Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (2)

Пѫтищата пресичатъ надлъжъ мѣстностьта, селата лежатъ въ сива свѣтлина, дърветата шумолятъ, а листата падатъ, падатъ.

По пѫтищата минаватъ, стѫпка по стѫпка, сивитѣ колони въ безцвѣтни, замърсени униформи. Брадясалитѣ лица подъ стоманенитѣ каски сѫ слаби и хлътнали отъ гладъ и лишения, избраздени и стопени до чертитѣ, които ужасътъ, храбростьта и смъртьта начертаха. Тѣ отминаватъ мълчаливо, както сѫ извървѣли толкова пѫтища, седѣли въ толкова товарни вагони, както сѫ се снишавали въ толкова окопи, лежали въ толкова ями, безъ много приказки: така вървятъ сега и по този пѫть къмъ родината и мира. Безъ много приказки.

Стари хора съ бради и слаби, млади, още не изпълнили двайсеть години, другари безъ разлика. До тѣхъ тѣхнитѣ подпоручици, още деца, но водачи презъ толкова нощи и атаки. А задъ тѣхъ войската на мъртвитѣ. Така вървятъ напредъ, стѫпка по стѫпка, болни, полумъртви отъ гладъ, безъ муниция, въ орѣдѣли роти, съ очи, които все още не могатъ да разбератъ: изтръгнати отъ онзи свѣтъ — назадъ по пѫтя къмъ живота.