Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (17)

II

Гросещрасе е потънала въ влажна, сребриста вечерна мъгла. Фенеритѣ сѫ обкрѫжени съ голѣми свѣтли крѫгове. Хората цапатъ въ лапавицата. Витринитѣ свѣтятъ въ лѣво и въ дѣсно като тайнствени огньове. Волфъ се появява и после пакъ изчезва. Измокренитѣ дървета стърчатъ до фенеритѣ.

Съ мене е Валентинъ Лаеръ. Той не че се оплаква, обаче не може да забрави своитѣ акробатски изкуства, съ които се е появявалъ на парижкитѣ и будапещенски сцени. — Отъ тия нѣща съмъ се вече напълно отказалъ, Ернстъ, казва той — коститѣ ми пукатъ, а при това имамъ и ревматизъмъ. Правихъ нѣколко пѫти опити до изнемогване. Безсмислено е да започна отново.

— Какво ще правишъ тогава, Валентинъ? — питамъ азъ — въ сѫщность държавата би трѣбвало да ти даде пенсия както и на офицеритѣ въ оставка.

— Ахъ, държавата, държавата, — отговаря Валентинъ съ презрение, — тя дава само на ония, които умѣятъ да си отворятъ хубавичко устата. Сега упражнявамъ съ една танцьорка нѣколко номера. За публиката тѣ сѫ добри, не сѫ обаче нищо особено, и единъ свѣсенъ артистъ би трѣбвало да се срамува отъ такива прости нѣща. Но какво да правишъ, трѣбва да се живѣе.

Валентинъ отива на репетиция, и азъ решавамъ да ида съ него. На ѫгъла на Хамкенщрасе се мѣрва край насъ въ мъглата едно черно бомбе, подъ него яркожълта мушама и адвокатска чанта. — Артуръ — извиквамъ азъ.

Ледерхозе се спира. — Гръмъ и мълния, — казва Валентинъ, — ти се хубавичко нареди. — Той пипа съ веща рѫка изработената отъ изкуствена коприна и украсена съ лилави шарки вратовръзка на Артуръ.

— Работитѣ ми вървятъ добре — казва Ледерхозе поласканъ.

— И хубавата капела — се удивлява Валентинъ отново и разглежда бомбето.

Ледерхозе иска да отмине. Той потупва чантата си и казва: — Имамъ бърза работа.

— Нѣмашъ ли вече магазинъ за цигари? — го запитвамъ.

— Разбира се, че го имамъ още — отвръща той — обаче сега продавамъ само на едро. Не знаете ли нѣкѫде помѣщение за кантора? Плащамъ всѣкаква цена.

— Не знаемъ никѫде помѣщение за кантора, — казва Валентинъ, — не сме дошли още до тамъ. Обаче какъ е жена ти?

— Каква жена? — запитва Ледерхозе резервирано.

— Е, въ окопитѣ все за нея се вайкаше. Намираше я много отслабнала, а пъкъ ти предпочиташъ по-дебеличкитѣ.

Артуръ поклаща глава. — Не си спомнямъ вече. — Той изчезва.

Валентинъ се смѣе. — Какъ могатъ да се измѣнятъ кората, Ернстъ, нали? Въ окопа той бѣ нищо и никакъвъ плачлю, а сега е вече търговецъ и половина. Какви мръсотии ни брътвѣше на фронта. А сега не иска и да знае вече за това.

— Обаче изглежда, че му върви дяволски добре — казвамъ азъ.

* * *

Вървимъ нататъкъ. Мъглата се носи. Волфъ си играе съ нея. Лицата се приближаватъ и отминаватъ. Въ бѣлезникавата свѣтлина съзирамъ внезапно червена лачена шапка, а подъ нея лице, което е леко покрито съ влага и чиито очи вследствие на това блестятъ по-силно.

Спирамъ се. Сърдцето ми бие силно. Това бѣ Адела. Изведнъжъ у мене изплува спомена за минали вечери, когато ние, шестнадесеть годишни, се скривахме въ полумрака предъ вратитѣ на гимнастическия салонъ и чакахме, докато момичетата излѣзатъ съ бѣлитѣ си плетени блузи, а после тичахме следъ тѣхъ по улицитѣ, настигахме ги, заставахме предъ тѣхъ задъхани подъ нѣкой фенеръ, мълчаливи, гледайки ги втренчено — докато тѣ се отскубнѣха и гоненето пакъ започваше; — споменътъ за следобѣди, когато ги следвахме боязливо и упорито, ако ги видѣхме нѣкѫде, и то винаги нѣколко стѫпки следъ тѣхъ, твърде смутени, за да имъ заговоримъ; и само, когато влѣзѣха въ нѣкоя кѫща, събирахме набърже цѣлия си куражъ, за да имъ извикаме довиждане и да избѣгаме.

Валентинъ се озърта. — Трѣбва да се върна за малко — му казвамъ бързо — трѣбва да говоря съ нѣкого. Ще се върна веднага. — И азъ изтичвамъ назадъ, за да търся червената шапка, червената свѣтлина въ мъглата, да търся младежкитѣ дни преди униформата и преди окопитѣ.

— Адела.

Тя се обръща. — Ернстъ… върна ли се?

Тръгваме единъ до другъ. Мъглата се промъква между двама ни, Волфъ скача около насъ и лае, трамваитѣ звънятъ, и свѣтътъ е пакъ хубавъ и приятенъ.

Чувството се появява отново, треперещо, блуждаещо; годинитѣ се заличаватъ, една дѫга ни свързва съ миналото, една небесна дѫга, единъ свѣтълъ мостъ въ мъглата.

Не зная, за какво говоримъ, а и безразлично е; важното е, че вървимъ единъ до други и че тази нѣжна, едва доловима музика отъ преди се появява отново, тѣзи водопади отъ предчувствие и копнежъ, задъ които се зеленѣятъ въ коприненъ блѣсъкъ ливади, задъ които пѣе сребърното шумолене на тополи и се синѣе мекиятъ хоризонтъ на младостьта.

Колко време сме вървѣли? Не зная. Връщамъ се самъ, Адела се е сбогувала вече, обаче у мене вѣе като голѣмо пъстро знаме радость, надежда и пълнота, моята малка момчешка стая, лѣто, зелени кули и необятната ширь.

Връщайки се, се сблъсквамъ съ Вили и тръгваме заедно да търсимъ Валентинъ. Настигаме го, когато той току-що се хвърля радостно върху единъ мѫжъ и го удря силно по рамото. — Човѣче, Кукхофъ, стари пърчо, отъ кѫде идешъ? — И той му протяга рѫка; — Каква случайность, нали? Ето че се срѣщаме пакъ.

Другиятъ го изглежда за моментъ отъ главата до петитѣ.

— А, Лаеръ, нали?

— Разбира се, човѣче, ти бѣше съ мене на Сома. Спомняшъ ли си, какъ ядохме въ кальта сладкитѣ, които Лили ми бѣ пратила? Георгъ ни ги донесе на бойната линия съ пощата наедно. Това бѣ много рискувано отъ негова страна, нали?

— Да, разбира се — казва Кукхофъ.

Валентинъ е напълно обвзетъ отъ споменитѣ. — По-късно Георгъ си изпати хубавичко — продължава той — но тебе те нѣмаше вече при насъ. Изгуби дѣсната си рѫка. Не много приятно за файтонджия като него. Ще трѣбва да се залови за друга работа. А ти кѫде бѣ следъ това?

Другиятъ отговаря неопредѣлено и казва:

— Много ми е приятно, че се срещнахме пакъ. Какъ сте, Лаеръ?

— Какво? — отвръща Валентинъ смаянъ.

— Какъ сте? Какво правите?

— Вие? — Валентинъ не може още да се съвземе. За моментъ той се втренчва въ Кукхофъ, който стои предъ него въ елегантно пардесю. После поглежда собственото си облѣкло, изчервява се и отминава. — Маймуна.

Неприятно ми е за Валентинъ. Навѣрно сега за пръвъ пѫть чувствува разликата между класитѣ. До сега всички бѣхме войници. И ето, че нѣкакъвъ си високомѣренъ хлапакъ разкѫсва съ едно единствено „Вие“ цѣлата му наивность. — Остави го, Валентинъ — казвамъ азъ — той и нему подобнитѣ се гордѣятъ съ онова, което сѫ спечелили бащитѣ имъ. И това е пакъ професия.

И Вили прибавя нѣколко силни изрази по адресъ на оногова.

— Хубави другари — казва Валентинъ най-сетне ядосано — но съ това той не забравя още обидата. Тя го яде вѫтрешно.

* * *

За щастие срѣщаме Тяденъ. Той изглежда мръсенъ като пачавра. — Я, слушай — казва Вили — войната се свърши, сега би могълъ наистина да се омиешъ добре.

— Днесъ още не — заявява Тяденъ важно — но въ сѫбота. Тогава даже ще се окѫпя.

Стѫписваме се. Тяденъ да се окѫпе? Да не би да му е останала нѣкаква повреда въ главата отъ засипването презъ августъ? Вили слага рѫка на ухо. — Мисля, че не те разбрахъ добре. Какво ще правишъ въ сѫбота?

— Ще се окѫпя — казва Тяденъ гордо. — Въ сѫбота вечерьта се годявамъ.

Вили го разглежда като нѣкакъвъ рѣдъкъ папагалъ. После слага нѣжно рѫка на рамото му и го запитва бащински. — Кажи, Тяденъ, да нѣмашъ понѣкога бодежи въ малкия мозъкъ? Или нѣкакво особено фучене въ ушитѣ?

— Само когато ми куркатъ червата, — признава Тяденъ, — тогава имамъ освенъ това и барабаненъ огънь въ стомаха. Отвратително чувство. Но да се върнемъ пакъ на въпроса за годеницата ми: не е хубава, краката й сѫ криви и е малко разногледа; затова пъкъ е съ душа и баща й е месарь.

Месарь. Досѣщаме се. Тяденъ ни дава на драга воля сведения. — Луда е по мене. Е, какво да правишъ, на днешно време човѣкъ трѣбва бързо да се решава. Времената сѫ лоши, и трѣбва да се правятъ жертви. Единъ месарь не умира никога отъ гладъ. И сгоденъ съвсемъ не значи още ожененъ.

Вили слуша съ увеличаващъ се интересъ. — Тяденъ — започва той — ти знаешъ, че сме били винаги приятели.

— Добре, Вили — го прекѫсва Тяденъ — ти ще получишъ нѣколко салама. Може и нѣколко пражоли. Ела въ понедѣлникъ. Тогава имаме бѣла седмица.

— Какъ така? — запитвамъ очудено — да нѣмате и магазинъ за долни дрехи?

— Не, обаче ще заколимъ тогава бѣлъ конь.

Обещаваме му, че ще се явимъ на време и потегляме нататъкъ.

* * *

Валентинъ завива къмъ хотелъ Алтщетеръ. Тамъ слизатъ артиститѣ. Когато влизаме въ ресторанта, виждаме една група лилипути, които вечерятъ. На масата е поставена супа отъ рѣпи, всѣки има при себе си и по парче хлѣбъ.

— Дано тѣ поне се наситятъ отъ тоя буламачъ — изръмжава Вили — тѣ иматъ поне по-малки търбуси.

По стенитѣ висятъ плакати и фотографии. Пъстри парцали, полускѫсани, съ портрети на атлети, на лъвоукротителки и на клоуни. Тѣ сѫ стари и пожълтѣли, тъй като презъ последнитѣ години окопътъ бѣше манежътъ за атлетитѣ, ездачитѣ и за акробатитѣ. А тамъ нѣмаха нужда отъ реклами.

Валентинъ ни показва единъ отъ тия портрети. — Това бѣхъ азъ нѣкога. — Единъ мѫжъ съ изпъкнали гърди скача отъ халкитѣ на едно цирково кубе. Но и при най-добра воля човѣкъ не би могълъ да познае въ тази фотография Валентинъ.

Танцьорката, съ която той ще се упражнява, чака вече. Влизаме въ малката зала на ресторанта. Нѣколко театрални декори сѫ изправени въ ѫгъла. Тѣ принадлежатъ къмъ една оперета, — една хумореска изъ живота на нашитѣ фронтови войници, съ рефренъ, който цѣли две години има голѣмъ успѣхъ.

Валентинъ поставя грамофона на единъ столъ и търси плочи. Дрезгава мелодия излиза отъ фунията, изтъркана, но още съ остатъкъ отъ нѣкогашна буйность, както изхабениятъ гласъ на нѣкоя съсипана жена, който нѣкога е билъ хубавъ. — Танго, — ми шепне Вили съ изражение на познавачъ, което не издава ни най-малко, че той току-що е прочелъ надписа на плочата.

Валентинъ е облѣченъ въ сини панталони и риза, жената — въ трико. Тѣ упражняватъ единъ апашки танцъ и една фантазия, въ края на която момичето увисва съ крака около врата на Валентинъ, докато последниятъ се върти, колкото може по-бързо.

Двамата се упражняватъ мълчаливо, съ сериозни лица. Само отъ време на време продумватъ полугласно по нѣщо. Бледата свѣтлина на лампата трепти. Тихо съска свѣтилниятъ газъ. Сѣнкитѣ на танцуващитѣ се отражаватъ върху декоритѣ къмъ оперетата. Вили се разхожда насамъ нататъкъ, за да навива грамофона.

Валентинъ спира. Вили рѫкоплѣска. Валентинъ недоволенъ го пресича съ рѫка. Момичето се преоблича, безъ да ни обръща внимание. Тя развързва бавно танцувалнитѣ си обувки подъ газовата лампа. Гърбътъ й е гъвкаво извитъ подъ много пѫти праното трико. Следъ това тя се изправя и вдига рѫце, за да нахлузи нѣщо.

Свѣтлина и сѣнка се смѣнятъ върху раменетѣ й. Тя има хубави, дълги крака.

Вили търашува изъ залата. Той намира текста на оперетата. На края сѫ прикачени обявления. Нѣкакъвъ сладкарь препорѫчва бомби и гранати отъ шоколадъ, опаковани и приготвени за изпращане въ окопитѣ. Една саксонска фирма предлага ножове за разрѣзване на книги отъ гранатени парчета, клозетна хартия съ изречения на велики мѫже върху войната, — и две серии илюстровани картички: Войнишка раздѣла… и… Стоя ли азъ въ мрачна полунощь.

Танцьорката е вече облѣчена. Съ палто и шапка тя ни се вижда съвсемъ чужда. Преди бѣше гъвкаво животно, сега обаче е пакъ като всички други. Невѣроятно е, че бѣ достатъчно да нахлузи само нѣколко метра платъ, за да се промѣни така. Странно е, какъ дрехитѣ измѣнятъ човѣка. А колко повече униформитѣ.