Ники Френч
В здрача на вторник (41)

41

Къщата на семейство Кърси се намираше в Хайгейт, до върха на хълма Норд Хил. Беше голяма и стара, с фронтони, неравни каменни подове и ниски тавани. От кухнята, където беше седнала, Фрида можеше да види Лондон като на длан. Един престарял кокер шпаньол се беше свил край камината. Той мърдаше в съня си и от време на време издаваше жални звуци. Фрида се запита какви кошмари сънуваха кучетата.

— Мървин също щеше да присъства на разговора, но в последния момент му изникна някакъв ангажимент. Е, и без това трудно би издържал. — Тя погледна Фрида втренчено. — Той е много чувствителен на тази тема. Смята, че вината е негова.

— За кое по-точно?

— За всичко, което се случи с Бет. Но това е да си родител. Вие имате ли деца?

— Не.

— Нормално е родителите да упрекват себе си. Но както и да е, ще трябва да разговаряте само с мен.

— Това не е проблем. Благодаря ви, че се съгласихте да поговорим. Работя заедно с главен криминален инспектор Карлсън. Но не съм полицай, а лекар.

— Лекар ли? С каква специалност?

— Основната ми специалност е психиатрия, но работя като психотерапевт.

Фрида беше свикнала с реакциите на хората, когато чуеха тези думи, но при Лорна Кърси реакцията беше по-различна — тя застина в очакване, а после каза предпазливо:

— Предполагам, че инспекторът ви е изпратил да разговаряте с мен, защото Бет беше психически нестабилна.

— Абсолютно сигурна ли сте, че дъщеря ви е била психически нестабилна? Или може би е била просто нещастна и объркана?

— Не знам и никога не съм знаела. Постоянно си задавам разни въпроси. Дали нещата се объркаха още в детските й години? Лоши родители ли бяхме? Дали имаше нужда от лечение или по-скоро от разбиране и нежност? Не знам. Не знам какво означава думата „психически нестабилна“ за професионалист като вас.

— Дъщеря ви е била лекувана, нали?

Лорна Кърси махна с ръка.

— Бяхме отчаяни. Консултации със специалисти, терапия, лекарства, какво ли не. — Тя стисна силно носа си с палеца и показалеца си и за момент затвори очи. — Тежко ми е да мисля за нея — живееща неизвестно къде, сама. Дори не можете да си представите колко ми е тежко. Самата мисъл какво може да направи ме убива.

— Имате предвид на себе си?

— Да, това също.

— На други хора ли?

— Не знам! Толкова отдавна не съм я виждала. Не вярвам, че може да се справи сама. Нямам представа как е и как живее.

— Какви лекарства е приемала?

— Това важно ли е?

— С какво предназначение са били? Може би антидепресанти?

— Не си спомням названията им.

— Но защо са й ги предписали? Защото е била депресирана или заради нещо друго?

Лорна Кърси постави дланите си на масата пред себе си и забоде поглед в тях. После погледна към Фрида. Очите й изглеждаха възпалени зад кръглите стъкла.

— Тя имаше пристъпи. Вече съм наясно с тези неща. Изчетох много книги, говорих със специалисти. Не е хубаво да се каже: „Тя е шизофреничка“. Правилно е да се каже: „Тя имаше пристъпи на шизофрения“. Това е по-скоро за наше успокоение. Но така или иначе, пристъпите бяха ужасни.

— Мога да си представя — каза Фрида.

— Не — възрази Лорна Кърси. — Ако нямате дете, няма как да си го представите.

— Бихме искали да ви помогнем да я намерите.

— Да не би да мислите, че го е убила? — прошепна жената. — Да не би да мислите, че моята Бет го е убила?

— Аз не съм полицай.

— Какво следва от тук нататък?

— Трябва да намерим дъщеря ви.