Ники Френч
В здрача на вторник (31)

31

Фрида направи за себе си силен чай с наситенокафяв цвят, а за Ашлинг Уайът — зелен чай. Когато й подаде чашата, Ашлинг я обви с длани.

— Имам нужда да се стопля — каза тя. — Толкова е студено. Цяла зима беше студено. Имаше дни, в които се разхождах покрай реката и очаквах да замръзне. Темза често е замръзвала преди столетия, нали? Тогава са се пързаляли по леда.

— Освен това по нея са били организирани панаири и фестивали — допълни Фрида.

— Интересно защо не замръзна тази зима. Беше такъв ужасен студ.

Очевидно Ашлинг бе много чувствителна към студа — толкова слаба и напрегната.

— Навремето причината е била в стария Лондонски мост — поясни Фрида.

— Старият Лондонски мост? Какво общо има той? — Забавял е скоростта, с която тече реката.

Ашлинг огледа хола на Фрида, сякаш постепенно беше започнала да се стопля и вече забелязваше нещата около себе си.

— Хубаво е тук.

— Благодаря.

— Имате красиви неща, като например това. — Тя вдигна една зелена порцеланова купа. — Откъде е?

— Подариха ми я.

— Тук ли приемате пациентите си?

— Не — отвърна Фрида. — Срещам се с тях главно в частния ми кабинет, който е недалеч оттук.

— Бихте ли се занимавали с мен? — попита Ашлинг.

— Това няма да е коректно заради начина, по който се запознахме. Но защо смятате, че имате нужда от терапия?

— Причините са много — каза Ашлинг. — Защото около мен нещата са доста объркани, защото животът ми е различен от очакванията ми, защото мразя себе си. Това достатъчно ли е, за да започна сеанси?

През цялото време, докато говореше, Ашлинг нито веднъж не погледна към Фрида. Гледаше в чая си, оглеждаше стаята и по всякакъв начин отбягваше погледа й.

— Мисля, че първо трябва да говорите с личния си лекар — каза Фрида. — Но аз, разбира се, мога да ви насоча към колега психотерапевт.

Накрая Ашлинг погледна Фрида право в очите.

— Предполагам, че не ви се занимава с мен и това е разбираемо. Вие сътрудничите на полицията и това е ваш приоритет.

— Да, аз действително сътруднича на полицията.

Ашлинг се усмихна горчиво.

— Четох за вас във вестника. Очевидно имате лични проблеми.

— Щом като имам лични проблеми, защо решихте да разговаряте с мен?

— Когато ме попитахте за Бърти, си помислих, че ми съчувствате.

— А какво мислите сега?

— Онова момиче споменава в историята си, че сте се възползвали от нея. Вярно ли е?

— Аз помогнах за нейното спасяване. Но спасението може да бъде болезнено.

— Може би е искала да каже, че нахлувате в живота на хората, разтърсвате го из основи, а после си тръгвате, без да поемете отговорност за това, което сте направили.

— Това ли смятате, че съм направила с вас?

Ашлинг отпи глътка от чая си и внимателно постави чашата на малката масичка пред себе си.

— Когато се запознах с Франк, и двамата работехме в една и съща фирма. В един и същи отдел. Бих казала, че аз се справях по-добре от него. След това се родиха Джо и Емили, и ето че аз се закотвям вкъщи, а него го повишават, и аз започвам да ставам скучна дори на самата себе си. А всъщност не съм скучен човек. Когато учех в колежа, намирах другите за скучни. Ако, когато бях на двайсет и две, можех да видя себе си на трийсет и две, сигурно щях да направя нещо… смело и безразсъдно. Като например да избягам в Южна Америка. — Тя отправи предизвикателен поглед към Фрида. — Знам, че ще ми кажете да преброя хубавите неща, които са ми се случили. Ще ми кажете, че имам две прекрасни деца, красив дом, че сама съм направила своя избор и отговорността за това е моя. Ще ми кажете, че подсъзнателно не ми е харесвало да работя в счетоводна фирма и си търся оправдание с децата.

Фрида остави недокоснатата си чаша с чай на масата.

— Разкажете ми за Робърт Пуул.

— Когато Франк се прибира от работа и аз започна да му показвам нещата, които съм направила в градината или в къщата, той просто им хвърля равнодушен поглед. С Бърти беше различно. Проявяваше интерес, даваше идеи. Изслушваше с внимание моите. — Ашлинг направи пауза, сякаш очакваше Фрида да каже нещо, но Фрида мълчеше. Тя продължи, все едно говореше на себе си. — Не предполагах, че някога отново ще се почувствам така. Обградена с внимание. Знам какво си мислите.

— А може би не знаете.

— Мислите си, че сигурно се чувствам виновна, че съм лоша съпруга и лоша майка. Но не е така. Правехме любов, когато децата ги нямаше вкъщи. Емили ходи на детска градина четири сутрини в седмицата, а освен това три следобеда в дома си за нея се грижи бавачка. Винаги правехме любов в детската стая. Това донякъде беше по-практично. Притеснявах се да не би по чаршафите да остане някаква миризма, поради което би ми се налагало всеки път да ги пера, а това нямаше да остане незабелязано дори от Франк. Но имаше и нещо друго. Когато лежахме голи в стаята на децата, заобиколени от техните вещи и играчки, сякаш изричах на глас: „По дяволите всичко, не ми пука, че го правя“. Предполагам, че това ви шокира.

— Не. Мислили ли сте да напуснете съпруга си?

— Не, въобще не съм мислила за подобно нещо — каза Ашлинг. — Както и да е, след известно време престанахме да правим секс, но усещането за интимност остана. Хрумна ни идеята да започнем да работим заедно.

— Какво по-точно смятахте да правите?

— Той имаше планове да се занимаваме с аранжиране на градини и с вътрешен дизайн — усмихна се Ашлинг. — Двамата се разхождахме из Гринуич и оглеждахме околните градини. Беше очевидно, че стопаните им се нуждаеха от някого, който да дойде в дома им и да се заеме с нещата, които не търпят отлагане, а те да се занимават с обичайните си дейности. Хората имат пари, но не знаят как да получат това, което наистина желаят. Трябва им помощ от човек с идеи, който си разбира от работата. Ето защо с него обсъждахме възможностите да се заемем с подобен бизнес.

— Само обсъждахте или направихте нещо конкретно?

Ашлинг отмести поглед и сви рамене.

— Какво направихте? — попита Фрида настойчиво.

— Това е единственото, което ви интересува — каза троснато Ашлинг. — В момента се държите като полицай.

— Няма как да ви помогна, ако не ми кажете истината — отвърна Фрида. — Но искам цялата истина, с най-неудобните подробности.

Ашлинг сложи длан на устата си, а после разтри лицето си, все едно я сърбеше.

— Ще се получи неловко, ако това, което ви кажа, се разчуе, а след като той е мъртъв, не знам какви ще са последиците.

— Какво имате предвид под „ако се разчуе“?

— Подпомогнах Бърти, това е всичко. Част от помощта ми беше финансова.

— Колко?

— Няколко хиляди — смотолеви Ашлинг. — Малко повече. Доста повече. Двайсет и пет. Може би трийсет, четиресет. Нещо такова. Парите са мои и на Франк. Всичко ни е общо. Освен това имам собствена банкова сметка.

— Казахте ли на съпруга си?

— Щях да му кажа за тези планове на по-късен етап, когато добиеха завършен вид. Всичко щеше да бъде наред, ако Бърти не беше убит. Знам, че това е немалка парична загуба, но ние имаме солидни спестявания. Освен това Франк не следи банковите ми извлечения. Не смята за нужно да го прави. Ситуацията, естествено, ме притеснява, но нещата ще се оправят. Казвам си, че постепенно всичко ще отшуми и ще бъде забравено. Нямам предвид смъртта на Бърти, а тази малка бъркотия в брака ни. Но тя засяга само двама ни. Предполагам, че сте наясно с това.

Фрида я погледна съсредоточено.

— Вие, естествено, разбирате, че трябва да докладвам за това на полицията.

— Не! Защо? Това няма нищо общо със случилото се. Дойдох при вас, защото ви имах доверие.

— Вие дойдохте при мен, защото заподозрях, че с Робърт Пуул сте имали любовна афера.

— Смятах, че ще ме разберете. Не предполагах, че ще ме съдите.

— Не ви съдя, Ашлинг. Убит е човек.

— Не съм го убила аз.

— Ще трябва да им докладвам.

— Но Франк ще разбере. Нали няма да му кажете? Не можете да го направите. Не можете да издадете тайните на един пациент.

— Вие не сте пациент. Но няма да му кажа. Съветвам ви вие самата да го направите, дори да не го научи от полицията.

— Не мога. Не го познавате. Той никога няма да ми прости.

— Все пак, опитайте. Освен това мисля, че той вече знае.

 

 

Фрида се беше прибрала едва преди няколко минути, когато на вратата се позвъни. Тя тъкмо се качваше по стълбите към втория етаж, за да си вземе душ, но се върна обратно и отвори вратата.

— Здравейте. Вие ли сте д-р Клайн?

На прага стоеше жена, млада и със свежо лице, върху което се четеше смесица от извинение и нетърпение. Фрида очакваше, че всеки миг това лице ще се разтегне в широка усмивка, от която на бузите щяха да се появят трапчинки. Жената имаше къдрава кестенява коса, която, макар и подстригана много късо, беше непокорна. Бузите и гърбицата на носа й бяха обсипани с лунички, а в ирисите на светлокафявите й очи се виждаха малки точици.

— Извинете, че се появявам така. Името ми е Лиз. Лиз Барън.

— Какво обичате?

Тя потръпна.

— Тук е ужасно студено. Може ли да вляза за малко?

— Не и преди да ми кажете коя сте вие.

— Разбира се, извинете. Нужен ми е вашият съвет по един въпрос. Надявам се, че бихте могли да ми помогнете.

— За какво се отнася?

— Аз съм журналистка от „Дейли Скеч“.

— Аха, ясно.

— Пиша уводна статия, свързана с тенденциите в работата на полицията в съвременния климат на служебни интриги и финансови съкращения. В основни линии тонът е съпричастен, но темата трябва да се представи от различни гледни точки.

— Аз не съм полицай.

— Знам, знам — каза жената, изчервявайки се. — Вероятно не се изразявам съвсем ясно. Въпросът е в това, че главният ни редактор смята, че би било добре да се фокусирам върху конкретен случай. Помислих си, че с вас бихме могли да поговорим за вашата връзка с историята на Дийн Рийв, а сега и за участието ви по случая „Робърт Пуул“. Що се отнася до първия, бях възхитена от това, което сте направили, и, разбира се, знам какво е написала Джоана Тийл за вас. Крайно несправедливо обвинение! Смятам, че трябва да се възползвате от възможността да разкажете историята от вашата гледна точка. Сигурно е ужасно да не можеш да разкажеш истината такава, каквато е.

— Не е точно така.

Лиз Барън гледаше невъзмутимо. Приятното й лице излъчваше съчувствие.

— Можете да ми разкажете какво се случи тогава, с какво се занимавате в момента и какво е да си консултант на полицията.

— Не.

— Дори можем да обсъдим възможността да ви изплатим компенсация за причиненото неудобство.

— Не.

Изражението й не се промени.

— Чувствате ли се отговорна за смъртта на Кати Рипън?

— Не искам да бъда груба, но ще ви затворя вратата.

— Защо трябва данъкоплатците да плащат за вашето сътрудничество по случая „Робърт Пуул“, когато…

Фрида затвори вратата. После се качи нагоре по стълбите и си взе душ. Стоя дълго под струята, опитвайки се да не мисли за нищо.

 

 

— Виж ти, виж ти! — възкликна Карлсън. — Значи госпожа Уайът е изневерявала на съпруга си с Робърт Пуул.

Двамата пътуваха с кола към дома на Мери Ортън. Фрида гледаше мълчаливо през прозореца.

— Влязъл е под кожата на Мери Ортън и я е принудил да промени завещанието си.

— Опитал се е — поправи го Фрида.

— Спал е с госпожа Уайът, а после е взел парите й. Смяташ ли, че я е изнудвал?

— Не мисля, че е било необходимо. Тя каза, че са планирали да започнат съвместен бизнес.

— Не знаех, че така го наричат днес — пошегува се Карлсън. — А смяташ ли, че господин Уайът е знаел?

— Имаше нещо странно, когато бяха заедно в стаята. Те не гледаха един към друг, сякаш ги беше страх да уловят погледите си. Тогава имах чувството, че крият нещо един от друг. Знаем какво е крила тя, а той?

— Значи е знаел?

— Ашлинг Уайът твърди, че той не знае нищо. Аз обаче не съм убедена.

Карлсън се замисли.

— Спи с жена ти, открадва ти парите. А после трупът му е намерен на миля от дома ти. Нямам търпение да си поговоря с Франк Уайът.

— Казах на Ашлинг, че ще ти предам разговора ни и че тя трябва да говори със съпруга си, преди ти да го направиш.

— Защо, по дяволите, си й казала това? Сега той ще е подготвен.

— Защото това е правилният начин.

— Правилен за кого, Фрида? За нея или за нашето разследване?

— Няма разлика. Така е правилно да се постъпи. Това е всичко.

— Ти на чия страна си?

— Не съм на ничия страна.

Карлсън си пое дълбоко дъх, правейки усилие да не каже нещо грубо.

— Какви са впечатленията ти от синовете на Мери Ортън?

— Не ми харесват — отвърна Карлсън.

— Но срещу тях няма улики.

— Имали са мотив. Сериозен мотив. Проблемът е, че според мен те са го осъзнали, когато вече е било твърде късно.

 

 

Мери Ортън настоя да направи чай и да ги почерпи с бисквити. Тя се извини, че няма кейк. Фрида забеляза, че ръцете й, по които се виждаха старчески петна и дебели изпъкнали вени под набръчканата кожа, трепереха, докато поставяше чашите на масата. Беше облечена с тъмнозелена пола, бяла блуза и тънка жилетка. Но копчетата на блузата й бяха закопчани неправилно и отдолу се показваше старомодният й дантелен корсаж, а на чорапогащника й имаше бримка.

— Извинете, че отново ви безпокоим — каза мило Фрида на възрастната жена. — Бихме искали да уточним някои неща.

— С удоволствие ще ви помогна. — Тя взе чашата си с непохватните си пръсти, а чаената лъжичка издрънча по порцелановата чинийка.

— Това е рутинна процедура — успокои я Карлсън. — Трябва да сме наясно с някои подробности, като например кога синовете ви ви посетиха за последен път.

Тя погледна към него, после се втренчи в чая си.

— Защо?

— Необходимо ни е да знаем кой се е срещал с Робърт Пуул — каза Фрида. — Няма нищо за притеснение.

— Не си спомням кога точно са идвали.

— Тази година идвали ли са?

— И двамата са много ангажирани.

— Знам — каза Фрида. — Освен това живеят надалеч и, разбира се, им е трудно да си идват често.

— Те не са лоши синове.

— Но ги виждате рядко.

— Повече държа да виждам внуците си.

— Внуците растат бързо — каза Фрида. — Дори няколко месеца са от значение.

— Бих искала да ги опозная по-добре — съгласи се Мери Ортън.

— Не. Тази година не са идвали.

— А миналата година?

— Защо те самите не ви кажат?

— И двамата казаха, че са идвали тук миналото лято.

— Да. Точно така.

— Значи не са били тук през последните осем месеца? — Беше жестоко да я притискат така.

Мери Ортън вдигна поглед.

— Не и през последните осем месеца — каза тя тихо.

— Казахте ли им, че Робърт Пуул ви помага с ремонта на къщата?

— Не. Не исках да се чувстват виновни.

— Защото преди това сте им казали, че покривът тече?

— Не обичам да създавам паника. Те казаха, че вероятно няма място за притеснение и че когато дойде пролетта, всичко ще бъде наред.

— Разбирам.

— Вашият приятел Джоузеф — каза Мери Ортън с видимо прояснено лице, — свърши чудесна работа с покрива и с бойлера.

— Радвам се, че ви помогна.

— Такъв симпатичен млад човек! Разказва ми разни неща за страната си, а аз му разказвам какъв беше старият Лондон. Много харесва моя лимонов кейк. Обеща да ми направи питка с мед и маково семе, каквато е ял в детството си, макар че сигурно ще забрави.

— Уверявам ви, че няма да забрави — каза Фрида.

— В днешно време хората са толкова заети. Но когато си стар и живееш сам, времето минава хем бързо, хем се точи бавно. Странно, нали?

— Странно е.

— Когато си млад, никой не ти казва какво ще бъде, когато остарееш.

— Вие какво бихте казали?

— Че се превръщаш в призрак в собствения си живот.

Преди да си тръгнат, Карлсън се спря пред дървената урна с праха на съпруга на Мери Ортън. Той леко прокара пръст по резбованата повърхност.

— Това е красива и рядко срещана изработка. Кой ви я направи?

Тя се приближи; в сравнение с него фигурата й изглеждаше дребна.

— Направена е от бряст, който се прекърши и падна в двора ни преди години. Помислих си, че би било добре прахът на Ленард да бъде съхраняван в урна, изработена от дървото, което той обичаше.

— Напълно естествено — кимна Карлсън с разбиране. — Спомняте ли си имената на хората, които я направиха?

Тя сбърчи чело, замисли се, а после каза:

— Една фирма, която се нарича „Живо дърво“. Но мога да проверя, стига да съм запазила документите. Защо?

— Хареса ми. Прекрасна е.

Тя му се усмихна лъчезарно. Фрида видя как той се наведе почтително към старата жена и се отдалечи трогната.

 

 

— Защо я попита кой е изработил тази малка урна? — поинтересува се Фрида, когато се качиха в колата.

— Госпожа Ортън, Джасмин Шрийв и Ашлинг Уайът имат в домовете си красиви предмети, направени от дърво. Това може би ги свързва по някакъв начин.

— Сега разбирам.

— Но само „може би“.

— Изключителна проницателност!

— О, благодаря, д-р Клайн.

— Защо си пропушил?

Той се огледа недоволно.

— Кой казва, че съм пропушил?

— А не си ли?

— На цигари ли ти мириша?

— Не. На ментови бонбони с изключително силен аромат.

— Не искам децата ми да разберат — каза Карлсън и щеше да добави още нещо, но се спря.

— Можеш да споделиш с мен.

— Не, не мога. — Той включи фаровете и чистачките на предното стъкло. — Господи, какъв отвратителен месец е февруари.