Ники Френч
В здрача на вторник (10)

10

Карлсън изглеждаше странно на прага на Фрида, все едно бе с маскараден костюм. Беше с черни джинси, вълнен пуловер и кожено яке и целият мокър от дъжда. Косата му беше влажна и прилепнала към главата и това го правеше да изглежда по-възрастен и по-слаб.

— Стресна ме — каза тя. Обхвана я безпокойство, че не й носи добри новини. — Не си с костюм.

— Неделя е — отвърна Карлсън.

— Искаш ли кафе?

— Не, благодаря. Може би някой друг път.

— Ще влезеш ли?

— Само за малко. — Той прекрачи прага. — Дойдох да ти кажа, че утре сутринта ще имаме съвещание във връзка със случая. По всяка вероятност ще го обявим за приключен. Много бих искал да присъстваш, ако не си заета с пациент.

— В колко часа?

— В девет и половина.

— Имам свободен промеждутък. Мога да дойда за един час.

— Чудесно. Ще присъства и човек, когото вероятно познаваш. Д-р Хал Брадшо.

— Чувала съм за него.

— Сътрудничи ни при изготвянето на психологически профили. Хонорарът му е висок, но комисарят държи на него.

— Не искам да влизам в професионална битка.

— На съвещанието трябва да решим дали да изпратим делото в Кралската прокуратура. Ще дойдеш ли?

— Добре — съгласи се Фрида. — Но едва ли си дошъл у дома рано сутринта в неделя само за да ми съобщиш за утрешното заседание.

— Права си.

Сега, когато моментът беше настъпил, той не знаеше как да започне.

Тя го погледна загрижено.

— Ела да отидем в кухнята, все пак ще ти направя кафе. Аз вече изпих няколко чаши, мисля, че и на теб ще ти дойде добре.

Карлсън я последва и тя взе от хладилника пакет с кафе на зърна. От един плик извади макова кифла и му я сервира в чиния. Той стоеше до прозореца и я наблюдаваше безмълвно. Когато чашата му с кафе беше вече на масата, той съблече якето си и двамата седнаха един срещу друг.

— Хайде, разказвай.

— След поройния дъжд и наводнението — започна той и млъкна.

— Наводнението… — подсказа му Фрида.

— Вчера сутринта момче и кучето му са се натъкнали на човешки останки, които плували в препълнена улична шахта в Поплар. През следващите няколко дни ще бъде направен пълен тест за идентичност. Вероятно ще се провери и зъбното досие. Но аз знам какво ще открият.

Фрида седеше притихнала, вперила в него черните си очи. Той протегна ръка и я постави върху нейната.

Тя не отвърна на жеста му, но и не отдръпна ръката си.

— Кати Рипън — каза Фрида накрая.

Кати Рипън, младата стажантка, която професор Сет Баунди — специалист по еднояйчни близнаци и техните генетични особености — беше изпратил в дома на Дийн Рийв миналия декември по повод информация, която Фрида му беше дала. Кати Рипън, която никой не беше виждал оттогава и която родителите й все още очакваха. Кати Рипън, която тежеше на съвестта на Фрида като воденичен камък, и чието слабо, интелигентно лице се появяваше в съзнанието й и когато спеше, и когато беше будна.

— По останките е намерен кичур коса — каза тихо Карлсън, отдръпна ръката си и взе чашата с кафе.

Фрида знаеше, че Кати Рипън е мъртва. Беше абсолютно сигурна. И въпреки това се почувства така, сякаш някой я бе ритнал в корема. Едва намери сили да попита:

— Родителите й знаят ли?

— Съобщихме им вчера следобед. Исках да ти го кажа, преди да си го прочела във вестниците.

— Благодаря — отвърна Фрида.

— Ситуацията при Кати Рипън е била различна от тази с отвлечените деца — обясни Карлсън. — Дийн не се е нуждаел от нея. Когато разбрахме, че е изчезнала, тя най-вероятно вече е била убита.

— Предполагам. — Тя с усилие го погледна. — Благодаря ти.

— За какво? За това, че ти донесох лоша новина?

— Да. Не беше длъжен да го правиш.

— Напротив. Има някои неща… — В същия миг прозвуча електронна версия на „Арията на тореадора“. Карлсън извади джиесема от джоба си и го погледна.

Фрида видя как лицето му помръкна.

— От службата ли е?

— Не, от семейството.

— Трябва да тръгваш?

— Да. Съжалявам.

— Няма нищо.

След като го изпрати, тя дълго не можа да помръдне. Само облегна главата си от вътрешната страна на входната врата. Опита се да не мисли какво е преживяло младото момиче. Подобна съпричастност не се отразява добре на хората, каза си тя. И все пак. Спомни си за всеобщата радост, когато намериха децата, и за триумфалните пресконференции. А през това време Кати Рипън е била някъде под земята, без никой да знае нищо за нея — умна млада жена, енергична, отзовала се с готовност на молбата на шефа си, застанала с бележника си и подготвените въпроси на прага на Дийн Рийв — на входа на черната дупка, засмукала я завинаги.

Фрида искрено се надяваше Карлсън да е прав, че Кати Рипън е умряла бързо, без да страда или да бъде погребана жива. Случваха се такива неща: жертвите знаеха, че спасителите им са точно над тях, но не бяха в състояние да извикат, за да бъдат чути. Тя потрепери. За момент си представи, че малката й къща — сгушена в задната уличка и заобиколена от високи сгради, с полутъмните си стаи и стени в наситени цветове — е подземие, а не нейно тихо убежище, и тя самата е подземна твар, криеща се от външния свят.

И тогава, подобно на тяло, изплувало на повърхността на тъмно езеро, в съзнанието й се появи мисълта за Кари Декър: какво й беше разказала за съпруга си Алън, еднояйчния брат близнак на Дийн, и как беше изчезнал от живота й. Тя притисна още по-силно главата си във вратата; мозъкът й работеше на пълни обороти, мислите й бушуваха. Не можеше да ги укроти — миналото преливаше в настоящето, имаше неща, които трябваше да си изясни. Запита се защо прави това. Нужно ли беше да се връща назад?

 

 

В понеделник, в осем сутринта, Фрида имаше сеанс с един двайсет и пет годишен мъж, който приличаше по-скоро на момче и който се беше привел напред в креслото си. Първите десет минути едрото му тяло се разтърсваше от ридания, после той стана, препъвайки се, и коленичи пред нея, опитвайки се да я накара да го прегърне и да го подържи в обятията си. Нуждаеше се от подкрепа, от някой, който като любяща майка да му каже, че всичко ще се оправи, че тя ще поеме върху себе си товара от плещите му. Беше самотник, човек без любов, изгубена душа. Мислеше си, че Фрида би могла да се превърне в негова майка закрилница, в негова приятелка и спасителка. Тя го хвана за изпръхналата от студа ръка и го отведе обратно на мястото му. Подаде му кутия с хартиени кърпички, каза му да не бърза, седна в червеното си кресло и зачака. През това време той плачеше на воля, попиваше мокрото си от сълзи лице и се извиняваше, хлипайки. Тя го наблюдаваше мълчаливо и когато престана да плаче, го попита:

— Защо през цялото време се извиняваше?

— Не знам. Чувствах се глупаво.

— Защо глупаво? Ти беше тъжен.

— Не знам. — Той я погледна безпомощно. — Не знам. Не знам. Не знам откъде да започна. Откъде трябва да започна?

 

 

След като пациентът й си тръгна, Фрида направи обичайните записки и се отправи към станцията на метрото на „Уорън стрийт“. Оттам хвана мотриса, която по някое време спря в тунела и остана там петнайсет минути. От микрофона се чу глас, който съобщи за „прегазен човек на станцията в Ърлс Корт“, което предизвика шепот на недоволство. „Това дори не е на същата линия“, промърмори жената до нея. Фрида слезе на следващата спирка, огледа се за такси в дъжда и след като не видя нито едно, продължи пеша. Но въпреки това закъсня за съвещанието само с няколко минути. Около масата бяха седнали петима: Карлсън, комисар Крофорд (с когото никога не се бе срещала, но го бе виждала в миналогодишните му интервюта по телевизията, когато говореше за огромната работа, извършена от полицията по издирването и намирането на малкия Матю и как той уж не желаеше да му се приписват някакви заслуги) и Ивет Лонг (която й хвърли учуден поглед, все едно се питаше какво ли прави тя там). Имаше и двама мъже, които не познаваше: единият, когото комисарят представи като Джейк Нютън, се втренчи в нея, като че ли виждаше рядък музеен експонат. Другият беше д-р Хал Брадшо. Той изглеждаше малко над петдесетте, а черната му къдрава коса беше тук-там прошарена. Носеше тъмен костюм на бледозелени райета. Когато Карлсън го запозна с приноса й по разплитането на загадката около Дийн Рийв, Брадшо я погледна намръщено.

— Не виждам смисъл от присъствието й — обърна се той към комисар Крофорд. — Разбира се, това е лично мое мнение.

— Аз държа тя да присъства — каза твърдо Карлсън и се обърна към Фрида. — Д-р Брадшо тъкмо се готвеше да ни представи своя анализ на местопрестъплението и на душевното състояние на Мишел Дойс. Д-р Брадшо?

Хал Брадшо се изкашля.

— Вероятно всички сте запознати с методите ми на работа. Мнението ми е, че убийците могат да се оприличат на художници или на писатели. — Крофорд кимна одобрително и се облегна назад в стола си, сякаш най-после бе почувствал някаква сигурност. — Сцената на едно престъпление е като художествена творба на убиеца.

Докато Брадшо обясняваше теорията си, Фрида се облегна назад и се загледа в тавана, покрит с големи полистиренови плочки с неясни сиви фигури, които им придаваха форма на павета.

— Когато видях снимките, все едно погледнах в една от моите книги. Може би ви се струва, че започвам отзад напред, но веднага разбрах, че Мишел Дойс е високоорганизиран психопат. Чувайки тази фраза, повечето от вас вероятно си представят мъж, който напада жени с нож. Но аз съвсем съзнателно използвам точно този термин. За мен е вън от всякакво съмнение, че тя е лишена от чувство на състрадание и е била в състояние да планира убийството, да го извърши, да „аранжира“ сцената на престъплението, а после да се върне към обичайния си начин на живот.

— Преди да разговаряте с нея ли стигнахте до това заключение? — попита Карлсън.

Брадшо се обърна към него, леко развеселен.

— Върша тази работа от двайсет и пет години. Човек развива шесто чувство за тези неща така, както един изкуствовед веднага може да разпознае фалшификат на картина на Вермеер. Естествено, след това разговарях с Мишел Дойс, доколкото това изобщо е възможно.

Фрида все още изучаваше полистиреновите плочки на тавана. Опитваше се да разбере дали начинът на подреждането им следваше някакъв определен модел, или беше съвсем произволен.

— Тя призна ли си? — попита Карлсън.

Брадшо изсумтя.

— Сцената на престъплението е нейното признание — отвърна той, отправяйки доводите си почти изцяло към комисаря. — Четох досието й. Животът й е белязан от провали и безпомощност. Това престъпление и местопрестъплението са закъснял опит да контролира живота си, някаква проява на сексуално надмощие. „Вижте този гол мъж — все едно ни казва тя. — Ето какво мога да направя с него.“ Мъжете са я отхвърляли през целия й живот. Накрая тя решава да им го върне.

— Това звучи логично — обади се комисар Крофорд. — Съгласен ли си, Мал?

— Но тя каза ли нещо, когато я попитахте за мъртвеца? — обърна се Карлсън към Брадшо.

— Не отговори директно — отвърна Брадшо. — Бърбореше за реката, за корабите и флотилиите. Но ако теорията ми за нейното поведение е вярна, а аз съм сигурен, че е вярна, нейното бърборене не е просто безсмислица. Това е нейният начин за себеизразяване. Да, тя действително живее близо до реката и я наблюдава от прозореца си. Но аз тълкувам нещата по друг начин. Реката е велик символ на жената. Жената река. — Фрида отмести погледа си от тавана тъкмо когато Брадшо движеше вълнообразно ръцете си, за да подкрепи думите си. — А корабите и флотилиите — продължи той, — са символи на мъжа. Мисля, че това, което тя иска да ни каже, е, че жената река, с нейните приливи и течения, изхвърля мъжа кораб в открито море. Което е вид смърт.

— Предпочитам да ни го каже направо — обади се Ивет. — Това, което чух, ми звучи доста абстрактно.

— Тя ни казва това, което ни интересува — обясни Брадшо. — Но трябва да я слушате внимателно и с нужното уважение.

Комисар Крофорд кимна одобрително. Фрида погледна към младата жена и видя как кръвта нахлу в лицето й, а дланите й се свиха в юмруци.

— Прочетохте ли бележките на д-р Клайн? — попита го Карлсън.

Брадшо отново изсумтя.

— Тъй като д-р Клайн е тук, не съм сигурен дали трябва да ги коментирам. Но не виждам защо е нужно в случая да търсим проява на изключително редки психологически синдроми. Не се обиждайте, но в тези бележки има голяма доза наивност. — Той се обърна към Фрида и й се усмихна. — От болничния персонал научих, че сте подарили на Мишел плюшено мече.

— По-точно плюшено куче.

— И с каква цел — като част от прегледа или като част от лечението й?

— За да има с кого да си говори.

— Много трогателно, наистина, но нека довършим темата. — Брадшо потупа картонената папка пред себе си и отново се обърна към комисаря. — Всичко е събрано тук. Моето заключение е, че няма какво повече да се разследва и коментира. Тя точно отговаря на профила си. Очевидно няма да може да бъде разпитана в съда, но смятам, че случаят може да бъде приключен.

— А какво ще кажете за липсващия пръст? — попита Фрида.

— Отговорът се съдържа тук. — Брадшо взе папката в ръце. — Нали сте психоаналитик? Всичко съответства съвсем точно. Какво, според вас, символизира отрязването на пръста?

Фрида си пое дълбоко дъх.

— Доколкото разбирам, вашата теория е, че Мишел Дойс, след като е убила мъжа и го е съблякла чисто гол, е искала да символизира отрязването на пениса му чрез отрязването на пръста му. Защо не е отрязала направо пениса му?

Брадшо отново се усмихна.

— Непременно трябва да се запознаете с доклада ми. Тя е психопат. Подхожда към света чрез символи.

Карлсън погледна към заместничката си.

Ивет повдигна рамене.

— Намирам разсъжденията ви за твърде неясни и отвлечени. Никой не бива признат за виновен въз основа на символи.

— Но тя е луда — каза комисарят с рязък тон. — За нея осъдителната присъда няма да е от особено значение.

— Какво е вашето заключение, д-р Клайн? — Карлсън се обърна към Фрида, все едно не бе чул думите на Крофорд. Тя ясно усети гнева му. Една вена пулсираше на слепоочието му.

— Не съм експерт в изготвянето на профили, за разлика от д-р Брадшо — отвърна тя. — Не знам. Аз наистина не знам.

— И все пак, какво мислите? — попита Карлсън настоятелно.

Фрида отново погледна към полистиреновите плочки на тавана. Определено бяха произволно подредени, реши тя.

— Аз просто не вярвам, че Мишел Дойс е извършила това убийство. Опитвам се да измисля различни сценарии, в които тя го извършва, но никой от тях не изглежда смислен.

— Аз току-що ви предложих сценарий — каза Брадшо.

— Да. Точно това имам предвид.

— Но трупът беше в нейното жилище — възрази комисар Крофорд. Тя се обърна и той се наведе към нея, тупайки авторитетно с длан по масата. В ъгълчетата на устата му имаше слюнка. — Разбира се, че най-вероятно тя го е убила. Да не би някой друг да е дошъл и да го е оставил там? Ако не сме съгласни, че тя го е извършила, какво, по дяволите, ще правим?

— В бележките си съм написала, че трябва да се вслушаме в това, което казва.

— Но тя говори само за кораби и лодки.

— Да — съгласи се Фрида. — Питам се какво по-точно означава това.

— Е — Карлсън като че ли едва сдържаше смеха си, — нали вече чухме теорията на д-р Брадшо за реките, жените и прочее.

Фрида се замисли за момент.

— Именно това не ми дава покой — каза тя след малко. — И останалото също, но най-вече това. Смятам, че Мишел не говори със символи. Според мен тя живее в свят, където всичко е реално. Това е нейното проклятие.

Карлсън погледна към Брадшо.

— Е, какво ще кажете?

— В коридора видях една жена с количка за чай. Да поискаме ли и нейното мнение? — отвърна подигравателно Брадшо.

Карлсън отново погледна към Фрида, повдигайки вежди. Последва дълго мълчание, което тя реши да не нарушава.

— Съгласен съм с д-р Клайн — каза той накрая.

— По дяволите, Мал!

— Мишел Дойс може би е убила този човек, но откога „може би“ е достатъчно за нас?

— Искам да приключим с този случай.

— Съгласен съм с вас. Точно това се опитваме да направим, но…

— Не! Изглежда не ме слушаш. Струва ми се, че се разсейваш. Настоявам да приключим със случая още сега. Приемам доводите на д-р Брадшо. Тази Мишел Дойс е извършила убийството. Не приемам възражения, Мал. Изпрати делото в Кралската прокуратура.

 

 

— Съжалявам, че ти загубих времето, Фрида.

— Вината не беше твоя. Какво ще правиш сега?

— В какъв смисъл?

— Имам предвид случая.

— Нали чу. Ще трябва да изпратя документацията в Кралската прокуратура. Тя няма да може да отговори на обвиненията. Ще обявят делото за приключено, комисарят ще бъде доволен. Мишел Дойс ще прекара дните си затворена в психиатрична клиника.

— Но ако вярваш, че тя не го е извършила?

Карлсън сви рамене.

— Добре дошла в полицейското ми ежедневие.