Ники Френч
В здрача на вторник (22)

22

Джоузеф я изгледа подозрително.

— Това нещо… от милосърдие ли го правите?

— За теб или за нея? — попита Фрида.

— И за двамата.

— Карлсън ми се обади, защото смята, че можеш да помогнеш. Работата по къщата й е останала недовършена. Но ако тя иска да бъде довършена, ще си плати.

Фрида забеляза, че той изглежда малко по-добре. Поне миришеше на чисто и се беше облякъл подходящо. И лицето му не беше толкова изпито. Рубен й беше казал, че Джоузеф работи ден за ден. Строителните дейности все още бяха в застой. Двамата пътуваха с колата на Рубен, а неговият стар бус така си стоеше пред къщата, с изтощен акумулатор и спукана гума. Трафикът беше оживен и пътуването продължи близо час.

— В една стара шега се казва, че придвижването из Лондон е ставало по-бързо, когато хората са яздили коне — обади се Фрида.

Джоузеф си замълча.

— Но май не е шега. По-скоро е истина — продължи Фрида.

Джоузеф мълчеше и гледаше напред.

— Ако работиш нещо в някоя лондонска градина и се порежеш, трябва да си биеш инжекция против тетанус. Това е заради конските изпражнения. Във Викторианската епоха хората са наторявали с тях градините си и бактериите все още са живи.

Джоузеф продължаваше да мълчи. Фрида го погледна. Изглеждаше като човек, изгубил всякакво желание за съпротива. Тя знаеше, че не е споделил с Рубен какво му се е случило. Когато го видя за пръв път след мистериозното му завръщане, му беше казала, че ще седнат да поговорят, когато той се почувства готов за това. Но сега си помисли, че може би тя трябва да направи първата стъпка.

— Джоузеф — започна Фрида, — нещо лошо се е случило у вас, нали?

Той гледаше право напред, но тя видя как ръцете му стиснаха здраво волана.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не.

— Защото смяташ, че ще си помисля нещо лошо за теб?

— Аз знам, че си мислиш лоши неща за мен.

— Затова ли не ни се обади, че си се върнал?

— Ти си добра жена. За теб лесно. Но аз съм лош.

— Джоузеф, всеки човек е добър и лош. Всички грешим.

— Ти не.

— Това не е вярно — каза Фрида разпалено. Тя се поколеба, а после продължи: — Знаеш ли къде бях миналия петък?

— Петък? Когато ние всички били на вечеря у Оливия?

— Преди вечерята. Същия ден бях на погребението на Кати Рипън. Нали си спомняш за младата жена, която беше отвлечена от Дийн Рийв, и чието тяло наскоро изплува от уличната канализация. — Джоузеф премина едно малко кръгово кръстовище и кимна. — Аз бях виновна за смъртта й. Не, не ме прекъсвай. Аз бях виновна. Действах прибързано, не прецених добре действията си и това доведе до смъртта й. Толкова за мен. А сега за теб.

Той попита ненадейно:

— Смяташ ли, че съм добър баща?

— Какво искаш да кажеш? Мисля, че обичаш синовете си и те ти липсват. Мисля, че би направил всичко за тях. Сигурна съм, че си правил грешки. Но те са щастливи, че те имат.

Той удари спирачки, обърна към нея мрачното си лице и каза:

— Аз вече не съм техен баща. Те си имат него.

— Него?

— Него. Тя има нов мъж до себе си, те имат нов татко. Гледат го, все едно е някакъв герой. Облечен с костюм и вратовръзка, през уикенда им носи сладкиши в кутия, привързана с панделка. На мен гледат като на нещо, залепнало за подметката на обувката. Лайно — добави той. — Все едно съм лайно.

— Защо?

Зад тях се наредиха коли и започнаха да свирят клаксони. Джоузеф потегли отново.

— Защото съм лайно.

— Какво се е случило?

— Тя знаеше за моите отклонения.

— Отклонения? Имаш предвид връзките ти с други жени?

Фрида също знаеше за другите жени. Джоузеф обичаше съпругата си със сантиментална, непоколебима привързаност. Но тя живееше в Киев, а той в Лондон и за него това бяха два отделни свята: в единия имаше съпруга, която обичаше, а в другия тя не съществуваше.

— Тя знаеше — повтори Джоузеф. — Прибирам се у дома, нося подаръци, сърцето ми се разтапя от любов, целият съм изпълнен с радост, самотата ми най-накрая си е отишла, а тя ми затваря вратата. Просто ми затвори вратата, Фрида. Момчетата ми ме видяха изпъден като куче.

— Все пак, успяхте ли да поговорите?

Той бавно поклати глава.

— Опитал. Срещам се с новия мъж. С хубава работа. Играчки за децата ми. Коли, които се управляват от разстояние. Компютърни игри със стрелба и бомби. Те не искат нито дребните ми, евтини подаръци, нито мен. Свърши. Всичко свърши. Животът ми се разби на прах. И ето ме отново тук.

— И не седнахте да проведете сериозен разговор?

— Какво да кажа, Фрида, какво да направя? Всичко свърши. Приключи.

— Можеше да й кажеш как се чувстваш, да я попиташ тя как се чувства, да се опитате да оправите взаимоотношенията си.

— Аз съм едно нищо — промълви Джоузеф. — Нямам пари. Живея в далечна страна. Побеснях, когато тя ми обърна гръб. Защо й е такъв съпруг? Защо ти е приятел като мен?

— Харесвам те — отвърна Фрида. — И ти вярвам.

— Истина? Харесваш ме и ми вярваш?

— Защо иначе ще те моля за помощ?

Очите му се насълзиха.

— Истина?

— Да. Слушай, Джоузеф, ще поговорим още за това. Но вече пристигнахме. Завий наляво. Ето, тук живее Мери Ортън.

Джоузеф намери място за паркиране и двамата слязоха от колата.

— Добре ли си? — попита го тя, докато вървяха по „Бритъни роуд“.

Джоузеф спря.

— Аз ти благодаря. — И той сложи ръка на сърцето си с характерния си лек поклон.

Те погледнаха към голямата еднофамилна къща на Мери Ортън.

— Огромна къща за сама жена — отбеляза Джоузеф.

— Съпругът й е починал — каза Фрида. — Децата й са се откъснали от дома преди много време. Може би тя държи да си живее в нея, за да има къде да посреща внуците си.

Джоузеф се загледа в къщата, а Фрида се взря в лицето му. Харесваше това негово изражение — изражението на човек, погълнат от нещо, което тя не можеше да види.

— Какво мислиш? — попита тя.

Той посочи към един прозорец на втория етаж.

— Виждаш ли онази пукнатина там? — Тя приличаше на черна нишка, спускаща се от перваза надолу. — Къщата леко се е разместила. Не много.

— Това лошо ли е? — попита Фрида.

— Не толкова лошо — каза Джоузеф. — Това е Лондон. — Той протегна напред дланите си и ги премести хоризонтално. — Почвата е глинеста. Веднъж не вали, друг път вали много и къщите започват да… — Той изигра пантомима — един уморен човек, който се свлича на земята.

— Да се слягат — подсказа му Фрида.

— Да, да се слягат. Но не много.

Входната врата се отвори още преди да наближат. Мери Ортън очевидно бе забелязала двамата непознати, които оглеждаха къщата й. Фрида се зачуди колко ли време прекарва, гледайки през прозореца. Жената беше облечена с карирана риза и тъмносини кадифени панталони. Фрида си помисли, че на младини сигурно е била красива. Красотата й все още си личеше, но лицето й бе доста набръчкано. Кожата й приличаше на кафява хартия, която е била силно намачкана, а после изгладена. Фрида представи себе си и Джоузеф.

— Детективът предупреди ли ви, че ще дойдем? — попита тя, улавяйки се, че говори доста високо, сякаш Мери Ортън недочуваше и бе леко оглупяла.

Тя ги въведе припряно в антрето, а оттам отидоха в голяма кухня, която гледаше към огромна градина. В далечния й край имаше две високи дървета, а отвъд тях още и още градини. Мястото приличаше на обширен парк. Докато Джоузеф и Фрида го разглеждаха през френските прозорци, зад тях Мери Ортън направи чай и сложи две кексчета в две чинии, като ги наряза на тънки резенчета.

— За мен много малко парче, моля — каза Фрида. — Половината от това.

Джоузеф изяде своето кексче и това на Фрида, изпи чая си и поиска още едно резенче от кейка. Мери Ортън го погледна с благодарност.

— Ако Джоузеф е приключил — обади се Фрида, — може да хвърли поглед на това, което трябва да се ремонтира. Той е добър майстор.

Джоузеф остави чинията си в мивката.

— Кейкът беше чудесен.

— Вземете си още — каза Мери Ортън. — Иначе ще изсъхне.

— По-късно — отвърна Джоузеф. — Нека първо да видим какво точно е ремонтирал този човек.

— Ужасно е това, което се е случило с него. Наистина ужасно! — Тя прокара ръка по лицето си, сякаш усети замайване. — Онази жена, детективът, каза, че е бил убит. Нима това е възможно?

— Вероятно е така — отвърна Фрида. — Аз не съм полицай. Аз съм просто… — Тя млъкна за момент. Каква беше? — Просто колега.

— Той беше толкова услужлив — продължи Мери Ортън. — От него лъхаше спокойствие и увереност. С него се чувствах в сигурни ръце. Не съм се чувствала така, откакто съпругът ми почина, а това беше отдавна. Той каза, че по къщата ще трябва доста да се поработи. И е прав, разбира се. Ужасно съм я занемарила. — Тя се пресегна за кутия цигари и пепелник. — Имате ли нещо против? — Фрида поклати глава. Жената запали цигара. — Имаше най-различни неща, които трябваше да се поправят, и той, заедно с още двама мъже, които работеха за него, позакърпи тук и там. Но основното беше покривът. Той каза, че другото може да почака, но когато покривът започне да пропуска вода…

— Вярно — намеси се Джоузеф. — Покривът е важен. Но отвън няма скеле. Те махнали го?

— Не — отвърна Мери Ортън. — Те работиха по него от вътрешната страна.

— Как така? — сбърчи чело Джоузеф.

— Той колко време прекара тук? — попита Фрида.

— Доста дълго — усмихна се Мери Ортън. — Не си спомням точно. Те, разбира се, не бяха тук през цялото време. Понякога им се налагаше да заминат и да работят на друго място. Но аз не възразявах.

— А покривът продължава да тече — обади се Фрида. — Поне така чух.

— Той не беше довършил — каза Мери Ортън. — Неочаквано престана да идва. Липсваше ми — не просто заради ремонта. Сега вече знам защо. Това е толкова ужасно. — Остарялото й лице като че ли се набръчка още повече. Тя извърна глава, за да скрие сълзите си.

— Имате ли нещо против Джоузеф да хвърли един поглед?

— Но, разбира се — съгласи се тя. — Да ви покажа ли мястото?

Джоузеф се усмихна. Това бе един от малкото пъти, в които Фрида го виждаше усмихнат, откакто се бе върнал.

— Знам пътя до покрива.

Когато Джоузеф излезе, Фрида огледа кухнята. На шкафа имаше снимки на деца, поставени в рамка.

— Това вашите внуци ли са?

— Да. Но вече са по-големи.

— Често ли ги виждате?

— И двамата ми синове не живеят в Лондон. Виждаме се по време на ваканции и отпуски. Имам приятели, разбира се.

Тя каза това, все едно се защитаваше. Фрида взе една от снимките. Беше фотография от началното училище, направена през 2008 г. Преди три години: доста време в живота на едно дете, помисли си тя.

— Сигурно ви е било приятно, когато Робърт Пуул ви е правил компания?

— О, той беше много мил млад човек — каза Мери Ортън с известно смущение. — Разпитваше ме за живота ми, проявяваше интерес. Когато остарееш, околните престават да те забелязват — все едно те няма. Но той беше различен.

— Отнасял се е с внимание — подхвърли Фрида.

— Да, така беше. Трудно ми е да повярвам, че вече го няма.

По стълбите се чуха стъпки и двете жени се обърнаха, когато Джоузеф влезе в кухнята.

— Госпожо Ортън. — Той застана уверено пред нея. — На покрива има малък теч. Ще си донеса от колата чантата с инструментите и ще се справя с него за не повече от пет минути. След това за целия ремонт ще ми трябват един-два дни. Ще поправя каквото е нужно. Всичко ще бъде наред.

— Това е чудесно. Ще се справите ли сам?

— Няма проблем. Отивам до колата. Фрида? — Той й кимна с глава. — Госпожо Ортън, вие извините ни за момент?

Фрида излезе с него в антрето.

— Наред ли е всичко?

Джоузеф направи презрителна гримаса.

— Покривът. Една голяма измама. Досетих се, още щом видях, че няма скеле. Нищо не е направил.

— Как така?

— Просто не е работил по покрива. Потропал е тук, почукал е там, но нов покрив няма.

Фрида не знаеше какво да мисли.

— Може би не си видял какво точно е направил?

— Фрида — отвърна Джоузеф. — Ако искаш, ще ти покажа. Отивам там, качвам се на подвижната стълба в най-горната спалня и светвам фенерчето. Оглеждам дъските на покрива, подпорните греди. Има няколко нови дъски и… — той започна да жестикулира, търсейки думата. — Кече. Но това е едно нищо. Водата тече през покрива. — Той потупа с пръст слепоочието си. — Може би тя…

— Добре — каза Фрида. — Погрижи се да запушиш дупката. — Тя протегна ръката си и докосна рамото му. — Много ти благодаря, Джоузеф.

Той само повдигна рамене и излезе навън. Фрида постоя замислено няколко минути, а после се върна в кухнята. Седна край масата до Мери Ортън и приближи стола си до нея, така че да могат да разговарят тихо.

— Искам да ви попитам нещо. Бихте ли ми казали колко платихте на Робърт Пуул?

Мери Ортън се изчерви.

— Не знам със сигурност. Плащах му на части, от време на време. Не съм водила точна сметка.

Фрида се наведе към нея и сложи ръката си върху нейната.

— Не бих ви питала за това, ако не беше важно, но бихте ли ми показали банковите си извлечения?

— Ами, всъщност…

— Не сте длъжна да ми ги показвате — каза Фрида, — но ако не го направите, боя се, че когато дойде полицията, непременно ще ви ги поиска.

— Добре — съгласи се жената. — И все пак е малко необичайно.

Тя излезе от стаята. Фрида я чу да се качва нагоре по стълбите, а после да слиза обратно. Мери Ортън влезе в кухнята и сложи на масата снопче документи.

— Те са в пълен безпорядък. Съпругът ми се занимаваше с всичко това — обясни тя.

Фрида намери извлеченията от текущата й сметка, подреди ги по дати и бързо ги прегледа. Само след няколко секунди сърцето й заби учестено. Усети как пулсира в шията й. Тя сложи последния документ върху купчината и се обърна към Мери Ортън.

— Направих груби изчисления. Може би съм пропуснала едно-две плащания. Но както виждам, сте му заплатили близо сто и шейсет хиляди лири. Това според вас нормално ли е?

Мери Ортън извади нова цигара от пакета и се опита да я запали. Ръцете й трепереха и тя успя едва с втората клечка кибрит.

— Може би не съвсем. Но пък ремонтът на покриви е ужасно скъп, нали?

— Да — каза Фрида. — И аз така съм чувала.