка ви? — попита тя.

— Преди известно време — каза Джереми. — Преди шест месеца. Мисля, че беше преди началото на лятната ваканция в училищата^[1]. Аз живея в Манчестър. Робин е в Кардиф. И двамата имаме семейства. Идваме тук, когато можем.

— Значи миналия юли? — Тя го погледна. — Преди седем месеца.

— Да. Или може би юни. Но това не е толкова важно. По-важното е, че майка ми е станала жертва на престъпление и аз държа да разбера дали разследването е на ниво.

— За какво престъпление говорите? — попита Фрида.

Двамата братя отново се спогледаха.

— Вие шегувате ли се? — възкликна Робин. — Този човек, Робърт Пуул, е откраднал от нея повече от сто и петдесет хиляди лири. Освен това само се е преструвал, че прави ремонт.

Фрида погледна към майка им. Спомни си за Мишел Дойс в болничната стая и как обсъждаха случая й, все едно я нямаше там.

— Не съм сигурна, че това е подходящото време и място за разговор по този въпрос — каза тя.

— Как така?! — Джереми леко повиши глас. — Ние установихме, че е извършена кражба. Вие сте от полицията. Искаме да знаем какви действия са предприети.

— Не бих могла да ви помогна за това. Трябва да разговаряте със съответните полицейски служители — поясни Фрида.

— Тогава какво правите тук?

— Тук съм, защото ме повикаха да дойда.

— Майка ми каза, че е разговаряла именно с вас, че точно вие сте прегледали банковите й извлечения и сте установили измамата. Какво е вашето участие в полицейското разследване?

— Съдействам на полицията от гледна точка на моя професионален опит.

— И по-точно?

— Аз съм психотерапевт.

Джереми я погледна изумено.

— Психотерапевт?

— Да.

— Който препоръчва строителни работници?

Фрида си пое дълбоко въздух. Този път тя се обърна към Мери.

— Аз ви препоръчах Джоузеф. Ако има някакъв проблем по отношение на работата му или на него самия, моля да ми кажете.

— О, не, не — отвърна Мери Ортън. — Той е изключително приятен. Харесва ми, когато е вкъщи. Разказва ми за семейството си в Украйна. Бедничкият, в момента му е много трудно.

— Тя, разбира се, не се е качвала на тавана, за да провери как работи — обади се Робин.

— Вие можете да се качите на тавана — предложи Фрида, — и ако имате някакви оплаквания, моля да ми кажете.

— Непременно ще проверим — каза Джереми.

— Случайно да сте се срещали с Робърт Пуул? — попита Фрида.

— Не — отвърна Джереми. — Вече ви казах, че не сме си идвали от началото на миналото лято.

— Не — възрази Фрида. — Вие казахте, че оттогава не сте проверявали сметките на майка ви. Помислих си, че може да сте идвали с децата през някой уикенд или да прекарат в Лондон междусрочната си ваканция.

— Живеем далеч от Лондон.

— А вие? — обърна се Фрида към Робин.

— Аз бях зает — отвърна Робин, изчервявайки се.

— А по Коледа? — попита Фрида с тих глас. — Къде бяхте по Коледа?

— Те са много заети през коледните празници — каза Мери Ортън припряно. — Джереми обикновено ходи на ски, нали, скъпи? А Робин… — Гласът й заглъхна. Тя подръпна неспокойно ръкава на пуловера си.

Настъпи кратка тишина. Фрида отново се обърна към братята.

— Значи никога не сте се срещали с него?

— Не.

— Знаехте ли, че се извършва ремонт?

— Как бихме могли да знаем?

Фрида леко повдигна рамене.

— Помислих си, че ако в къщата на майка ви се извършват ремонтни дейности, сигурно сте говорили за това по телефона.

— Не, не сме — отвърна Джереми. — Мога да ви уверя, че ако беше станало дума за това, и двамата щяхме да дойдем, за да видим с очите си, че ремонтът се извършва качествено.

— Сигурна съм, че ви споменах за това — каза Мери Ортън със слаб глас.

— Не, мамо, не си го споменавала — обади се Робин.

Фрида се обърна към нея.

— Когато разговаряхме предишния път, вие казахте, че съпругът ви е починал отдавна. Откога живеете сама?

— Татко почина преди пет години — обясни Джереми. — Той е там, на бюфета. — Долавяйки недоумението на Фрида, Джереми се усмихна и продължи: — В онзи дървен съд, който прилича на кафеварка. Забавно е да държиш подобно нещо в кухнята.

— Понякога си говоря с него — промълви Мери Ортън.

— Внимавай какво говориш в нейно присъствие. — Робин махна с ръка към Фрида. — Може да й се стори ненормално една възрастна жена да говори на урна с прах.

— Защо да е ненормално? — възрази Фрида.

— А и едва ли урната може да даде добър финансов съвет — подхвърли Джереми. — И като стана дума за това, какво прави полицията относно финансовата измама?

— Надявам се разбирате, че тече разследване на убийство — напомни му Фрида.

— А вие вероятно разбирате, че сме притеснени относно тази „малка“ кражба. Това, което искаме да чуем от вас, е кога майка ни ще си получи обратно парите.

На Фрида й се прииска да каже на двамата братя, че парите от сметката на Робърт Пуул са били изтеглени, че е бил с фалшива самоличност и че всъщност парите на майка им може да не са били непременно откраднати. Но се въздържа.

— Опасявам се, че не мога да говоря за това как върви разследването. И аз самата не съм запозната с подробностите. Трябва да се обърнете към полицая, който е натоварен да го ръководи. — Вътре в себе си тя леко се развесели от идеята Карлсън да се срещне с братята Ортън.

— Не показвате особена съпричастност — отбеляза Джереми.

— Правя, каквото мога — каза Фрида. — Това не е състезание, но поне съдействах течът да бъде спрян по най-бърз начин.

— Как смятате, че се чувства човек, когато открие, че дългогодишните спестявания на майка му са били взети с измама? — Докато говореше, Джереми размахваше пръст пред лицето на Фрида.

— Ами…

— Това беше реторичен въпрос — продължи той.

Длъжен съм да отбележа, че вие като че ли не възприемате тази кражба като истинско престъпление.

— Аз не съм полицай — уточни Фрида.

— Но се държите като такъв. Много спокойно подхождате към факта, че този човек е ограбил майка ни.

— Но аз наистина не…

— Има и още нещо — прекъсна я той със зачервено от гняв лице. — Това не е единственото, което е направил. Нали, мамо?

— Какво имате предвид?

— Моля те, моля те, недей — обърна се към него Мери Ортън.

— Той се е опитал да я накара да си промени завещанието, като му припише една трета от всичко, което притежава.

— Какво?!

— Недей, Джереми — помоли го Мери Ортън. — Аз… аз… не можах… — Тя цялата се беше зачервила. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите й.

— Успокой се, мамо. — Джереми потупа ръката й, сякаш беше някакво старо куче. — Вината не е твоя. Мъжът е имал власт над теб. Не си знаела какво вършиш.

— Мери, говори ли ви се за това? — попита я Фрида. Мери Ортън кимна, но не каза нищо. Фрида погледна към Джереми. — Моля, обяснете. За завещанието.

— Вече ви казах. Преглеждах документите на мама. Попаднах на писма от един солиситор^[2]. Отнасят се за изготвяне на ново завещание. Майка ни притежава къщата и портфолио от инвестиции и ценни книжа, така че се е очертавала апетитна сделка. За щастие тя е прозряла истината.

— Мери е размислила?

— Не — поясни Джереми. — Адвокатката не е предприела никакви действия. Повдигнала е възражения. Очевидно е надушила, че става нещо нередно. Жалко, че друг не е направил това по-рано. Когато на една възрастна жена й се внуши да промени завещанието си в полза на човек, когото почти не познава, това не е ли престъпление?

— Не знам — отвърна Фрида. — Срещнахте ли се с адвокатката?

— Прочетох писмата. Попитах мама за нея. Ясно е, че той е поискал да се възползва от ситуацията.

На Фрида й се прииска да му каже: „Майка ви е тук, в стаята.“ Джереми Ортън се държеше така, сякаш възрастната жена беше глуповата и не разбираше добре английски. Но ако изкажеше мислите си на глас, само щеше още повече да я унижи. Вместо това попита:

— Може ли да видя писмата?

Тя зададе въпроса на Мери Ортън, но Джереми кимна към брат си, който извади една папка от чантата си и я подаде на Фрида. Тя я отвори и прелисти документите. Един от тях беше фактура. Усети нечие присъствие съвсем близо до себе си: Робин четеше фактурата през рамото й.

— Триста лири — каза той възмутено. — Триста лири за неизготвянето на завещание. Питам се какво би струвало, ако действително беше изготвено.

Фрида видя името в края на документа. Теса Уелс. Тя си го записа, а също и адреса.

— Прилича на негласно споразумение — каза тя замислено.

— И аз си мисля същото — съгласи се Робин. — Поне един човек се е погрижил майка ни да не бъде ощетена.

— Едва сега ли разбрахте за това?

— За кое по-точно?

— Никой от вас ли не знаеше, че е имало завещание?

— Не — каза Джереми.

— Не — потвърди Робин. — Разбира се, че не.

Вратата на кухнята се отвори и влезе Джоузеф. Изглеждаше уморен, но се усмихна, когато видя Фрида.

— Не знаех, че си тук.

— Тъкмо щях да се качвам при теб.

— Какво свършихте до момента? — попита го Джереми.

— Покривът е поправен — обясни Джоузеф. — Не изцяло, но сложих кръпка да спра теча.

— Дадохте ли на майка ми предварителна оценка за това, какво предстои да се ремонтира и колко ще струва?

Джоузеф погледна Джереми недоумяващо.

— И като стана дума за това — продължи Джереми — не мога да си обясня как така сте решили да наемете някого да ремонтира къщата на майка ми.

— Покривът се беше пробил, а вие бяхте в Манчестър — отвърна Фрида.

— О, разбирам — каза Джереми рязко. — Искате да кажете, че вие и този човек сте се погрижили за майка ми, а не аз?

— Моля те, Джереми — намеси се Мери. — Те просто…

— Както и да е — каза той. — Вие как бихте се почувствали, ако някой постъпи така с майка ви?

— А вие как се почувствахте? — на свой ред попита Фрида.

— Вие как мислите?

— Извинете — обади се Джоузеф. — Аз приключих.

— Всъщност — каза Мери, — има и други неща, които се надявах да поправиш. Бойлерът издава странен шум, а на горния етаж има прозорец, който не се затваря добре.

Джоузеф погледна предпазливо към Робин и Джереми.

— Не питайте мен — тросна се Джереми. — Къщата не е моя.

— Ела, ще те заведа.

Мери и Джоузеф излязоха заедно от кухнята, а Фрида погледна в бележника си, където беше записала адреса на адвокатската кантора. — „Принсис Роуд“. Близо ли е това?

— Съвсем наблизо — каза Робин. — Пуул просто е завел мама нагоре по улицата при най-близкия солиситор. Било е толкова просто.

— Може ли да използвам телефона? — попита Фрида.

— Нямате ли мобилен телефон?

— Не е у мен.

Робин махна с ръка към стационарния телефон на стената.

След няколко разговора и безкрайни обяснения по телефона, Фрида прекара четиресет минути в неловко мълчание, преди Ивет да дойде със служебната кола да я вземе. Тя не изглеждаше особено въодушевена от срещата си с Фрида.

— Трябва да ни предупреждавате, когато решите да разговаряте със свидетели.

— Не съм имала намерение да разговарям със свидетели — обясни й Фрида. — Джоузеф прави ремонт в къщата на Мери Ортън и ми се обади, че има някакъв проблем със синовете й. Не предполагах, че има връзка с делото.

Ивет седеше на седалката до шофьора, а Фрида — на задната седалка. Тя се чувстваше като малко дете, което двама недоволни възрастни водят някъде.

— Не може да действате на своя глава — каза троснато Ивет.

Фрида не отговори. Колата спря пред поредица от магазини.

— Да дойда ли с вас? — попита тя.

— Както искате — отвърна Ивет, свивайки рамене.

Двете жени слязоха от колата. Кантората на Теса Уелс не се забелязваше веднага. На №52 се намираше магазин за облицовъчни плочки, вази, кани и порцеланови чаши за кафе. Вляво на №52Б се виждаше малка зелена врата. След дълго звънене вратата се отвори автоматично и те влязоха, след което се качиха нагоре по стълбите. На последния етаж имаше приемна с бюро, компютър, изрядно подредени купчини с документи и стол. В дъното се отвори врата и от нея излезе една жена. Фрида предположи, че е към четиресетгодишна, с дълга гъста червеникава коса, вързана хлабаво отзад, сякаш за да не й пречи, с бледо лице без всякакъв грим и с едва забележими лунички по гърбицата на носа. Очите й бяха сиво-сини и проницателни. Носеше графитеносива, прилепнала по тялото рокля, плътен чорапогащник на фигури и боти. Усмихна се леко притеснена.

— Аз съм Теса Уелс — представи се тя. — Ще влезете ли? Мога да ви предложа току-що сварено кафе.

Тя ги въведе в офиса си — доста претрупан, с изглед към улицата. На бюрото й имаше цял куп документи, а по етажерките — подредени още толкова твърди картонени папки и юридически книги. На стените бяха закачени дипломи и фотографии: Теса Уелс сред група хора в ресторант, Теса Уелс на някакъв плаж, Теса Уелс на велосипед заедно с други колоездачи на фона на планински пейзаж. Имаше и две картини, които Фрида с удоволствие би окачила на стените си вкъщи. Теса им наля кафе и Ивет представи себе си, а после и Фрида като „цивилен сътрудник“.

— Сама ли работите? — попита я Ивет, отпивайки от кафето си.

— Имам помощничка, Джени, която е с плаващо работно време… Днес не е на работа.

— Госпожо Уелс — започна Ивет.

— Госпожица.

— Извинете. Госпожице Уелс, в средата на ноември при вас са идвали жена на име Мери Ортън и мъж на име Робърт Пуул. Било е по повод оформяне на ново завещание от страна на жената. Спомняте ли си?

Теса се усмихна леко.

— Да, спомням си.

— Извинете, нещо смешно ли казах? — попита Ивет.

— Не, не, разбира се — каза Теса. — За някаква измама ли става въпрос?

— Защо мислите така?

— Не знам. Това, което най-вече си спомням, е, че този мъж предизвика у мен някакво съмнение. Приличаше ми на използвач. Какво е станало? Това разследване за измама ли е?

— Не, това е разследване на убийство — отвърна Ивет. — Мъжът е бил убит.

Теса беше шокирана.

— Мили Боже! Толкова съжалявам, изобщо нямах представа. Аз…

— Използвач, казвате.

— Не, не. — Теса направи жест на разкаяние. — Не исках да бъда груба. Не знам нищо за него.

— Но какво точно имахте предвид?

Теса въздъхна.

— Когато някой променя завещанието си в полза на бенефициент, който не е член на семейството, тогава в съзнанието ти светва сигнална лампичка.

— Вие какво им казахте?

Теса сбърчи чело, опитвайки се да си спомни.

— Обсъдих с тях въпроса… по-скоро с жената. Попитах я за мотивите й да иска да промени завещанието си, защо точно сега, дали е обмислила решението си, дали е споделила със семейството си и прочее.

— И какво ви отговори госпожа Ортън?

— Не мога точно да си спомня — каза Теса. — Останах с впечатлението, че семейството й не се интересува от нея. Според мен този човек беше заел мястото на близките й.

— Какво каза Пуул по време на срещата?

— Не много. Държеше се като загрижен син — застанал отзад, готов да я подкрепи.

— И какъв всъщност беше проблемът? — попита Фрида.

Ивет й хвърли недоволен поглед.

— Какво? — попита Теса неразбиращо.

— Вие сте солиситор — каза Фрида. — Ако някой иска да промени завещанието си и се обърне към вас, ваше задължение е да се съобразите с желанието му, нали така?

Теса се усмихна, после се замисли.

— Аз съм семеен солиситор — поясни тя. — Занимавам се с прехвърляне на имущество, оформям завещания и документи за развод. Също така изготвям необходимите документи за покупка на имоти, за сключване на брак и при смъртни случаи. Спомням си, че като студенти ни учеха, че ако искаш правото за теб да бъде нещо като театър, трябва да станеш баристър^[3]. Но ако искаш да надникнеш в тайните на хората, в техните най-съкровени емоции и страсти, трябва да станеш солиситор.

— Или психотерапевт — подхвърли Ивет.

— Не — възрази Теса. — Аз наистина помагам на хората.

Ивет отправи към Фрида едва доловима усмивка. Теса забеляза това.

— Господи, вие нали не сте… — Тя не се доизказа.

— Напротив, точно такава е — каза Ивет.

— Извинете, беше глупаво от моя страна. Не исках да кажа нищо лошо.

— Всичко е наред — успокои я Фрида. — Споменахте, че помагате на хората.

— Да. Срещам се с двойки, които искат да се разведат и понякога те ми разказват неща, които не биха споделили с другиго. Дори помежду си.

— И все пак, защо просто не оформихте завещанието на Мери Ортън? — попита Фрида.

— Защото никога не се отнасям формално към клиентите си — каза Теса. — Винаги разговарям с тях и се стремя да разбера от какво действително имат нужда.

— И от какво имаше нужда Мери Ортън? — попита Фрида.

— Беше ясно, че е самотна и се нуждае от подкрепа. Смятам, че това, което действително й липсваше, беше семейството й. Тогава заподозрях, че този човек е запълнил празнотата в душата й и иска да се възползва от нея.

— Защо не се обадихте в полицията?

— Не се е обадила в полицията, защото промяната на завещание не е престъпление — намеси се Ивет.

— Да, така е — каза Теса. — Опитах се да накарам госпожа Ортън да ми обясни защо иска да направи това. Но за нея беше трудно и мъчително да говори. Наистина я съжалих.

— Какво каза Робърт Пуул? — обади се Ивет.

— Каза, че идеята не е негова и че Мери Ортън е решила да го направи, защото е важно за нея.

— Голям нахалник! — избухна Ивет, а после прехапа долната си устна и продължи с по-спокоен тон: — Какво още й казахте?

— Че се готви да предприеме важна стъпка и че трябва добре да си помисли. Вероятно съм й казала също, че ако лиши семейството си от наследство, завещанието може да бъде оспорвано в съда.

— И?

— Това беше всичко — отвърна Теса. — Те си тръгнаха и повече не се появиха.

— Вие шокирана ли бяхте? — попита Ивет.

Теса направи физиономия и поклати глава.

— Случвало ми се е преди. Но след първите няколко години, когато се наслушах какво говорят съпрузите за жените си, какво говорят съпругите за мъжете си и какво причиняват хората на семействата си, илюзиите ми се изпариха. Понякога ми се струва, че насреща си имам огромни страховити машини, чиито части се разпадат, и единственото, което мога да направя, е да ги залепя с тиксо и да се надявам, че ще издържат още известно време.

— Какво е впечатлението ви за Робърт Пуул? — попита Ивет.

— Вече ви казах. Въпреки че беше мил и любезен и Мери Ортън очевидно му се доверяваше, имах усещането, че нещо при него не е както трябва. Направих, каквото можах, но, разбира се, бях наясно, че той може да намери друг колега, който да изготви завещанието, или дори, че могат да го изготвят двамата и да го узаконят пред произволно избран свидетел. Все пак, има някакви граници за това, какво можеш да направиш за хората.

— Какво си помислихте, когато ви казахме, че е бил убит?

— Не разбирам какво точно имате предвид — отвърна Теса. — Естествено, че съм шокирана. Трудно ми е да повярвам, че това се е случило.

— Защо, според вас, се е случило?

— За Бога, как бих могла да знам? Не ми е известно нищо за живота му.

— Но сте го видели жив — каза Ивет. — А ако е постъпил по същия начин не с когото трябва?

— Възможно е — съгласи се Теса. — Но аз имах една-единствена среща с него и после забравих за нея, докато днес не ми я припомнихте. Не мога да ви кажа нищо по-конкретно, което да хвърли светлина върху убийството му, ако очаквате това от мен. Какво мислят близките на Мери Ортън?

— Разгневени са — каза Фрида.

— Не съм изненадана.

— Повечето хора смятат, че е бил чаровен — продължи Фрида. — Вие бяхте ли очарована от него?

Теса отново се усмихна леко.

— Не. Вероятно заради обстоятелствата, при които се срещнахме, не бях очарована.

Ивет се изправи.

— Благодаря ви, госпожице Уелс. Засега това е всичко.

Фрида стана от стола си.

— Искам да попитам нещо Теса — обясни тя. — Няма нищо общо с разследването. След малко ще сляза при вас. — Ивет изгледа строго Фрида, която добави кротко:

— Изобщо няма да се бавя.

Ивет се обърна и излезе. Фрида чу тежките й стъпки надолу по стълбите. Теса я погледна загрижено.

— Всичко наред ли е?

— Лека непоносимост. Назначиха ме съвсем наскоро.

— На каква длъжност ви назначиха?

— Добър въпрос. Но аз исках да ви попитам нещо съвсем друго. Стана ми интересно, когато говорехте за начина ви на работа. За това, че се докосвате до тайните на хората и ги съветвате…

— Не употребих думата „съветвам“.

— Както и да е. Снаха ми е в много лоши отношения с бившия си съпруг, моя брат, и се нуждае от юридически съвет как да се справи със ситуацията.

Теса се облегна назад и скръсти ръце.

— Вие на чия страна сте в този спор?

— Не съм сигурна дали изобщо съм на нечия страна — отвърна Фрида. — Но ако тримата сме във въздушен балон и трябва да изхвърля единия от двамата, това ще бъде брат ми.

Теса се усмихна.

— Аз също имам брат. Мисля, че ви разбирам.

— Занимавате ли се с подобни проблеми?

— Това е част от работата ми.

— Естествено, ще ви платим като всички останали клиенти, съгласна ли сте да поговорите с нея? — продължи Фрида.

— Да, ще поговоря с нея.

Когато излезе навън, Фрида видя, че Ивет и другият полицай разговаряха, облегнати на колата. Ивет изгледа Фрида, която веднага почувства струящата от нея враждебност.

— Добре се справихте — каза тя през зъби. — Но по-добре оставете детективската работа на нас, ясно?