Ники Френч
В здрача на вторник (32)

32

„Живо дърво“ се намираше в индустриалната част на Долстън^[1], на най-долния етаж на сградата, в която се помещаваха още благотворителна организация за защита на животните, фирма за производство на шапки и друга, в която се изработваха табели. Вътре беше съвсем друг свят. Навсякъде по стените бяха подпрени дъски. В средата на помещението имаше големи машини, триони и рендета. Наведен над една от машините работеше млад мъж с бял потник и с мокри от пот голи рамене. Във въздуха се носеше тежкият мирис на смола. На Ивет й се наложи да извика, за да я чуят. Мъжът изключи машината и избърса челото си с опакото на ръката си.

Тя му показа полицейската си значка.

— Вие ли сте собственикът на тази фирма?

— Не, баща ми. В момента го няма. Можете да разговаряте с мен.

Човекът погледна към Мънстър, който разглеждаше една машина с огромно тежко острие.

— Внимавайте — предупреди го той, — ако натиснете погрешния бутон, ще ви отреже ръката.

— Имаме един списък с имена — започна Ивет. — Искам да ви попитам дали са ви познати.

— Добре.

Тя му подаде напечатания списък. Той му хвърли поглед.

— Това са наши клиенти. Две от имената не са ми познати. Трябва да проверя в компютъра, може би те също са ни клиенти. — Той се отправи към малко пространство, отделено от останалата част на помещението, с класьор и компютър. Седна, поработи с клавиатурата, отвори файл с имена и го прочете внимателно.

— Всички, освен последното име — каза той. — Сали Лий. Не я познавам и не е регистрирана като клиент. Изработвали сме различни неща за останалите, за някои от тях повече от един път. Например на семейство Коул направихме легло от стар ясен, който се беше прекършил. Красиво дърво. Работата с него ни отне месеци.

— Значи казвате, че всички са си купили изработени от вас неща?

— Тук не е магазин, както виждате. Хората ни носят някое дърво от градината си и ние го превръщаме в предмети. Обикновено това са купи или кухненски дъски — но и всякакви други неща. На госпожа Ортън изработихме урна, в която съхранява праха на починалия си съпруг.

— Как ви намират клиентите?

— Пускаме рекламни обяви в няколко списания. Списания, свързани с ремонт и декориране на дома.

— Имали ли сте клиент на име Робърт Пуул? — попита Ивет.

— Роби? — Той ги изгледа с любопитство. — Не. Той не беше клиент, а работеше тук.

— Така ли? Кога?

Той се замисли за момент.

— В началото на миналата година, само за няколко месеца. — Някакъв мъж блъсна вратата на работилницата с рамо и влезе, държейки с ръце две картонени чаши с кафе. — Дарън, тези хора са полицаи. Разпитват за Роби Пуул.

— Защо е напуснал? — попита Ивет.

Двамата мъже се спогледаха.

— Проблем ли има? — обади се Дарън. — Не искаме да му създадем неприятности.

— Разследваме извършено престъпление.

— Работата му тук приключи зле — обясни младият мъж. — Изчезнаха пари. Стана ми много неприятно. Неловка ситуация.

— Помислили сте, че ги е откраднал той?

— Помислихме, че може да е бил той. Това беше единственото обяснение. Казахме му за нашите подозрения и той се разгневи. Създаде се напрежение за всички.

— И той напусна?

— Изплатих му надницата за следващите две седмици, за да го разкарам. Той добре ли е?

— Мъртъв е.

— Какво?

— Бил е убит.

— Проклятие!

— Проклятие! — повтори Дарън опулено.

— Открихме този списък с имена в апартамента му.

— Исусе! Защо?

— Точно това се опитваме да разберем.

— Мъртъв!

— Много ни помогнахте. Може отново да ви посетим. — Ивет му се усмихна. — Но не бива да се чувствате виновен, че сте го уволнили — добави тя.