Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (30)

I

Години ли изминаха? Или само седмици? Като мъгла, като нѣкаква далечна буря стои миналото на хоризонта. Азъ бѣхъ дълго боленъ, и когато трѣската спадаше, предъ менъ все бѣше угриженото лице на майка ми. После обаче настѫпи голѣма умора, която отне всичката острота, единъ буденъ сънь, въ който мислитѣ се разнасяха; когато изнуренъ се отдавахъ на лекото пѣние на кръвьта и на слънчевата топлина.

Ливадитѣ свѣтятъ въ късния лѣтенъ блѣсъкъ. Лежа въ ливадитѣ — стръкчетата сѫ по-високо отъ лицето ми, тѣ се навеждатъ, тѣ сѫ свѣта, тукъ нѣма нищо, само тѣ леко се люлѣятъ въ ритъма на вѣтъра. По мѣстата, дето расте само трева, вѣтърътъ свири тихо, като коса отдалечъ; — тамъ дето има киселецъ, неговиятъ тонъ е по-тъменъ и по-дълбокъ. Трѣбва дълго да стоишъ тихо и да се вслушвашъ, за да го чуешъ.

После обаче тишината се оживява. Дребни мушици съ черни крила на червени точки се струпватъ по кичуритѣ на киселеца и се люлѣятъ съ стърковетѣ насамъ нататъкъ. Диви пчели бръмчатъ като малки аероплани презъ детелината, а единъ майски бръмбаръ се катери самотно и упорито до най-високото връхче на една овчарска торбица.

Мравка стига до китката ми и изчезва въ тунела на рѫкава ми. Тя влачи следъ себе си една суха тревица, която е много по-дълга отъ нея. Усѣщамъ лекото дразнене по кожата си и незнамъ, мравката ли е или кѫсчето трева, отъ което идатъ тѣзи леки ивици животъ и тия леки тръпки надлъжъ по рѫката ми? После обаче вѣтърътъ духа въ рѫкава ми и азъ чувствувамъ: галенето на любовьта трѣбва да е грубо сравнено съ тоя лѫхъ по кожата.

Пеперуди се въртятъ насамъ, тъй отдадени на вѣтъра, като че ли плуватъ по него, бѣли и златни платна на нежния въздухъ. Тѣ се спиратъ по цвѣтята, и внезапно, когато издигамъ пакъ очи, виждамъ две, кацнали на гърдитѣ ми, едната като жълтъ листъ съ червени точки, другата разперена съ виолетови паунови очи по дълбоко-тъмното, кафяно кадифе. Дишамъ полека и бавно, обаче все пакъ моятъ дъхъ движи тѣхнитѣ крила; — ала тѣ оставатъ при мене. Свѣтлото небе се носи задъ тревитѣ, едно водно конче трепти надъ обущата ми.

Бѣли паяжини, блѣстящи нишки отъ бабино лѣто се развѣватъ изъ въздуха. Тѣ увисватъ по стълбата и листата, вѣтъра ги носи насамъ, тѣ се окачватъ по рѫцетѣ ми, дрехитѣ ми, полепятъ се по лицето ми, по очитѣ ми, покриватъ ме. Тѣлото ми, тъкмо още мое тѣло, се прелива въ ливадата. Границитѣ му се заличаватъ, то не е вече отдѣлено, свѣтлината разлага неговитѣ контури и то почва да става неясно по краищата.

Надъ кожата на обувкитѣ се издига дъха на тревитѣ, въ вълненитѣ пори на дрехитѣ ми прониква лъха на земята, изъ косата ми вѣе раздвижено небе: вѣтъръ — а кръвьта бие подъ кожата, тя се издига срещу пришълцитѣ, крайчетата на нервитѣ се изправятъ и треператъ, вече усѣщамъ краката на пеперудитѣ по гърдитѣ си, а пълзенето на мравкитѣ се отеква въ вдлъбнатитѣ мѣста на моитѣ жили — после вълната става по-силна, стопява се последната съпротива и азъ съмъ вече само единъ хълмъ безъ име, ливада, пръсть…

Безмълвнитѣ земни течения обикалятъ нагоре и надолу, кръвьта ми обикаля съ тѣхъ, тѣ я носятъ и тя участвува въ всичко. Презъ топлата тъмнина на земята тя тече съ гласа на кристали и кварцове, тя е въ тайнствения звукъ на тежестьта, съ която падатъ капкитѣ между коренитѣ и се събиратъ въ тѣснитѣ водостоци, които търсятъ своя пѫть къмъ изворитѣ. Съ тѣхъ тя пакъ извира отъ земята, тя е въ потоцитѣ и рѣкитѣ, въ блѣсъка на брѣговетѣ, въ морската ширь и въ влажно-сребърната омара, която слънцето притегля пакъ къмъ облацитѣ. Тя обикаля, взема все повече отъ мене и го излива въ земята и подземнитѣ течения, бавно и безъ болки изчезва тѣлото, нѣма го вече, само вещества и обвивка има, то се просмуква въ подземни извори, станало е разговоръ на тревитѣ, духа вѣтъръ, разшумени листа, небе, което мълчаливо звучи. Ливадата дохажда по-близо, цвѣтя растатъ, цвѣтоветѣ имъ се люлѣятъ, азъ съмъ потъналъ, забравенъ, разнесенъ подъ макъ и жълтурчета, надъ които се носятъ пеперуди и водни кончета.

Най-леко движение, най-нежно потреперване. Това ли е последното трепване предъ края? Маковетѣ и тревитѣ ли сѫ? Само ромонътъ между коренитѣ на дърветата ли е?

Ала движението се засилва. То става по-правилно, превръща се въ дишане и пулсиране, вълна следъ вълна иде и се плакне назадъ — назадъ изъ рѣки, дървета, шума и пръсть… Обръщението почва наново, ала то не отнема, то принася и остава, то става трепетъ, усѣтъ, чувство, рѫце, тѣло — обвивкитѣ вече не сѫ праздни — леко и окрилено земята пакъ се плисва до моето тѣло — азъ отварямъ очи…

Де съмъ? Де бѣхъ? Спалъ ли съмъ? Все още съмъ загадъчно свързанъ, вслушвамъ се и не се решавамъ да мръдна. Но все съмъ свързанъ и все по-силно става щастието и лекотата, все по се носи и сияе, азъ лежа на ливадата, пеперудитѣ сѫ отхвръкнали, тѣ сѫ далечъ, киселеца се люлѣе, майскиятъ бръмбаръ стигна до върха, нишки паяджина висятъ по дрехитѣ ми, все още нѣщо се люлѣе, издига се въ гърдитѣ ми, въ очитѣ ми, азъ движа рѫцетѣ си, какво щастие! Дигамъ колѣнетѣ си, сѣдамъ, лицето ми е влажно; — и сега едва чувствувамъ, че плача, неудържимо плача, сѣкашъ много е вече отминало.

* * *

Известно време почивамъ. После ставамъ и поемамъ пѫтя за гробищата. Още не съмъ ходилъ тамъ. Отъ смъртьта на Лудвигъ сега за първи пѫть мога да излѣза самъ.

Една стара жена иде съ менъ, за да ми покаже гроба на Лудвигъ. Той лежи задъ единъ буковъ храстъ и е обрасълъ съ зеленина. Пръстьта е още рохкава и образува хълмъ, на който сѫ сложени нѣколко увѣхнали вѣнци. Златнитѣ надписи по лентитѣ сѫ вече заличени, не може да се прочетатъ.

Малко се страхувахъ да дойда тука. Обаче въ тая тишина нѣма нищо страшно. Вѣтърътъ вѣе надъ гробоветѣ, септемврийското небе стои златно надъ кръстоветѣ, а въ листака на платанената алея пѣе единъ косъ.

Ахъ Лудвигъ, за първи пѫть почувствувахъ днесъ нѣщо като миръ и родина, а тебе вече те нѣма. Още не смѣя да повѣрвамъ това, още го смѣтамъ за слабость и умора; — но може би, ще му се отдамъ нѣкога напълно. Може би, трѣбва само да чакаме и мълчимъ и тогава то ще дойде само при насъ, може би единственото, що не ни е напустнало, е, наистина, нашето тѣло и земята, може би, не трѣбва да правимъ нищо друго, а само да се вслушваме и да ги следваме.

Ахъ Лудвигъ, а ние търсихме, и търсихме, лутахме се и падахме, търсихме цели, а се препъвахме о насъ самитѣ, не намѣрихме и ти се струполи; а трѣбвало само лъха на вѣтъра надъ тревитѣ, чуруликането на коса вечерь да ни докосне и ни покаже пѫтя! Може ли единъ облакъ на хоризонта, едно дърво лѣте да има повече сила отколкото толкова наши стремежи!

Незнамъ, Лудвигъ. Още не мога да повѣрвамъ, защото вече нѣмамъ никаква надежда. Но ние нали незнаемъ какво е да се отдадешъ, незнаемъ силата на това отдаване. Ние познаваме само насилието.

Ако обаче има единъ пѫть, Лудвигъ, защо ми е той безъ тебе?

Вечерьта бавно се издига задъ дърветата. Съ себе си тя пакъ донася безпокойство и тѫга. Гледамъ втренчено гроба.

* * *

Стѫпки скърцатъ по чакъла. Дигамъ очи. Георгъ Рае. Той ме гледа угриженъ и ме придумва да си вървя въ кѫщи.

— Отдавна не съмъ те виждалъ, Георгъ, — казвамъ азъ, — кѫде бѣше?

Той прави неопредѣлено движение. — Опитахъ много професии.

— Не си ли вече войникъ?

— Не — отговаря той твърдо.

Две жени въ траурни рокли идатъ по пѫтя между платанитѣ. Тѣ носятъ малки зелени лейки въ рѫце и почватъ да поливатъ цвѣтята на единъ старъ гробъ. Сладко долита миризма на червенъ шибой и резеда.

Рае дига очи. — Азъ мислѣхъ, че ще намѣря тамъ остатъкъ отъ другарството, Ернстъ. Но това бѣше само нѣкакво диво чувство, че принадлежимъ единъ къмъ други, карикатуренъ призракъ на войната. Хора, които мислѣха, че като скриятъ нѣколко дузини пушки, ще могатъ да спасятъ отечеството; — офицери безъ хлѣбъ, които не знаятъ друго освенъ да бѫдатъ тамъ, дето има вълнения; вѣчни наемници, които бѣха изгубили всѣкаква връзка и поради това просто се бояха да се върнатъ пакъ въ гражданския животъ; — последнитѣ най-твърди утайки отъ войната. Между тѣхъ нѣколко идеалисти и единъ купъ любопитни млади момчета, търсещи приключения. Всичко това озлобено, насъсквано, отчаяно, недовѣрчиво… Да, и после…

Той помълчава и гледа втренчено предъ себе си. Азъ разглеждамъ отъ страна лицето му. То е нервозно, набраздено, а очитѣ лежатъ въ дълбоки сѣнки. После той се сепва.

— Защо да не ти кажа, Ернстъ? — Дълго предъвквахъ все това. Единъ день имахме престрелка. Казали ни бѣха: срещу комунисти. Но като видѣхъ после мъртвитѣ, работници, нѣкои още въ старитѣ си бойни куртки, съ войнишки ботуши, по-раншни другари, нѣщо се скѫса въ мене. Единъ пѫть съ аероплана си покосихъ половинъ рота англичани, и нищо не ми бѣше, нали бѣше война? Но тия убити другари въ Германия, застреляни отъ по-раншни другари — свършено е, Ернстъ!

Сѣщамъ се за Вайлъ и Хелъ и кимвамъ съ глава.

Надъ насъ една кадънка почва да пѣе. Слънцето е на заникъ и е по-златно. Рае хапе една цигара. — Да, а после — после изведнъжъ ни липсаха двама души. Ужъ били искали да издадатъ единъ складъ съ орѫжие. Другари ги извлѣкли безъ да ги изследватъ, ноще въ гората и ги убили съ прикладитѣ. Наричатъ това таенъ сѫдъ. Единия отъ убититѣ ми бѣше подофицеръ въ войната. Душа човѣкъ! Тогава захвърлихъ всичко. — Той ме поглежда. — Така стана това, Ернстъ. — А тогава, тогава — когато ние потеглихме, каква воля имаше тогава, какъвъ устремъ! — Той хвърля цигарата. — Дяволъ да го вземе, де остана всичко? — А следъ малко той казва тихо: — Бихъ искалъ да знамъ още, Ернстъ, какъ можа да стане всичко така?

Ставаме и вървимъ между платанитѣ къмъ изхода. Слънцето си играе въ листата и трепка надъ лицата ни. Всичко е тъй недействително — това, що говоримъ, и мекиятъ, топълъ въздухъ въ края на лѣтото, косоветѣ и студения лѫчъ на споменитѣ.

— Какво правишъ сега, Георгъ? — питамъ азъ.

Той сѣче, като върви нататъкъ, съ бастуна си вълнеститѣ главички на бодилитѣ. — Всичко прегледахъ, Ернстъ, професии, идеали, политика — но не подхождамъ тука. Навсѣкѫде спекулантство, недовѣрие, равнодушие и безграниченъ егоизъмъ.

Азъ съмъ малко изнуренъ отъ ходенето и ние сѣдаме на една пейка.

Зелени блѣстятъ кулитѣ на града, покривитѣ пушатъ и сребъренъ се издига пушека изъ куминитѣ. Георгъ сочи нататъкъ: — Като паяци дебнатъ тамъ въ своитѣ канцеларии, дюкяни, професии, всѣки готовъ да изсмуче другия. А какво ли още не тежи надъ тѣхъ — семейства, дружества, власти, законъ, държава! Една паяжина върху друга! Да, можешъ да наречешъ това животъ и да се гордѣешъ, че си пълзѣлъ четиридесеть години подъ него. Но азъ се научихъ на фронта, че времето не е мащабъ за живота. Защо да слизамъ цѣли четиридесеть години? Толкова пѫти слагахъ всичко на една карта и заложеното бѣше все живота; — сега не мога да играя на стотинки!

— Последната година ти вече не бѣше въ окопа, Георгъ, — казвамъ азъ; — при летцитѣ може да е било другояче. Ние обаче често не виждахме цѣли месеци ни единъ неприятель, и бѣхме само месо за топоветѣ. Нѣмаше какво да залагаме, само чакахме докато ни стигне нѣкой куршумъ.

— Но азъ не говоря за войната, Ернстъ — говоря за младостьта и другарството.

— Да, то се свърши — казвамъ азъ.

— Ние живѣхме като въ цвѣтарникъ — казва Георгъ замислено. — Днесъ сме стари хора. Но добре е, да ни бѫде ясно. Не съжалявамъ нищо. Само приключвамъ. Всички пѫтища ми сѫ преградени. Остава ми само да вегетирамъ. Но азъ не ща това. Искамъ да остана свободенъ.

— Ахъ, Георгъ, — викамъ азъ, — това, което казвашъ е край! Обаче трѣбва все пакъ да има и начало за насъ! Днесъ изпитахъ това. Лудвигъ знаеше това начало, но той бѣше много боленъ…

Той слага рѫка на рамото ми. — Да, да, стани само полезенъ, Ернстъ.

Облѣгамъ се на него. — Когато ти казвашъ това, звучи мазно и грозно. Но задъ това трѣбва да има нѣкакво приятелство, за което ние още нищо не знаемъ.

Иска ми се да му разправя малко за това, що бѣхъ изпиталъ преди на ливадата. Но не мога да го изразя съ думи.

Седимъ мълчаливо единъ до други. — Какво наистина ще правишъ сега, Георгъ? — питамъ следъ малко.

Той се усмихва замислено. — Азъ ли? Само по една случайность не паднахъ, това ме прави малко смѣшенъ.

Азъ отблъсвамъ рѫката му и го гледамъ втренчено. Той ме успокоява. — Първо ще замина за малко.

Той играе съ бастуна си и гледа дълго предъ себе си.

— Спомняшъ ли си още, какво бѣше казалъ Гизеке? Тамъ горе въ лудницата? Искаше да отиде въ Фльори — назадъ. Мисли, че това ще му помогне.

Азъ кимвамъ. — Той е още тамъ. Карлъ неотдавна ходилъ при него.

Тихъ вѣтъръ се издига. Ние гледаме града и дългата редица тополи, подъ които по-рано си строехме палатки и играехме на индийци. Георгъ винаги бѣше водача, а азъ го обичахъ, както само момчета могатъ да обичатъ, които още нищо не знаятъ.

Очитѣ ни се срѣщатъ. — Старий Шатерхендъ — казва Георгъ тихо и се усмихва.

— Уиннетоу — отговарямъ азъ сѫщо тъй тихо.