Ники Френч
В здрача на вторник (33)

33

Когато Хари дойде да вземе Фрида в петък вечерта, не й каза къде ще отидат. Тя се качи в таксито отзад до него и той се загледа в екрана на мобилния си телефон.

— Всъщност аз самият още не знам — каза той.

— Как така?

— Неведението е част от забавлението. Отиваме в Шордич. Това е засега.

— Не те разбирам. Какво ще правим, като стигнем в Шордич?

Хари потупа телефона си.

— Остави на него. Той ще ни упъти.

— Добре — съгласи се Фрида. — Ще му се доверя.

— Трябва да те предупредя за нещо — каза Хари. — Още в началото ще бъда напълно откровен.

— Това винаги е лош знак — отбеляза Фрида.

— Не, не. Искам отсега да те предупредя да се пазиш от сестра ми. В ежедневието си Теса Уелс е стриктно спазваща закона адвокатка, но почти винаги зад действията й се крият лични мотиви.

— Защо ми е да знам това?

— Тя ми се обади веднага след запознанството ви и ми разказа за теб. Заяви ми, че няма да се успокои, докато не направи всичко възможно, за да се сприятелим.

Фрида погледна през прозореца, преди да отговори.

— Казах само, че ще изляза с теб на вечеря.

— Знам. Но бих желал да те попитам дали си обвързана с друг.

— Не.

— Това е добре. Защо си мисля, че има и едно „но“?

— Не знам. Нямах намерение да добавя каквото и да било.

— Може би току-що си скъсала с някого.

Фрида срещна погледа на сиво-сините му очи. Преди колко време беше „току-що“? Със Санди се бяха разделили по-миналия декември. Тя подозираше, че за Хари четиринайсет месеца бяха дълго време; повечето хора биха казали същото. Как се измерва нечие отсъствие? Имаше минути, които се превръщаха в часове и часове, които бяха като пустиня без хоризонт. Имаше дни, скучни и тежки като олово и цели седмици, през които се насилваше да продължи напред с бавни стъпки. Как познаваш кога сърцето ти е готово за нова любов? Може би при човек като нея сърцето никога не беше готово и тя трябваше насила да го отвори.

— Неотдавна в живота ми имаше един мъж — каза тя тихо.

— Един щастлив мъж.

— Не бих казала.

— И между вас всичко приключи?

— Той замина. — Замина надалеч, мислено добави тя. Америка, друг континент. — Не ми се говори за това.

— Не мога да си представя как някой… — Хари не довърши. — Извинявай. Едва се познаваме и не искам да изглеждам невъзпитан.

— Всичко е наред.

— Мисля, че си красива.

— Благодаря. Все пак, реши ли къде ще отидем, или и за двама ни все още е загадка? Вече сме почти в Шордич.

— Разбира се. Почакай за минутка. — Той погледна отново в телефона си, после отвори стъклената преграда и се наведе напред към шофьора. — Бихте ли ни оставили на това кръстовище?

Двамата слязоха на главната улица в Шордич.

— По-рано работех в една кантора наблизо — каза Хари. — Тогава си мислех, че тази част на Лондон е обречена на застой. Но пет години по-късно прочетох статия в едно американско списание, в която се казваше, че Хокстън^[1] е най-шикозното кътче на планетата. — Той докосна екрана на телефона си и направи последно уточнение. — Добре. Да вървим.

Те се отклониха от главната улица и Хари поведе Фрида през лабиринт от улички, като от време на време поглеждаше нещо в телефона си.

— Предполагам, че това е мястото — заключи той.

Двамата стояха пред металната входна врата на нещо като склад. Хари натисна един звънец. Обади се глас, придружен от странични шумове.

— Хари Уелс плюс още един — каза Хари.

Чу се изщракване и той отвори вратата. Влязоха вътре и се изкачиха по метални стълби. На площадката се отвори друга врата и ги посрещна една жена. Тя беше едра, с разкошна руса коса, падаща на къдрици, и с бяла престилка с надлъжна тъмночервена ивица. Жената ги въведе в малък апартамент без прегради. Подът беше покрит с голи дъски, стените бяха тухлени, виждаха се открити отоплителни тръби и метални радиатори. През големите прозорци се разкриваше гледка към Лондонското Сити. От петте маси четири бяха вече заети. Жената ги заведе до празната маса и те седнаха.

— Аз съм Инга и съм от Дания — представи се тя. — Съпругът ми Пол е от Мароко. С него готвим заедно. Ще ви донеса вино и храна. Не предлагаме избор. Предполагам, че нямате алергии или хранителни ограничения.

Хари погледна към Фрида.

— Извинявай, забравих да те попитам.

Фрида поклати отрицателно глава и Инга се отдалечи. След малко се върна с кана бяло вино и чиния маринована риба и заквасена сметана. Когато отново останаха сами, Фрида погледна Хари.

— Какво, по дяволите, е това?

Той се загледа в чинията.

— Прилича повече на датско, отколкото на мароканско ястие.

— Не, имам предвид това. — Тя посочи наоколо. — Цялото това нещо.

— А, това ли? Това е импровизиран ресторант. Човек може да ги открие, стига да знае къде да търси.

— Импровизиран ресторант?

— Да. Те се появяват и изчезват, с някакви странни хора, които развиват своя странен бизнес, обслужващ малки групи от посетители.

— А… законен ли е този бизнес?

— Надявам се — отвърна Хари. — Впрочем ти би трябвало да знаеш. Нали си от полицията.

— Не съвсем.

Той наля вино за двамата.

— Очарован съм. Психотерапевт, който сътрудничи на полицията. Как се случи това?

— Дълга история.

— Добре — каза Хари. — Аз обичам дългите истории.

И така, докато масата се отрупваше с малки чинии с пушени меса, кисели млека и вкусни сладкиши, Фрида му разказа за Алън Декър, за издирването на Матю, за близнака на Алън — Дийн Рийв, и за съпругата му Тери, която се бе оказала изчезнало преди двайсет години момиче. Тя спести някои подробности. Не му каза за смъртта на Кати Рипън, нито за своите подозрения, че Дийн е жив.

Хари беше добър слушател. Той седеше наведен леко напред и кимаше, издавайки леки възклицания, но не я прекъсваше. Когато тя свърши, той я попита за случая, по който работеше в момента, свързан с убийството на Робърт Пуул, и за своя изненада Фрида започна с готовност да му разказва. Описа му Мишел Дойс, а после, без да споменава хората, които бе измамил, му разказа и за Пуул.

— Не мога точно да определя що за човек е бил — каза тя.

— Но ти никога не си се срещала с него, а сега той е мъртъв.

— Все пак се опитвам да разгадая образа му. Може би това е начинът да разберем кой го е убил. От една страна, очевидно е бил измамник. От друга страна обаче, е правел така, че хората да се чувстват по-малко самотни. Явно е притежавал усет за тяхната уязвимост и е умеел да ги утешава.

— Това не е ли типично за измамниците? Да влизат под кожата на другите.

— Да. Може би. Но… — Тя млъкна.

— Но…?

— Но си мисля, че донякъде е приличал на мен.

Хари не изглеждаше изненадан. Той кимна, направи малко топче от хляб, а после каза:

— Според теб е бил нещо като психотерапевт за хората, които е измамил.

— Да.

— Това не е особено приятна мисъл.

— Да, така е.

— Но съм сигурен, че ти си чудесен психотерапевт.

Фрида изсумтя.

— Ласкаеш ме. Изобщо не знаеш добра ли съм, или не в професията си.

— Бих ти се доверил и бих споделил с теб разни неща.

— Но до този момент не го направи. През цялото време ми задаваше въпроси и ме слушаше.

— Попитай ме нещо. — Той протегна напред ръцете си с дланите нагоре. — Каквото и да е.

— Каквото и да е?

— Да, можеш да ме питаш за всичко.

— Защо работиш като финансов консултант — защото обичаш парите ли?

— Хм. Не. Защото разбирам от пари и как те променят хората.

— Продължавай.

— Добрият счетоводител или финансов консултант е нещо като човек на изкуството. Той може да направи чудеса с парите на клиентите си, да им разкрие неподозирани възможности как биха могли да ги използват.

— Така че да не плащат данъци върху тях? — каза Фрида с лека ирония.

Хари направи шеговита гримаса.

— Да не си от Агенцията по приходите? За мен по-интересни са не толкова парите, колкото възможностите за инвестирането им. Нещо като позициониране на пулове в детска игра. — Той се огледа наоколо. — Нещо като това ресторантче. Попита ме дали е законно. Строго погледнато, най-вероятно не е. Намерили са сива пазарна ниша — нещо средно между ресторант и частно вечерно парти. В тази ниша могат да развият своя мароканско-датски бизнес. Какво мислиш по този въпрос?

— Това е Лондон — каза Фрида.

Хари я погледна учудено:

— Не те разбирам.

— Тук има много сиви зони. Случват се всякакви потайни неща — добри, лоши, странни.

— Това тук от кои е? — попита Хари.

— Според мен е добро — отвърна тя. — Докато някой ден не избухне пожар — тук или на друго място — и тогава никак няма да им е весело.

Лицето на Хари стана сериозно.

— Ето, сега говори полицайката.

— Не съм полицайка.

— Извинявай, разбира се, че не си. Какъв е следващият ти въпрос?

— Защо все още си ерген?

— Не знам.

Фрида повдигна вежди и зачака.

— По-рано не предполагах, че на трийсет и осем все още ще съм ерген. Наближавам четиресет — винаги съм си мислил, че на четиресет вече ще съм си уредил живота: съпруга, деца, дом — обичайните неща. Един нормален живот. Имал съм връзки, разбира се — едни по-кратки, други по-дълги — а веднъж бях сгоден за жена, която мислех, че обичам, и за която мислех, че ме обича, но нещата между нас не се получиха. Постепенно се отдалечихме един от друг и понякога дори не си спомням как изглеждаше, все едно е било сън, който някой друг е сънувал. Мисля си, че подсъзнателно… — той се намръщи и отпи голяма глътка вино, — че подсъзнателно винаги съм чакал.

— Какво си чакал?

— Не знам. Може би да започне истинският ми живот: този, който заслужавам да имам.

— Истинският ти живот? — Думите на Фрида прозвучаха като ехо.

— Истинският живот, истинската любов. Не знам.

 

 

Веднъж той й бе казал: „Познавам те.“ Беше я погледнал право в очите, изражението му беше сериозно и тя почти усети как съсредоточеният му поглед си проправи път през лабиринтите и тайните входове на съзнанието й.

Какво бе видял? Какво бе открил, взирайки се в нея? Беше ли открил истинското й аз — онова, което никой друг не беше успял да открие?

Тялото няма значение. Вече не. Кожата, която се цепеше и покритата с херпеси уста, орязаната мазна коса, изпъкналите ребра и странните синини, които бяха започнали да избиват по бледата мръсна плът, скрита от слънцето. Единственото, което има значение, е душата. „Не обръщай внимание на нищо“ — казват й гласовете вътре в нея. Той каза: „Познавам те“. Сложи тези думи на везните. — „Познавам те.“ — Заради тези думи всичко останало си струваше.