Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (25)

I

— Ернстъ, трѣбва да поговоря съ тебе, — казва баща ми.

Мога да си представя, какво ще каже. Отъ нѣколко дни той обикаля съ угрижено лице и прави намеци. Но досега все сполучвахъ да му се изплъзна, тъй като рѣдко съмъ дома.

Отиваме въ моята стая. Той сѣда на канапето и гледа кахърно предъ себе си. — Загрижени сме за твоето бѫдеще, Ернстъ.

Изваждамъ кутия съ пури и му я поднасямъ. Лицето му малко се прояснява, защото пуритѣ сѫ добри; — получилъ съмъ ги отъ Карлъ, а той не пуши букова шума.

— Наистина ли се отказвашъ отъ учителското си мѣсто? — пита той.

Азъ кимвамъ утвърдително.

— Защо правишъ това?

Свивамъ рамена. Какъ ли да му обясня? Ние сме двама съвсемъ различни човѣка и досега сме се разбирали много добре, само защото въобще никакъ не се бѣхме разбирали.

— А какво ще стане сега? — пита той нататъкъ.

— Каквото и да е, — казвамъ азъ, — нали е все едно.

Той ме гледа уплашено и започва да приказва за една добра, почтена професия, за напредъкъ и мѣсто въ живота. Слушамъ го трогнатъ и отекченъ и си мисля, колко е странно, че тоя човѣкъ на канапето е баща ми, който по-рано решаваше живота ми. Ала той не можа да ме закриля презъ годинитѣ тамъ на фронта, дори въ казармата не можеше да ми помогне. Тамъ всѣки подофицеръ бѣше по-силенъ отъ него. Азъ самъ трѣбваше да прекарамъ всичко, безразлично бѣше, дали той сѫществуваше или не.

Когато свърши, наливамъ му единъ конякъ. — Вижъ, тате, казвамъ азъ и сѣдамъ до него, — ти, може би, имашъ право. Ала азъ се научихъ да живѣя въ нѣкаква дупка въ земята, да се храня съ корички хлѣбъ и съ една рѣдка чорба. Доволенъ бивахъ, когато не се стреляше. Една стара барака ми се струваше вече луксъ, а сламеникъ въ почивната станция бѣше за менъ рай. Тогава трѣбва да разберешъ, че за сега ми стига само факта, че живѣя и че не се стреля вече. Малкото храна и питие, що ми трѣбва, все ще изкарамъ нѣкакъ си, а за всичко друго имамъ още време.

— Да, но, — възразява той, — това не е животъ, така безъ цель…

— Зависи, — казвамъ азъ, — споредъ менъ не е животъ, ако после мога да кажа, че тридесеть години наредъ съмъ ходилъ всѣки день въ сѫщото училище или въ сѫщата канцелария.

Очуденъ той отговаря: — Азъ отъ двадесеть години ходя въ картонената фабрика и все пакъ стигнахъ до тамъ, че съмъ вече самостоятеленъ майсторъ.

— Азъ не искамъ до нищо да стигна, тате, искамъ само да живѣя.

— Азъ живѣхъ честно, — казва той съ известна гордость, — не напраздно ме избраха за членъ на занаятчийската камара.

— Бѫди доволенъ, че ти е било така просто наредено, — отвръщамъ азъ.

— Но нали трѣбва да станешъ нѣщо? — се вайка той.

— За сега мога да работя въ магазина на единъ другарь отъ войната, той ми предложи самъ, — казвамъ азъ, за да го успокоя, — тамъ ще изкарвамъ, колкото ми трѣбва.

Той клати глава. — И зарадъ това се отказвашъ отъ хубавото чиновническо мѣсто?

— Не веднъжъ е трѣбвало да се отказвамъ отъ нѣщо, тате.

Той угрижено смучи пурата си. — А ти дори щѣше да имашъ право на пенсия!

— Ахъ, — казвамъ азъ, — кой отъ насъ войницитѣ ще доживѣе до шестдесеть години? Толкова много сме прекарали, то после ще се покаже. Сигурно ще измремъ по-рано. Съ най-добрата воля не мога да си представя, не ще стана на шестдесеть години. Толкова много видѣхъ да мратъ на по двадесеть.

Пуша замислено и разглеждамъ баща си. Все още чувствувамъ, че ми е баща, обаче той е освенъ това и единъ милъ, възстаръ човѣкъ, предпазливъ и педантъ, чиито възгледи вече нѣматъ значение за мене. Мога да си представя какъвъ щѣше да е на фронта; би трѣбвало все да го следятъ, а подофицеръ никога не би станалъ.

* * *

Посещавамъ Лудвигъ. Той седи затрупанъ съ книги и брошури. Искамъ да говоря съ него за много нѣща, които ми тежатъ на сърдцето, защото чувствувамъ, че той може би, би могълъ да ми покаже единъ пѫть. Обаче той самиятъ е днесъ безпокоенъ и възбуденъ. Говоримъ известно време незначителни работи, после той казва: — Сега трѣбва да отида при лѣкаря.

— Все още зарадъ дизентерията ли? — питамъ азъ.

— Не, за друго.

— Какво ти е, Лудвигъ? — питамъ азъ очуденъ. Той мълчи. Устнитѣ му треперятъ. После казва:

— И азъ не знамъ.

— Да дойда ли съ тебе? И безъ това нѣмамъ работа…

Той си търси фуражката. — Да, ела!

По пѫтя той ме поглежда крадешкомъ отъ страна, и е странно унилъ и мълчаливъ. Завиваме по Линденщрасе и влизаме въ една кѫща, която има малка, мизерна градинка съ храсти отпредъ. Чета бѣлата емайлова фирма на вратата: Д-ръ мед. Фридрихъ Шулцъ, специалистъ по кожни и венерически болести, и се спирамъ. — Какво има, Лудвигъ?

Той ме гледа побледнѣлъ. — Още нищо, Ернстъ. Имахъ веднъжъ единъ такъвъ отокъ. А сега пакъ се появи.

— Ако е само това, Лудвигъ, — казвамъ азъ облекченъ, — какви пѫпки съмъ ималъ и циреи! Като детска глава. Това е отъ калпавата храна.

Звънимъ. Една сестра въ бѣли дрехи ни отваря. И двамата сме страшно смутени и съ зачервени лица влизаме въ чакалнята. Тукъ сме слава Богу сами. Купъ броеве отъ списанието „Вохе“ лежатъ на масата. Прелистваме ги. Тѣ сѫ доста стари. Още отъ Брестъ-Литовскиятъ миръ.

Влиза лѣкарьтъ. Очилата му блестятъ. Вратата къмъ кабинета му е полу-отворена. Вижда се единъ столъ отъ никелови трѫби и кожа, много практиченъ, но мѫчителенъ.

Смѣшно, че толкова много лѣкари обичатъ да се отнасятъ къмъ пациентитѣ си като къмъ малки деца. При зѫболѣкаритѣ това дори влиза въ науката имъ, но и този сортъ тука изглежда че е такъвъ.

— Е, господинъ Брайеръ, — се закача очилатата змия, — ще трѣбва да се сприятелимъ за въ бѫдеще.

Лудвигъ стои като призракъ и преглъща. — Не е ли…

Лѣкарьтъ кима насърдчително. — Да, пробата отъ кръвьта се върна. Положителна. Сега трѣбва здраво да погнемъ тия приятели.

— Положителна, — заеква Лудвигъ, — значи…

— Да, — отговаря лѣкарьтъ, — трѣбва да започнемъ едно малко лѣкуване.

— Значи, имамъ сифилисъ?…

— Да.

Муха бръмчи презъ стаята и се блъска о прозореца. Времето спира. Задушливъ лепне въздуха между стенитѣ. Свѣта се е промѣнилъ. Единъ ужасенъ страхъ се е превърналъ въ ужасна сигурность.

— Не може ли да е грѣшка? — пита Лудвигъ, — не може ли да се направи втора проба?

Лѣкарьтъ клати глава. — По-добре е веднага да се почне лѣчението. Стадиятъ е секундеренъ.

Лудвигъ преглъща. — Излѣчимо ли е?

Докторъть се оживява. Лицето му дори сияе отъ довѣрие. — Ама, разбира се. Ето тѣзи трѫбички, половинъ година най-напредъ да се впръсква. После ще видимъ. Може би нѣма да има вече нужда отъ нищо. Луесъ е днесъ изцѣримъ.

Луесъ — отвратителна дума, която звучи, сякашъ е нѣкаква тънка, черна змия.

— На войната ли се заразихте? — пита доктора. Лудвигъ кимва утвърдително.

— Защо не сте се лѣкували веднага?

— Не знаехъ, какво е. По-рано никога не ни бѣха казвали нищо за тия работи. Па и то се появи много по-късно и изглеждаше безопасно. После отъ само себе си изчезна.

Докторътъ клати глава. — Да, това е опаката страна на медала, — казва той повърхностно.

Най ми се иска да го блъсна съ единъ столъ по главата. Какво знае той за насъ? Знае ли, какво е на човѣка, когато му даватъ три дена отпускъ, за да отиде въ Брюкселъ, когато, измъкналъ се изъ гранатнитѣ ями, изъ каль, кръвь и ужасъ, пристигне съ вечерния влакъ въ градъ съ улици, фенери, освѣтени магазини и жени, съ хубави стаи въ хотела, бѣли вани, въ които можешъ да се плѣскашъ и поливашъ съ вода, да смъкнешъ отъ себе си всичката мръсотия, съ тиха музика, тераси и хладно тежко вино? Какво знае тоя тука за магията на синия вечеренъ полумракъ въ такъвъ единъ бѣгълъ, кратъкъ мигъ между ужасъ и ужасъ? Като че ли за мигъ се продиратъ облацитѣ и живота надава викъ въ кѫсата пауза между смърть и смърть. Кой знае дали, следъ нѣколко дена само, нѣма да увиснешъ съ раздробени кости въ теленитѣ мрежи, да ревешъ, да умирашъ отъ жажда и да се мѫчишъ звѣрски, докато пукнешъ… Още една глътка отъ тежкото вино, още единъ дъхъ, още единъ погледъ въ тоя недействителенъ свѣтъ отъ бои, които се преливатъ, отъ мечти, отъ жени, отъ възбуденъ шепотъ и думи, при които кръвьта става черенъ фонтанъ, при които години на каль, бѣсъ и безнадеждность се стопяватъ и ставатъ сладка, пѣюща вихрушка отъ спомени и надежди. Утре смъртьта пакъ ще бушува около тебе съ снаряди, рѫчни бомби, пламъкопръскачки, кръвь и опустошение; — но днесъ е още тука тази мека, гладка кожа; тя ухае и зове като самиятъ животъ, тя мами непонятно… замайващи сѣнки, меки, топли рѫце… нѣщо шумоли като коприна, блѣска… небето гори… кой мисли, че въ този примамливъ шепотъ, това благоухание, тази кожа може да лежи скрита, дебнейки, чакайки, вардейки те, болестьта? Кой знае и кой иска да знае това, кой изобщо мисли за по-нататъкъ отъ днесъ? — утре, може би, всичко е свършено… Проклета война, която ни научи да виждаме и вземаме само момента.

— А сега? — пита Лудвигъ.

— Да почнемъ, колкото може по-скоро.

— Тогава още сега, — казва Лудвигъ спокойно и влиза съ лѣкаря въ кабинета му.

Азъ оставамъ въ чакалната и разрѣзвамъ нѣколко броя отъ списанието, което е пълно съ паради, победи и силни слова на опиянени отъ войната пастори.

Лудвигъ се връща. Шепна му: — Иди и при другъ лѣкарь, този тукъ сигурно нищо не разбира. Нѣма понятие. — Той прави уморенъ жестъ и ние мълчаливо слизаме по стълбитѣ. Долу той внезапно ми казва съ отвърнато на страна лице: — Довиждане тогава…

Азъ дигамъ очи. Той се облѣга на перилата и конвулсивно стиска рѫце въ джобоветѣ си.

— Какво има? — питамъ уплашено.

— Ще си вървя, — отговаря той.

— Тогава подай ми поне рѫка, — казвамъ азъ очуденъ. Съ разтреперани уста той отвръща: — Сега навѣрно нѣма да искашъ да се докосвашъ до мене, като…

Плахъ и слабъ стои той до стълбата, сѫщо така както се облѣгаше винаги на пръстьта предъ окопа, съ печално лице и сведени очи… Ахъ Лудвигъ, Лудвигъ, какво правятъ тия тукъ съ насъ — азъ да не се докосна до тебе, ти глупчо, ти глупако, ето на, хващамъ те, сто пѫти те хващамъ, докосвамъ се до тебе… нѣщо като че ли ме тласка, ахъ проклятие, сега се разплаквамъ дори, азъ диването… хващамъ го за раменетѣ, притискамъ го до себе си и чувствувамъ, какъ трепери… — Ахъ, Лудвигъ, това сѫ само глупости, може би и азъ съмъ боленъ, мълчи сега, онзи очилатия горе всичко ще оправи… — и той трепери и трепери, а азъ го стискамъ здраво.