Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фрида Клайн (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tuesday’s Gone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2021)

Издание:

Автор: Ники Френч

Заглавие: В здрача на вторник

Преводач: Антоанета Тошева

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: AMG Publishing

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Печатница: „Полиграф Юг“ АД, гр. Хасково

Излязла от печат: 31.10.2016 г.

Отговорен редактор: Ива Цонева

Редактор: Русанка Одринска

Коректор: Любомира Якимова

ISBN: 978-954-9696-81-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15018

История

  1. — Добавяне

18

За Ивет това беше бюрократичен и логистичен въпрос, който беше неизменна част от работата й. Рано през деня получи писмено потвърждение, че след като апартамент 2 на „Уейвърли стрийт“ 14 е свързан с престъпление от общ характер, не се изисква заповед за обиск. Тя се свърза с полицейския участък в Балъм, където бе подаден сигналът за изчезналото лице. Оттам й дадоха телефонния номер на жената, която беше сигнализирала за изчезването на Пуул. Ивет се обади на Джанет Ферис и когато й съобщи, че е намерено тяло, жената се разплака. От нея Ивет взе телефона на собственика, някой си господин Михник. Тя се уговори с Джанет Ферис да се срещнат в къщата, а после се обади на господин Михник и също го помоли да се срещнат там. Тъкмо беше уредила сформирането на екипа, който да направи оглед на място, когато телефонът иззвъня и тя вдигна слушалката. Женски глас й съобщи, че комисар Крофорд иска да разговаря с нея. Ивет си пое въздух.

— Детектив Лонг, вие ли сте?

— Да, сър.

— Къде е Карлсън?

— Той е в Глостър. На погребение.

— На член от семейството?

— Не — отвърна Ивет. — На Катрин Рипън. — Настъпи пауза. — Жената, която беше отвлечена от Дийн Рийв.

— А, да.

— Тази, която не успяхме да намерим — добави Ивет.

Отново последва мълчание. Тя се загледа през прозореца и зачака.

— Добре — каза той най-накрая. — Какво стана с онова обвинение в убийство? На побърканата жена от Детфорд?

— От Кралската прокуратура върнаха случая за доразглеждане, сър.

— Смятах, че сме приключили с него. — Гласът му отекна заплашително. — Мисля, че бях пределно ясен.

— Намерихме нови улики. Нещата се оказаха по-сложни от очакваното.

— Нима?

— Знаем кой е намереният мъртвец.

Крофорд въздъхна.

Тя го чу как барабани с химикалката си и си представи киселата му физиономия.

— Желаете ли да ви запозная с подробностите? — попита Ивет.

— Има ли нещо, което действително да ме заинтригува? Някакви съществени резултати?

— Не.

— Тогава продължавайте да работите.

И преди Ивет да успее да каже „да“, линията прекъсна. Тя остана с усещането, че е направила нещо не както трябва, но не беше сигурна какво точно бе то.

Колата, която трябваше да я вземе, дойде късно и попаднаха в задръстване на главната улица в Балъм. Когато накрая спряха пред къщата, тя видя, че бусът на криминалистите е вече там. Това бе обикновена къща с циментова мазилка с камъчета на една квартална улица. Отпред стоеше мъж с топло яке с качулка.

— Господин Михник? — попита тя.

— Аз съм собственикът на къщата. — Човекът говореше с акцент, който й беше трудно да определи. Звучеше й като източноевропеец. — Вече пуснах хората да влязат. — Ивет вдигна поглед нагоре. Прозорецът на първия етаж беше осветен от прожекторите на криминалистите. — Той мъртъв ли е?

— Намерихме труп — обясни тя. — Смятаме, че може да е на господин Пуул. Вие познавахте ли го?

— Той ми е наемател. Срещали сме се.

Ивет извади бележника си.

— В някакъв момент ще се наложи да дадете подробни показания, но като начало бихте ли ми казали кога за последно го видяхте?

— Преди два месеца — каза Михник колебливо. — А може и три. Не знам. Само няколко пъти го срещал. Плаща наем редовно. Не прави проблеми, не го виждал често.

— Той кога се нанесе?

— Проверил това, когато вие позвънили. Дошъл тук през май миналата година. В началото.

— Знаете ли какво работеше?

Михник се замисли за момент.

— Бизнесмен, може би. Носи костюм.

— Що за човек беше той?

— Плаща депозит, плаща наем. Не прави проблеми. Любезен. Добър.

— Колко души живеят в къщата?

— Има три апартамента.

— Говорих с Джанет Ферис.

— Да, тя е на партера, а на последния етаж живее един германец. Той е студент, добър студент. По-възрастен е.

— Апартаментите обзаведени ли са?

— Не и партерният, където е госпожица Ферис. Другите два са обзаведени. Всички столове, маси и картини са мои. — Той замълча за момент. — Какво ще стане с апартамента?

— Ще го запечатаме — отговори Ивет. — Засега го смятаме за местопрестъпление. Не бива да влизате там и ви предупреждавам, че ще се счита за нарушение от ваша страна, ако вземете или преместите някои от вещите.

— Това колко ще продължи?

— Няма да е за дълго. Тук ли е Джанет Ферис?

Михник се намръщи.

— Ще ви заведа при нея.

При почукването Джанет Ферис отвори вратата толкова бързо, че Ивет предположи, че е стояла отзад в очакване. Тя беше жена на средна възраст, с прошарена рижа коса и слабо, угрижено лице.

— Вярно ли е? Наистина ли е мъртъв? — попита тя притеснено.

— Трябва да го потвърдим със сигурност. Но смятаме, че е вярно — отвърна Ивет.

— Мили Боже! — Жената притисна към гърдите си лявата си длан, на която липсваше брачна халка. — Но това е ужасно.

— Кога го видяхте за последен път?

— Трябва да е било около двайсети, двайсет и първи януари. Запомнила съм го, защото се срещнахме на излизане от къщата и аз му споменах, че ще пусна картичка на племенницата си за рождения й ден, който е на двайсет и четвърти.

— Той изглеждаше ли притеснен за нещо?

— Не, държеше се съвсем нормално. Приветлив и услужлив, както винаги. — Гласът й леко потрепери. — Ходих на кратко пътешествие. Отидох да се видя със сестра ми и семейството й в Южна Франция. Винаги ходя при тях по това време на годината. Той трябваше да се грижи за апартамента ми, докато отсъствам — да полива цветята, да събира пощата, и други такива. Имахме си уговорка: той да наглежда моя апартамент, а аз да наглеждам неговия. Винаги хранех котката му. Когато се върнах, веднага забелязах, че не е влизал в жилището ми. Пощата ми се беше натрупала върху изтривалката, а когато влязох в стаите, видях, че цветята ми са изсъхнали. Не му е присъщо да забравя. Винаги е бил много акуратен. После установих, че и неговата поща се е натрупала. — И тя посочи купчинката в ъгъла. Ивет коленичи и я прерови. Освен рекламни брошури нямаше нищо друго.

— Качих се и почуках на вратата му — продължи разказа си Джанет Ферис, — но, разбира се, никой не отвори. Тогава отключих и влязох и веднага ми стана ясно, че нещо не е наред. След това отидох право в полицията.

— Идваха ли хора при него?

— Никога не съм виждала някой да го посещава — отвърна Джанет Ферис. — Но той много работеше и не се задържаше вкъщи. И от време на време отсъстваше.

— А вие поддържахте ли приятелски отношения с него?

— Няколко пъти е идвал на кафе. Говорехме си за разни неща.

— Казвал ли ви е нещо за себе си?

— Не, по-скоро се интересуваше от моя живот, от работата ми, къде съм родена, защо съм се преместила в Лондон. Никога не говореше за себе си.

Ивет се уговори с колегите си да вземат пълни показания от Джанет Ферис и се качи на горния етаж. На вратата я посрещна Мартин Карлайл от екипа на криминалистите. Висок и малко непохватен, с рошавата си тъмна къдрава коса, той изглеждаше като шестокласник, насред училищната лаборатория по химия. — Тук няма нищо интересно за гледане — каза той. — Никакви петна, никакви следи от борба. Оставаш с чувството, че мъжът само е пребивавал тук, а не е живял постоянно. Всичко е прекалено изрядно, прекалено подредено. Намерихме четка за зъби и гребен, от които ще вземем ДНК проби.

Ивет нахлузи платнени калцуни върху обувките си и си сложи чифт латексови ръкавици.

— Не съм свършил — продължи Карлайл. Той й подаде един бележник. — Прегледах го. Има някакви имена. А ето и нещо още по-интересно. — И той размаха листове, на които имаше напечатан текст. — Намерихме банкови извлечения. Как мислиш, каква е сумата в банковата му сметка?

— Нямам представа — каза Ивет.

— Каквото и да предположиш, то ще бъде под реалния й размер — подхвърли Карлайл. — Твоят господин Пуул е бил доста богат.

Ивет влезе навътре. Тя стъпваше предпазливо: усещаше краката си прекалено големи в платнените калцуни, а ръцете й се изпотиха в латексовите ръкавици. Спомни си за майка си — дребна, кокетна жена — която все й натякваше, че е тромава и непохватна. „Виж се само“ — казваше й тя, но Ивет нямаше желание да се гледа. Не й харесваше онова, което виждаше в огледалото: беше едра, с кестенява коса, а околните я забелязваха само когато изпуснеше нещо, или се обадеше рязко, или не на място, което често й се случваше. Чуваше се да казва неща, които нямаше намерение да изрича, особено когато бяха заедно с Карлсън.

Карлайл беше прав: в апартамента на Робърт Пуул цареше идеален ред, противно на безпорядъка в собствения й дом. Тук нямаше и следа от обичайната за едно жилище домашна атмосфера. Тя застана на вратата и се огледа наоколо, стараейки се да имитира Карлсън, когато оглежда местопрестъпление. Той заставаше съсредоточен, неподвижен, а очите му се местеха от предмет на предмет, все едно бяха камери. „Не бързай с изводите — казваше той. — Просто гледай“. Тя видя диван, стол, маса, няколко картини, лавица с книги, подредени по големина, килим. Приличаше на хотелска стая.

Същото беше и в кухнята — керамични чаши, закачени по големина, тенджера и малък съд за варене на мляко, електрически чайник. Тя отвори хладилника. Вътре имаше половин пакет масло, пакетирано сирене чедър, две позеленели пилешки бутчета, пластмасова бутилка кетчуп и бурканче с нискомаслена майонеза. Това беше всичко.

След като огледа всяко кътче от спалнята му, отвори всяко чекмедже и всеки шкаф, погледна под леглото, а после постоя известно време в чистата и почти празна баня (бръсначка, пяна за бръснене, флакон с дезодорант, течен сапун с алое вера, парацетамол, лейкопласт, нокторезачки). Ивет се върна обратно в дневната и седна.

Първо изброи наум нещата, които не беше открила: нямаше паспорт, нямаше портфейл, нямаше ключове, нито телефон, нито шофьорска книжка, нито удостоверение за раждане или други удостоверения и дипломи, нито национален осигурителен номер; никъде не се виждаха снимки или писма, нито компютър, нито тефтерче с адреси и телефонни номера; нямаше презервативи, нито чекмедже, пълно с разни дребни вещи — нещо типично за ежедневието на всеки.

Отвори бележника, който й беше дал Карлайл. Почеркът на Робърт Пуул беше хубав и четлив. Ивет прелисти страниците. Имаше списъци, може би списъци за пазаруване, но бяха особени, не като обичайните списъци за пазаруване, които правеше тя. Например един от тях съдържаше изцяло имена на растения — въпреки че тя разпозна само няколко вида. В друг като че ли бяха изброени заглавия на книги, а може би бяха филми.

Имаше имена, отделени с драскулки, а до някои от тях бяха поставени удивителни знаци и звездички. Няколко от имената бяха придружени с адреси или части от адреси, което щеше да им е от полза. Ивет прегледа съдържанието до края. Имаше някакви изчисления, а на една от страниците — нещо като скица на къща. Имаше и някакви номера — може би телефонни номера без кода за населеното място.

После надникна в кафявия плик А4, който Карлайл й беше връчил, и извади снопче банкови извлечения. Най-скорошното беше най-отгоре и носеше дата 15 януари. Тя се взря в сумата, примигна, а после внимателно сложи листовете в плика и се изправи. Предстоеше й дълъг ден.