Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (5)

III

За последенъ пѫть ни строяватъ въ двора на казармата. Една часть отъ ротата живѣе тукъ изъ околностьта и ще бѫде разпусната. Останалитѣ сами трѣбва да си пробиватъ пѫть нататъкъ. Желѣзнопѫтнитѣ съобщения сѫ тъй нередовни, че не е възможно да ни превозятъ изедно. Трѣбва да се раздѣлимъ.

Широкиятъ сивъ дворъ е твърде голѣмъ за насъ. Мраченъ ноемврийски вѣтъръ, въ който има лъхъ отъ раздѣла и смърть, мете по него. Ние стоимъ между лавката и караула, повече мѣсто не ни трѣбва. Голѣмата праздна площь около насъ буди печални спомени. Тукъ стоятъ невидими много, много редици, мъртвитѣ.

Хелъ минава предъ ротата. Ала съ него върви безшумно призрачното шествие на неговитѣ предшественици. Най-близо до него, Бертинкъ съ бликнала кръвь изъ гърлото, съ откѫсната брада и тѫжни очи, година и половина ротенъ командиръ, учитель, жененъ, съ четири деца; до него съ черно-зелено лице Мьолеръ, деветнадесетгодишенъ, отровенъ отъ газъ, три дена следъ като бѣ взелъ ротата; до него Редекеръ, лесничей, следъ две седмици забитъ въ земята отъ граната; после по-бледенъ, по-далеченъ капитанъ Бютнеръ, падналъ при атака, отъ крушумъ въ сърдцето; — а като сѣнки задъ тѣхъ, почти безименни вече, толкова назадъ, другитѣ — седемь ротни командири за две години. И повече отъ петстотинъ души. Тридесеть и двама стоятъ сега въ двора на казармата.

* * *

Хелъ се опитва да каже нѣколко думи за сбогомъ, ала нищо не излиза и той трѣбва да спре. Никои думи на свѣта не биха могли да се удържатъ срещу този самотенъ, празенъ казарменъ дворъ съ малкото редици на уцѣлѣлитѣ, които нѣмо и мръзнейки въ своитѣ шинели и ботуши стоятъ тука и мислятъ за своитѣ другари.

Хелъ отива отъ единъ къмъ другъ и подава всѣкиму рѫка. Когато стигна до Максъ Вайлъ, казва съ стиснати, устни: — Сега почва вашето време, Вайлъ.

— То нѣма да е толкова кърваво, — отговаря Максъ спокойно.

— Нито толкова героично, — отвръща Хелъ.

— Това не е последното въ живота, — казва Вайлъ.

— Но най-доброто, — възразява Хелъ. Какво друго? — Вайлъ се колебае за мигъ. После казва: — Нѣщо, което днесъ звучи зле, господинъ поручикъ: добрина и любовь. И тукъ има героизъмъ.

— Не, — отговаря Хелъ бързо, като че ли дълго бѣ размишлявалъ върху това, и гласътъ му трепва, — тамъ има само мѫченичество, това е нѣщо съвсемъ друго. Героизъмътъ започва тамъ, дето разума стачкува: когато живота се презира. Той има работа съ безсмисленость, опиянение и рискъ, нека да го кажа. Но не и съ цель. Цель — ето вашиятъ свѣтъ. Защо, за какво — който пита така, не знае нищо повече.

Той говори разгорещено, като че ли самъ иска да се убеди. Хлътналото му лице се вълнува. За нѣколко дена само той се озлоби и остарѣ съ години. Обаче сѫщо тъй бързо се промѣни и Вайлъ. Той бѣше досега незначителенъ човѣкъ, когото никой наистина не разбираше напълно. А сега внезапно изпъкна и става все по-опредѣленъ. Никой не предполагаше, че той може тъй да говори. Колкото по-нервенъ е Хелъ, толкова по-спокоенъ става Максъ. Той казва тихо и решително: — Зарадъ героизъма на нѣколцина е много скѫпо бедствието на милиони.

Хелъ свива рамене. — Много скѫпо, цель, да се плати — това сѫ вашитѣ думи. Ще видимъ до кѫде ще стигнете съ тѣхъ.

Вайлъ поглежда войнишката куртка, която Хелъ още носи. — До кѫде стигнахте вие съ вашитѣ?

Хелъ се изчервява. — До единъ споменъ, — казва той твърдо, — до единъ споменъ за нѣща, които не се купуватъ съ пари.

Вайлъ мълчи известно време. — До единъ споменъ — повтаря той и гледа къмъ празния дворъ и нашитѣ кѫси редици — да, — и до една ужасна отговорность.

Ние не разбираме много нѣщо отъ всичко това. Студено ни е и смѣтаме за излишно да говоримъ. Съ приказки свѣтътъ нѣма да се промѣни.

* * *

Редицитѣ се раздвижватъ. Започватъ да си взиматъ сбогомъ. Моятъ съседъ Мюлеръ си оправя раницата на гърба, стисва пакета съ провизии подъ мишница и ми подава рѫка:

— И тъй прощавай, Ернстъ.

— Прощавай, Феликсъ. — Той отива при Вили, при Албертъ, при Козоле.

Иде Герхардъ Полъ, ротниятъ пѣвецъ, който пѣеше най-високия теноръ, като марширувахме. Презъ останалото време той си почиваше, за да събира сили за двугласовитѣ мелодии. Неговото мургаво лице съ брадавичката е развълнувано; тъкмо си е взелъ сбогомъ отъ Карлъ Брьогеръ, съ когото безброй пѫти сѫ играли на карти. Тая раздѣла му, бѣше тежка.

— До виждане, Ернстъ.

— До виждане, Герхардъ. — Той си отива.

Ведекампъ ми подава рѫка. Той правѣше кръстоветѣ за убититѣ. — Съжалявамъ, Ернстъ, казва той, че не успѣхъ и на тебъ да направя. Щѣхъ да ти направя единъ отъ махагонъ. Нарочно си бѣхъ прибралъ единъ хубавъ капакъ отъ пияно за тая цель.

— Каквото не е, може още да стане, — отвръщамъ азъ, — като стане нужда, ще ти пиша едно отворено писмо.

Той се смѣе. — Дръжъ се, момче, войната още не е свършена.

После отминава съ превититѣ си рамена.

Първата група вече изчезва задъ вратата на казармата. Съ тѣхъ сѫ Шефлеръ, Фасбендеръ, малкиятъ Луке и Августъ Бекманъ. Други ги следватъ. Ние сме развълнувани. До сега смърть, нараняване или командировка можеха да отдѣлятъ нѣкого отъ ротата. А сега дойде и нѣщо друго: мирътъ.

Странно е: едвали вѣрвахме, че нѣкога ще се свърши. Досега имаше само едно: въ началото бѣ само полкътъ; дружината, ротата; въ началото бѣ войникътъ, после войната, а на края смъртьта.

Ние бѣхме отдѣлени отъ свѣта, отвѫдъ орѫдията, познавахме само сѫществуванието между окопитѣ и гробоветѣ. Всѣка сутринь се чудѣхме, че още живѣемъ, че още е все така. Едничкото, що ни крепѣше, бѣше другарството, общото.

Сега внезапно стигнахме изъ свѣта на ужаса въ тихата, зелена мѣстность на мира. И сега трѣбва да се раздѣлимъ за винаги?

Просто не можемъ да разберемъ това. Нали сме свързани едни съ други? Нали трѣбва още да воюваме? Толкова сме свикнали съ окопитѣ и гранатнитѣ ями, че не вѣрваме много на тишината и мира на мѣстностьта, въ която навлизаме сега. Струва ни се, че тишината е само предлогъ, за да ни подмамятъ въ нѣкоя тайно минирана область.

А сега нашитѣ другари навлизатъ тука, безъ да се пазятъ, сами, безъ пушки, безъ рѫчни бомби. Иска ни се да се впуснемъ следъ тѣхъ, да ги стигнемъ, да имъ викнемъ: — Кѫде отивате, какво търсите тамъ, така сами, тукъ ви е мѣстото, при насъ, ние трѣбва да останемъ заедно, какъ можемъ да живѣемъ иначе?

Нѣкакво странно воденично колело се върти въ главитѣ ни: много дълго си билъ войникъ!

Ноемврийскиятъ вѣтъръ свири по празния казарменъ дворъ. Още другари си отиватъ. Колко ще мине още и всѣки ще е пакъ самъ.

* * *

Остатъка отъ нашата рота има сѫщия пѫть. Отиваме на гарата, за да хванемъ нѣкой влакъ. Гарата е сѫщински воененъ лагеръ съ сандъци, кутии, раници и палатки.

Въ седемь часа минаватъ два влака, като гроздове висятъ рояци хора по вратитѣ. Следъ обѣдъ си извоювахме мѣсто близо до релситѣ. Вечерьта сме съвсемъ напредъ, на най-добра позиция. Ние спимъ прави.

Храна имаме за нѣколко деня, а за пиене Албертъ Троске намѣри отъ нейде една голѣма кана съ кафе. Съ цигари ще ни снабдява Ледерхозе.

Карлъ Брьогеръ и Валентинъ Лаеръ, които бѣхме изгубили, презъ нощьта си пробиватъ пѫть до насъ. Червенокосата кратуна на Вили ги бѣ напѫтвала като фаръ. Спимъ както стоимъ прави.

Първиятъ влакъ дохожда рано сутриньта.

Той е товаренъ влакъ съ слѣпи коне. Тѣхнитѣ извърнати очни ябълки сѫ бѣло-сини и кръвясали. Тѣ стоятъ съвсемъ мирно, главитѣ имъ сѫ протегнати напредъ и само въ душещитѣ ноздри има животъ.

Следъ обѣдъ се съобщава, че днесъ нѣма вече да тръгва никакъвъ влакъ. Никой не мърда. Войникътъ не вѣрва на съобщения. И наистина следъ обѣдъ пристига още единъ. Първиятъ погледъ ни показва, че тоя е за насъ. Пъленъ е наполовина.

Гарата кънти отъ стѫпкитѣ на колонитѣ, които изкачатъ изъ чакалнитѣ и се впущатъ напредъ. Тѣ се оплитатъ въ тѣзи, които чакатъ отъ вънъ.

Влакътъ се хлъзга полека. Подхвърляме Албертъ Троске, най-лекия между насъ, и той като маймуна се катери. Въ следния моментъ вратитѣ сѫ отрупани съ хора. Повечето прозорци сѫ затворени. Нѣкои ги трошатъ вече съ прикладитѣ на пушкитѣ си, защото искатъ на всѣка цена, съ раздрани рѫце и крака, да заминатъ. Хвърлятъ одеяла по счупенитѣ стъкла и почватъ да се мѣтатъ вѫтре.

Влакътъ спира. Албертъ спуща прозореца предъ насъ. Тяденъ и кучето първи се вмъкватъ, после Козоле и Бетке съ помощьта на Вили. Тримата се спущатъ веднага къмъ вратитѣ, за да блокиратъ купето. После тикваме багажитѣ, Лудвигъ и Ледерхозе едновременно, после Валентинъ, азъ и Карлъ Брьогеръ, а последенъ Вили.

— Всички ли сѫ вѫтре? — вика Козоле отъ коридора, дето владѣе ужасенъ натискъ. — Вѫтре сѫ! — рече Вили. Веднага Бетке, Козоле и Тяденъ се дръпватъ и сѣдатъ и пороятъ отъ хора се излива въ купетата, заема и мрежитѣ и изпълва всѣки сантиметъръ.

Щурмуватъ локомотива. И на буферитѣ седатъ хора. Покривитѣ сѫ пълни. Началникътъ на влака крещи: — Долу, ще си строшите главитѣ! — Свивай си муцуната, ние ще внимаваме, — му отвръщатъ. Въ клозета сѫ се натъпкали петима. На единия задникътъ се подава изъ прозорчето.

Влакътъ потегля. Нѣкои, които сѫ се уловили лошо, падатъ. Двама ги прегазва и повлича. Веднага се качватъ други. Стѫпалата сѫ пълни. Влакътъ вече върви, а блъсканицата продължава.

Единъ се държи за вратата. Тя се отваря и той увисва навънъ. Вили го хваща за яката и го вмъква вѫтре.

* * *

Презъ нощьта нашиятъ вагонъ има първитѣ загуби. Влакътъ мина презъ единъ нисъкъ тунелъ. Нѣколко души отъ покрива сѫ смазани и пометени надолу. Другитѣ забелязали, но отгоре нѣмали никаква възможности да спратъ влака. И онзи на прозорчето въ клозета заспалъ и падналъ.

И въ другитѣ вагони има загуби. Затова организиратъ покривитѣ съ дървета, вѫжа и пушки. Освенъ това нареждатъ постова служба, да предупреждава при опасность.

Ние спимъ и спимъ. Прави, легнали, седнали, клекнали, свити върху раници и пакети, спимъ.

Влакътъ трака. Кѫщи, дървета, градини, кимащи хора. Ние спимъ, че толкова много имаме да наваксваме. Шествия, червени знамена, постове по гаритѣ, крѣсъкъ, притурки на вестницитѣ, революция, — нека първо си отспимъ, другото може и после. Сега едва усѣщаме, колко сме се изморили презъ цѣлото това време.

* * *

Свечерява се. Една угарка свѣти. Влакътъ кара бавно и често спира поради повреда на машината. Всички наши локомотиви сѫ изхабени.

Раницитѣ се люшкатъ. Лулитѣ димятъ. Кучето е сито и спокойно спи на колѣнетѣ ми. Адолфъ Бетке се приближава до мене и гали козината му. — Да, Ернстъ, и ние скоро ще се раздѣлимъ, — казва той следъ малко.

Азъ кимамъ съ глава. Странно е наистина; азъ собствено не мога да си представя живота безъ Адолфъ, — безъ неговитѣ будни очи и спокоенъ гласъ. Той възпита менъ и Алберта, когато ние, безъ да имаме нѣкаква представа, дойдохме като новобранци на фронта, и азъ не вѣрвамъ, че безъ него щѣхъ да бѫда още живъ.

— Ние трѣбва често да се срѣщаме, Адолфъ, — казвамъ азъ. — Непремѣнно.

Единъ токъ отъ ботушъ ме цапна въ лицето.

Надъ насъ въ мрежата седи Тяденъ и усърдно си брои паритѣ — отъ гарата той мисли да върви право да играе комаръ. За да добие настроение той разпитва нѣколко опълченци. Никой не чувствува това като безобразие; не се говори нищо за война, затова всички слушатъ.

Единъ пионеръ, комуто сѫ откѫснати два пръста, разказва смутенъ, но гордъ, че жена му родила седмаче, което въпрѣки това тежало три кила. Ледерхозе му се смѣе — такова нѣщо не е възможно. Пионерътъ не го разбира. Той смѣта на пръсти, колко месеца има отъ отпуска му до раждането на детето. — Седемъ, казва той — вѣрно е!

Ледерхозе се киска и подигравателно криви лимоненото си лице. — Другъ ще ти е свършилъ тая работа!

Пионерътъ го гледа очудено. — Какво, какво казвашъ? — се запъва той.

— Че, ясно е — се подсмива Артуръ.

Пионера го избива потъ. Той брои на пръсти. Устнитѣ му треператъ. Единъ брадатъ до прозореца се превива отъ смѣхъ. — Ахъ ти говедо, глупаво говедо.

Бетке се надига. — Свивай си мордата, шишко.

— Защо! — пита брадатиятъ.

— Защото ти казвамъ да си свивашъ мордата, — казва Бетке, а и ти, Артуръ!

Пионерътъ е побледнѣлъ. — Какво да се прави? — пита той безпомощно и се държи за прозореца.

— Човѣкъ трѣбва да се жени, — казва Юпъ замисленъ, — когато децата вече почнатъ да печелятъ. Тогава не може да се случи такова нѣщо.

 

 

Навънъ е тъмно. Горитѣ лежатъ като тъмни крави на хоризонта. Нивитѣ слабо блѣстятъ въ бледата свѣтлина, която хвърля влакътъ отъ прозорцитѣ. Има само два часа до въ кѫщи. Бетке става и си стѣга раницата. Той живѣе въ едно село, нѣколко станции преди града, и трѣбва да слѣзе по-рано.

Влакътъ спира. Адолфъ ни подава рѫка. Ние сме разтревожени и викаме следъ него. Той се люшка по малкия перонъ и се озърта съ погледъ, който въ една секунда поглъща цѣлата мѣстность, както суха почва дъжда. После се обръща пакъ къмъ насъ. Но той вече нищо не чува. Брайеръ стои на прозореца, макаръ че има болки. — Хайде тръгвай, Адолфъ, — казва той, — жена ти те чака.

Бетке гледа нагоре къмъ насъ и клати глава. — Не е толкова бързо, Лудвигъ. — Личи, че нѣщо съ сила го тегли назадъ, но Адолфъ си е Адолфъ — той стои до последния мигъ при насъ. Обаче като потегля влакътъ, той бързо се обръща и тръгва съ едри крачки.

— Ще ти дойдемъ скоро на гости — викамъ азъ следъ него.

Виждаме го какъ върви презъ полето. Той още дълго ни маха. Пушекъ отъ локомотива вѣе отсамъ. Надалечъ се виждатъ червени свѣтлини.

Влакътъ прави единъ голѣмъ завой. Сега Адолфъ се вижда съвсемъ малъкъ, една точка, едно малко човѣче, съвсемъ самъ всрѣдъ голѣмата тъмна равнина, надъ която стои пищното небе, мощно, ясно като предъ буря, губейки се сивожълто въ хоризонта. Незнамъ защо, но изтръпвамъ, не защото е Адолфъ, но че единъ човѣкъ сега върви подъ това небе презъ широката равнина на полята, самъ самичъкъ и въ тъмна вечерь.

После тъмнината иде все по-близо, скоро нѣма нищо друго освенъ влака, небето и дърветата.

* * *

Въ купето е шумно. Тукъ вѫтре има ѫгли, рѫбове, миризма, топлина, пространство и граници — тукъ има мургави, ожулени лица, въ които свѣтятъ очитѣ, тукъ мерише на пръсть, поть, кръвь и униформи — вънъ обаче прелита и остава назадъ свѣтътъ, все по-далечъ е свѣтътъ на окопитѣ и гранатнитѣ ями, на тъмотата и ужаса, само единъ вихъръ предъ прозорцитѣ, който вече не може да ни улови.

Нѣкой започва да пѣе. Други подхващатъ. Скоро всички пѣятъ, цѣлото купе, сѫщо и съседното, цѣлиятъ вагонъ, цѣлиятъ влакъ. Пѣемъ все по-високо, все по-силно, челата ни се зачервяватъ, жилитѣ се издуватъ. Пѣемъ всички войнишки пѣсни, които знаемъ, при това ставаме и се гледаме, очитѣ ни блѣстятъ, колелата тракатъ ритъма, а ние пѣемъ и пѣемъ.

Азъ съмъ притиснатъ между Лудвигъ и Козоле и усѣщамъ тѣхната топлина презъ дрехата си. Движа си рѫцетѣ обръщамъ главата си, мишцитѣ се разпъватъ, едно треперане се издига отъ колѣнетѣ ми къмъ стомаха, презъ коститѣ ми нѣщо трепти, подскача въ бѣлия ми дробъ, устнитѣ ми, очитѣ ми, купето се замъглява предъ очитѣ ми, въ мене бучи като телеграфенъ апаратъ презъ буря, звънтятъ хиляди жици, отварятъ се хиляди пѫтища. Азъ слагамъ рѫката си бавно върху рѫката на Лудвигъ и ми се струва, че ще го изгоря; обаче когато той поглежда, бледенъ и уморенъ както винаги, не мога да изразя нищо отъ всичко това, що е въ мене, и само питамъ бавно и заеквайки: — Имашъ ли една цигара, Лудвигъ?

Той ми я дава. Тренътъ бучи и ние продължаваме да пѣемъ. Постепенно, обаче, се намѣсва нѣкакво по-тъмно ръмжене отъ тракането на колелата, и въ една пауза нѣщо силно и продължително трещи презъ равнината. Облацитѣ сѫ се събрали и буря се извива. Свѣткавици блѣсватъ като огънь отъ близки орѫдия. Козоле стои до прозореца и клати глава. — По това време буря, — мърмори той и се навежда навънъ. Изведнъжъ той почва да вика бързо. — Скоро, скоро! Ето го!

Ние се струпваме до него. Въ блѣсъка на свѣткавицитѣ се очертаватъ на хоризонта остритѣ, стройни кули на града. Гърмейки, мракътъ ги закрива пакъ, ала при всѣка свѣткавица, тѣ сѫ все по-близо.

Очитѣ ни горятъ отъ възбуда. Като нѣкакво гигантско дърво израства между насъ, надъ насъ, въ насъ очакването…

Козоле си събира нѣщата. — Деца, деца, кѫде ли ще седимъ следъ една година! — казва той и протѣга рѫце.

— На задника си, — заявява Юпъ нервно. Но никой вече не се смѣе. Градътъ се е приближилъ до насъ, той ни тегли къмъ себе си. Ето го, почти дишащъ въ свѣтлината, широко разпрострѣнъ, той иде насамъ, а ние отиваме къмъ него, единъ влакъ войници, единъ влакъ завръщащи се изъ небитието, единъ влакъ съ огромно очакване. Все по-близо сме, ние летимъ като бѣсни къмъ него, срещу насъ се виждатъ стени, ей сега ще се сблъскаме, свѣткавици блѣскатъ, гръмотевици тътнатъ, — после изпъква гарата съ шумъ и викъ отъ дветѣ страни на вагона, пороенъ дъждъ се излива, рампата блѣсти облѣна отъ вода, и ние като безумни, се хвърляме долу.

Съ менъ изкача и кучето изъ вратата. То се притиска до мене и ние заедно тичаме презъ дъжда надолу по стълбитѣ.