Ники Френч
В здрача на вторник (13)

13

Малко след седем на следващата сутрин Фрида стоеше на прага на добре осветена стая на приземния етаж в полицейското управление. Стаята беше без прозорци, студена и изпълнена с миризма на мухъл и на развалено. Смрадта идваше от събраните от пешеходната алея боклуци, които бяха грижливо подредени.

— Нали искаше да ги видиш — каза Карлсън.

— Има ли нещо интересно?

— Прецени сама. — Той влезе в стаята и Фрида го последва. — Ние, разбира се, търсихме следи от човешка кръв и от телесни течности, но дори и да е имало такива, дъждът и топящият се сняг са ги отмили. Ако трупът е бил на тази алея, това трябва да е било преди около две седмици. Щеше да е добре, ако бяхме намерили липсващия пръст.

— Нищо друго ли не открихте?

— Какво например? Портфейл с визитни картички и връзка ключове с прикрепено към тях етикетче с адрес? Не. Имаме списък с намерените неща. — Той размаха един лист. — Момчетата са били много прилежни. Дори са сортирали боклуците по категории. — Той погледна списъка. — Кутии от алуминиево фолио, съдържащи остатъци от пиле в сладко-кисел сос, и други подобни. Ето, заповядай: Подарък за теб. В девет ще започнат да прибират всичко в торби за смет — толкова много усилия, единствено за да се преопакова събрания боклук.

Фрида се зачете в списъка: разложена мъртва котка с липсваща опашка, четиридесет и осем спринцовки, два мръсни памперса, седем презерватива… Тя огледа стаята, странно респектирана от щателния полицейски оглед на обикновени битови отпадъци. После се обърна към Карлсън:

— Значи, това е всичко?

— Крофорд смята случая за приключен. В момента разследвам отвратителен случай на домашно насилие — обясни й Карлсън. — Една нещастна жена с шейсет и три шева на лицето в резултат на жесток побой със счупена бутилка, четири пукнати ребра и лошо натъртен бъбрек. При нея това е трети инцидент за последните осемнайсет месеца и всеки път е оттегляла жалбата си и се е връщала при очарователния си съпруг. Сега се опитвам да я убедя да му повдигне обвинение.

— Не искам да те задържам повече. Ако не възразяваш, ще остана тук още няколко минути, за да се поогледам.

— Надяваш се да откриеш нещо, което сме пропуснали?

— И без това съм тук…

— Моля, заповядай. Когато свършиш, ще ми се обадят от приемната.

Карлсън излезе и Фрида затвори вратата. Съблече палтото си и заедно с шала и чантата си с дълга дръжка го сложи на един метален стол, но не си свали ръкавиците. Първата категория беше най-голяма: развалена храна. Имаше пилешки кости с остатъци от месо по тях; огризки от ябълки; остатъци от питки, по които личаха следите от зъби; кутии от алуминиево фолио, пълни с всякакви видове мазна, лепкава каша; малка купчина изгнили домати; парчета панирана риба; развалени остатъци от пай. Фрида разгледа всички набързо и премина към следващата категория — опаковки: пакетчета от чипс, кутии от цигари, обвивки от бонбони, стари полиетиленови пликове, кенчета от бира, кенчета от кока-кола, кенчета от сайдер, празни бутилки от водка и вино, пластмасови чаши. Следваше облекло: една детска джапанка, чифт маратонки със скъсани подметки, мръснобяла дамска блуза от „Маркс & Спенсър“ с липсващ ръкав, вълнен шал, изцапан с кучешки изпражнения, захабен сутиен (размер 36В), мъжки къси спортни чорапи с протрити пети.

Фрида продължи нататък: памперси и презервативи; спринцовки; мъртва котка без опашка; силно разложен плъх с изсипани по плота вътрешности; вестници и списания с дата 23 януари; рекламни листовки за поп и рок концерти и за ресторанти, предлагащи храна за вкъщи; парчета от счупени чинии и чаши, между които имаше почти запазена порцеланова купа с изображение на индийско коралово дърво, която напомни на Фрида за нейната баба; батерии; ръждясал кейс за мобилен телефон и три пластмасови запалки; монети, повечето от едно и две пени, между които имаше и няколко евро.

Накрая на плота беше оставено място за находките, които не можеха да бъдат категоризирани: малка прашна купчинка от фасове, кибритени клечки, малки късове хартия и картон, фиби, метални ушенца от кенчета.

Фрида въздъхна. Облече си палтото, сложи си шала и преметна чантата си през рамо. Но не си тръгна веднага. Застана в средата на стаята, местейки поглед от една купчина към друга. После отиде до рекламните листовки и отново ги прерови. Извади една и държейки я между палеца и показалеца си, излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

— Това ли е? — попита Карлсън. Той седеше зад едно бюро, отрупано с документи. На лавицата зад него Фрида видя снимките на двете му деца — момиченце със сламеноруса коса и трапчинка на брадичката, също като неговата, и по-голямо момченце с големи неспокойни очи. Тя ги беше виждала веднъж, когато го беше потърсила в дома му в Хайбъри, но не можеше да си спомни имената им.

— Тази не е оттук. — Фрида бутна под носа на Карлсън мръсна, скъсана и изпомачкана рекламна листовка. — Всички останали са от този район, но тази е с пощенския код на Брикстън^[1]. Виж.

— Е, и?

— Как е попаднала там?

Карлсън се облегна назад и сложи ръце на тила си.

— Не е ли удивително колко мобилни са хората в днешно време? — каза той с благ тон. — Виж ме мен. Сутринта пътувах до работа чак от Хайбъри, а довечера ще се срещна с един човек в Кензъл Райз. Но това е нищо в сравнение с Ивет, която всеки ден пътува от Хароу.

— Но тя е била на малка пътека. По нея не се разхождат хора.

— В къщата са идвали хора, за да си купуват наркотици. Хора, които са си ги инжектирали на тази тясна алея.

— А касовите бележки?

— Дори хероинозависимите пазаруват.

— Забеляза ли написаното на гърба на брошурата?

Карлсън я обърна и я приглади с ръка.

— „Канап“ — прочете той на глас. — „Слама“. „Въже“. „Камък“.

— Разбираш ли нещо от това?

— Според мен е списък за пазаруване. Може би този, който го е написал, е ентусиаст от сорта „направи си сам“. Днес има много такива. Ако трябва да дам някакво предположение, съдейки по моя миналогодишен опит, бих казал, че човекът смята да отглежда ягоди в двора си.

— А как тълкуваш буквите?

— С, SB, WL. Не знам, Фрида. Ти ми кажи.

— И аз не знам.

— Да видим: Зеле, Подсолено масло, Восъчни лимони. Или може би Коантро, Сусамови кравайчета и Перилен препарат^[2]. Колкото и да ми е забавно, наистина нямам никакво време.

— Разбирам.

Карлсън бутна обратно към нея рекламната листовка.

— Виж, знам, че бе истински заинтригувана и положи много усилия, за да ни съдействаш. Знам, че смяташ, че грешим по отношение на Мишел Дойс. Знам, че Хал Брадшо е позьор, а теориите му са нищожни твърдения, скрити зад високопарни фрази. Нещо повече: знам, че е възможно — дори е повече от вероятно — Мишел Дойс да не е истинският убиец. Но пред себе си имам престъпление, за което никой не го е грижа, имам труп без име, имам един-единствен свидетел — жена, която е негодна за разпити и е в психиатрична клиника, където й е мястото. Имам един консултант по мениджмънт с островърхи обувки, който постоянно наднича през рамото ми, и накрая един комисар, който вече е насочил вниманието си в съвсем друга посока. На мое място ти какво би направила?

Фрида взе листовката.

— Бих се занимала с това.

— Е, съжалявам.

Фрида се готвеше да си тръгне, но една мисъл я спря.

— Имате ли снимка на трупа? — попита тя. — По-точно на лицето.

— Разбира се — отвърна Карлсън с нотка на подозрение. — Защо?

— Може ли да получа едно копие?

— Нали знаеш, че не може да я показваш на други хора? — напомни й той. — Освен това заснетото тяло е в определена степен на разложение.

— За мен това няма значение — каза Фрида.

— Добре — съгласи се Карлсън. — Но се надявам снимката да не се появи на страницата ти във фейсбук.

— Мога ли да я получа на излизане?

— Ако обещаеш да си тръгнеш.

На път към изхода тя си спомни имената на децата му — Майки и Бела. Да, точно така се казваха.