Ники Френч
В здрача на вторник (46)

46

Мишел Дойс харесваше болничната храна. Беше мека и със сивкав цвят. Не й приличаше на нищо познато. Веднъж имаше вкус на риба, с гъст сив сос. Но нямаше много кости, нито определена форма. Друг път имаше вкус на пиле, отново с гъст сив сос и отново без кости и без определена форма. Това, което беше в чинията, никога не мърдаше, нито й говореше. Тя мразеше дните. Беше заобиколена от толкова много неща, които сякаш всеки миг щяха да започнат да сипят удари по главата й, както и от цветове и звуци, които така се преплитаха, че тя цялата настръхваше, неспособна да определи кое беше цвят и кое звуци. Всичко се завърташе в някакъв вихър, който сякаш я поглъщаше.

Хора идваха и си отиваха. Понякога те се движеха и говореха толкова бързо, че всичко се сливаше и тя не можеше да ги разбере. Все едно стоеше на някоя гара, а те бяха във влак, който не спираше, а прелиташе край нея със стотици мили в час. Понякога се опитваха да й кажат нещо, което тя не успяваше да долови. Подобни бяха усещанията й и спрямо другите пациенти в отделението. Виждаше ги и ги чуваше сякаш сред мигащи светлини и от тях постоянно се носеха писъци — едни крещяха от болка, други от гняв, трети от отчаяние, а тя усещаше със сетивата си и болката, и гнева, и отчаянието им. Чувстваше се така, все едно дните й минаваха сред къртачни машини, сирени, електрически звънци и мигащи светлини и сякаш остри ножове пробождаха очите, ушите и гърлото й. Понякога си мислеше, че е погълнала рояк насекоми, които ожесточено се мъчеха да излязат, проправяйки си път с острите си челюсти и дълги пипала. Всеки ден тя намираше разни неща и ги криеше, после грижливо ги подреждаше. Сред съкровищата й имаше люспи сапун от банята, малко лъскаво кръгче от блистер с таблетки, парче лейкопласт, един винт. Беше ги сложила в кутийка за хапчета, която беше оставена на лавицата до леглото й. Тя често ги гледаше и внезапно откриваше, че са разбъркани, след което отново ги изваждаше и ги поставяше обратно в правилния ред.

Общо взето, се чувстваше зле. Сякаш я бяха изоставили на някаква скала насред морето, където беше съвсем сама. Около нея беше ту много горещо, ту много студено, ту много сухо, ту много влажно, и тя никога не спеше, защото се боеше, че ако заспи, вълните ще я залеят, ще я ударят в скалата, ще я отнесат и ще я погубят.

Но ситуацията се подобри, когато я преместиха в самостоятелна стая. Имаше усещането, че се е скрила в малко тихо убежище, далеч от къртачните машини и мигащите светлини. В стаята имаше телевизор. Тя сядаше и гледаше в него. Отначало цветовете и звуците му я дразнеха, но после откри, че й действат успокояващо, все едно се потапяше в нещо топло и започна да наблюдава движещите се фигури с часове. На масичката имаше и лъскави списания, от които усмихнати лица я молеха да им стане приятелка и чакаха нейното съгласие. Тя ги чуваше какво й говорят и им се усмихваше, но понякога ги улавяше, че говорят за нея, и тогава затваряше списанието и те оставаха заключени вътре, за да се научат как да се държат възпитано. Често при нея идваше медицинска сестра. Понякога беше бяла, но говореше с акцент; друг път беше азиатка; случваше се да бъде и африканка. Сестрата я водеше по осветен коридор, толкова ярко осветен, че я заслепяваше, след което я настаняваше на един стол, облягаше я назад и измиваше косата й. Усещането беше приятно и събуждаше у нея далечен спомен от времето, когато я прегръщаха нежно и тя се чувстваше в сигурни ръце. В стаята заедно с нея бяха и двете животинчета: мечето и кучето. Те седяха на леглото й и спяха при нея. Кучето имаше копчета вместо очи. Тя знаеше, че те са просто играчки. Но имаше усет, силен усет. Подобно на дете, което е легнало в едно легло заедно с дълбоко заспал родител; родителят не мърда, но е жив и топъл. Животинчетата бяха наблюдателни и разбираха нещата. Когато шумовете и светлините започнеха да я притесняват, тя ги поглеждаше и ги притискаше към себе си, за да усети топлината им.

Най-добре се чувстваше, когато светлините изгаснеха и шумовете постепенно изчезнеха, подобно на отдалечаваща се буря. Преди това се чуваха викове, мърморене, нещо проблясваше и светлините угасваха. Но Мишел Дойс не усещаше веднага мрака. Тя продължаваше да вижда светлината, чувстваше я като тъпа болка, в очите й се преливаха остатъчни светлинки с променящи се цветове: ябълковозелено преминаваше в мръсножълто, после отново в зелено, което постепенно се превръщаше в кафяво и накрая в черно. Тъмнината й се струваше топла. Сега дори светлините й се струваха по-дружелюбни. Те проблясваха през нощта, идваха някъде отдалеч и надничаха през прозореца. Бяха светлини на машини и проблясваха в червено, зелено и жълто. Дори и шумовете, идващи от улицата — клаксони и разни други — бяха дружелюбни. Понякога, някъде далеч от стаята й, се чуваха стенания и викове, които напомняха на Мишел Дойс за човешката болка, но мракът беше като голяма мъхеста пелена, която попиваше всички тревожни шумове и ги изстискваше в някоя река, която ги отнасяше надалеч. Денят не беше за събуждане, а нощта за спане. За нея всичко беше една дълга дрямка и тя не беше сигурна дали образите в съзнанието й и гласовете, които чуваше, идваха от екрана на телевизора или бяха на хора, които вървяха из отделението, или пък бяха измислени от самата нея. Всъщност, това имаше ли значение?

Но нощите бяха приятни. Лампите светеха с мека светлина, звуците бяха приглушени, а острите ръбове изглеждаха заоблени. Мишел Дойс би била щастлива до края на живота си, ако можеше да се чувства винаги по този начин и да продължава да заспива и да се събужда сред топлина и сигурност.

В мрака се чуха гласове. Те бяха част от съня й. В съня си тя вървеше по една улица, после влезе някъде на закрито, в стая, която й беше позната. Напълни чайника, направи чай и го сервира в порцеланови чаши с чинийки. На масата бяха седнали мече и куче с копчета вместо очи.

— Мишел — каза тих глас в тъмното. — Мишел Дойс.

В непрогледната нощ се бяха появили две фигури. Две тъмни фигури в мрака, които се движеха край леглото й.

— Мишел — каза друг глас, съвсем близо до ухото й. Съскане, шепот. Гласът беше по-тънък и беше женски. Онзи, другият, беше гласът на мъж.

— Това тя ли е?

Мишел Дойс не знаеше дали очите й бяха отворени или затворени, но видя малка светлинка в долния край на леглото, която се движеше като светулка в тъмното. В светлината се мярна призрачното лице на мъж. Тя усети нещо в мрака — дали беше болка, гняв или страх?

— Да, тя е — отвърна женският глас.

Мишел Дойс отвори устата си. Искаше да каже нещо, но издаде само стон, който изведнъж заглъхна. Нещо го беше заглушило. Мракът стана още по-непрогледен. Тя не издаваше звуци. Не можеше. Отгоре й имаше нещо тъмно и тежко, което силно я притискаше и тя сякаш потъна под тежестта му в някакъв сън, който също беше тъмен. Изгуби се в него, потъвайки все по-надолу.

Изведнъж всичко се промени. Блеснаха светлини, ярки светлини, все едно бяха метални звуци и тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Сред ослепителната светлина се чуваха силни гласове и Мишел Дойс можеше да вика и да диша. Беше потънала много дълбоко във водата, но я бяха извадили и сега лежеше на брега. Тя напрягаше гърдите си да диша. Не можеше. Не можеше да си поеме дъх. Дробовете й не работеха. Обзе я паника. Започна да се мята, да плаче и да крещи. Мяташе се като риба на сухо, давейки се във въздуха.

И тогава усети как една хладна длан докосна лицето й и чу един глас да й говори сред ослепителната светлина. Усети нечий полъх близо до лицето си — сладък и прохладен.

— Мишел — каза нежно гласът. — Мишел. Няма нищо. Всичко е наред. Добре си.

Гласът й говореше така, сякаш й разказваше приказка и я приспиваше. Тя усещаше прохладния полъх по лицето си. Почувства, че може отново да диша, сякаш вдишваше този полъх и той нахлуваше в дробовете й.

— Мишел, Мишел — повика я гласът.

Мишел Дойс отвори очи. Светлината така силно я заслепи, че в първия момент не успя да види нищо, освен сини и жълти точки, които подскачаха пред очите й. После пред нея бавно се очерта едно лице. Тя чуваше гласа и мелодичния му тон. Познаваше това лице. Жената с тъмните очи.

— Ти — промълви Мишел Дойс.

— Да — каза жената, толкова близо до нея, че усети свежия й дъх. — Аз съм.