Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (29)

V

Изгърмѣ единъ вистрелъ, отдѣли единъ камъкъ, зловеща рѫка се пъхна помежду ни. Бѣгахме отъ една сѣнка, обаче, изглежда, че сме се въртѣли въ крѫгъ, и сѣнката пакъ ни настигна.

Вдигахме шумъ и търсихме, вкоравявахме сърдцата си и се отдавахме, криехме се и тръгвахме отново, заблуждавахме се и тичахме напредъ; винаги, обаче, чувствувахме тая сѣнка въ тила си и искахме да й отбѣгнемъ. Мислѣхме, че тя тича следъ насъ. А не знаехме, че сме я мъкнали съ себе си, че тамъ, гдето бѣхме ние, бѣше мълчалива и тя — че тя не бѣ задъ насъ, а въ насъ, — въ насъ самитѣ.

Искахме да строимъ кѫщи; копнѣехме за градини и тераси, понеже желаехме да видимъ морето и да почувствуваме вѣтъра — но дори и не помисляхме, че кѫщитѣ се нуждаятъ отъ основи. Приличахме на изоставенитѣ въ Франция ями отъ снаряди; тѣ сѫ сѫщо така тихи както и нивитѣ наоколо, но въ тѣхъ се намиратъ още засипанитѣ муниции, — и докато тѣ не бѫдатъ изкопани и премахнати, орането ще бѫде все опасно и застрашено.

* * *

Ние все още сме войници, безъ да сме съзнавали това. Ако младостьта на Албертъ би била тиха и безъ преломъ, той би притежавалъ много нѣща, близко срастнали съ него, които го биха задържали и запазили. Така, обаче, всичко бѣ разрушено, той нѣмаше вече нищо, когато се завърна. — Цѣлата му потисната младость, сдържаниятъ досега копнежъ и потрѣбностьта отъ родина и нѣжность — всичко това се струпваше слѣпешката върху този единственъ човѣкъ, върху това момиче, което той вѣрваше, че обича. И когато всичко наоколо му се провали, не му оставаше нищо друго освенъ да стреля — единствено нѣщо, което знаеше. Ако не е билъ никога войникъ, то той би ималъ хиляди други пѫтища. Сега, обаче, рѫката му дори и не трепна, — той бѣ свикналъ отъ години насамъ да улучва.

Въ Албертъ, замечтания младежъ, въ Албертъ, плахия любовникъ, се криеше все още войникътъ Албертъ.

* * *

Съсипаната стара женица не можа да схване още случилото се. — Какъ можа само да извърши това? Той бѣ винаги толкова тихо дете. — Панделкитѣ на старешката й шапчица треперятъ, носната й кърпичка трепери, черната мантела трепери — цѣлата жена е олицетворение на страдание. — Може би това се случи, понеже той нѣма вече баща. Бѣше едва на четири години, когато баща му умрѣ. Но бѣше винаги такова тихо, добро дете.

— И днесъ е още такъвъ, Госпожа Троске — казвамъ азъ. Тя се улавя за думитѣ ми и започва да разказва за Албертовото детинство. Тя трѣбва да говори, иначе не може да издържи вече, съседитѣ идвали при нея, познати, сѫщо и двама учители, всички тѣ не могатъ да разбератъ.

— Да си затварятъ устата, — казвамъ, — всички тѣ сѫ виновни за това.

Тя ме поглежда въ недоумение. Но после продължава да разказва, какъ Албертъ проходилъ, че не плачелъ никога като другитѣ деца, че билъ почти прекалено спокоенъ за момче — а сега изведнъжъ подобно нѣщо. Какъ е могълъ да направи това?

Поглеждамъ я очуденъ. Тя не знае нищо за Албертъ, не го познава. Може би и моята майка не ме познава, не знае нищо за мене. Майкитѣ могатъ навѣрно само да обичатъ, само това умѣятъ да правятъ.

— Но, помислете си, госпожа Троске, — казвамъ предпазливо, — Албертъ бѣше на война.

— Да, — отговаря тя, — да, да. Тя не може да схване връзката между дветѣ нѣща. — Този Барчеръ бѣ лошъ човѣкъ, нали? — запитва тя тогава тихо.

— Той бѣ цѣлъ нехранимайко — потвърждавамъ, защото това не е много важно въ тоя моментъ.

Тя кима презъ сълзи. — Иначе и не мога да си представя това. Той не правѣше зло и на муха даже. Хансъ имъ откѫсваше крилата, обаче Албертъ не вършеше никога това. Какво ще стане съ него сега?

— Нищо особено не може да му се случи — успокоявамъ я. Той бѣ много възбуденъ, а това е почти като необходима самоотбрана.

— Слава Богу, — въздъхва тя, — шивачътъ отъ горния етажъ каза, че ще го екзекутиратъ.

— Шивачътъ е лудъ — отговарямъ.

— Да, той каза още, че Албертъ е убиецъ. — Тя се залива въ сълзи. — Той не е такъвъ, нали, Албертъ не е убиецъ!

— Азъ ще се разправя съ тоя шивачъ — заявявамъ, побѣснѣлъ отъ ядъ.

— Не се решавамъ вече да излѣза отъ кѫщи навънъ, — хълца тя, — той стои винаги предъ вратата.

— Ще ви заведа до въ кѫщи, госпожа Троске — казвамъ азъ.

Пристигаме до дома й. — Ето го пакъ — прошепва старата жена боязливо и показва къмъ входната врата. Давамъ си важенъ видъ. Ако каже сега нѣщо, ще го смачкамъ на пихтия, па макаръ и да попадна за десеть години въ затвора. Шивачътъ, обаче, се отдръпва, сѫщо и дветѣ жени, които се навъртатъ около него.

Въ жилището си госпожа Троске ми показва единъ детски портретъ на Албертъ и Хансъ. И започва отново да плаче, но спира веднага като засрамена. Старитѣ жени сѫ въ това отношение като децата. Сълзитѣ имъ идватъ бързо, обаче и пресъхватъ бързо. Въ коридора тя ме запитва: — Има ли Албертъ достатъчно храна?

— Сигурно, — отговарямъ азъ, — Карлъ Брьогеръ ще се грижи за това. Той може да получава винаги хранителни продукти.

— Имамъ още малко сладкиши, той много ги обича. Дали бива да му ги занеса?

— Опитайте се — отговарямъ — и ако ви пуснатъ, кажете му само: Албертъ, знамъ, че не си виновенъ. Нищо повече.

Тя кима съ глава. — Може би не съмъ се грижила достатъчно за него. Но Хансъ е сакатъ.

Утешавамъ я. — Бедното момче, — казва тя, — седи сега съвсемъ самичъкъ.

Подавамъ й рѫка. — Сега ще поговоря съ шивача, и той ще ви остави вече на мира.

Шивачътъ стои предъ входната врата. Плоско, тѫпо еснафско лице. Ухилва ми се злорадно, съ муцуна готова вече да задрънка следъ мене. Улавямъ го за палтото.

— Проклети пърчо, ако се осмѣлите да кажете само една дума още на старата жена, ще ви насѣка на парчета, запомнете добре, дрънкало недно, — разтърсвамъ го като чувалъ пъленъ съ парцали и го блъсвамъ въ дръжката на вратата, — ще дойда пакъ и ще ти строша кокалитѣ, въшливи шивачо, проклети пърчо! — И хубавичко го наплѣсквамъ.

Отдалечилъ съмъ се вече, когато той изкрещява задъ мене. — Ще се оплача въ сѫда. Тая работа ще ви струва поне сто марки. — Обръщамъ се и се връщамъ. Той изчезва.

* * *

Георгъ Рае седи мръсенъ и недоспалъ въ Лудвиговата стая. Прочелъ въ вестницитѣ за случилото се съ Албертъ и дошълъ веднага. — Трѣбва да го измъкнемъ на всѣка дена — казва той.

Лудвигъ го поглежда.

— Ако имахме нѣколцина здрави момчета и единъ автомобилъ, — продължава Рае, — бихме успѣли. Най-благоприятното време би било, когато ще го водятъ къмъ сѫдебната зала. Ще се нахвърлимъ, ще дигнемъ врѣва, а двамина въ това време ще изтичатъ съ Албертъ къмъ автомобила.

Лудвигъ се вслушва за моментъ въ това, що говори Рае. После клати глава. — Не може, Георгъ. Бихме само повредили на Албертъ, ако не сполучимъ. Така поне той все има надежда да се спаси. И азъ бихъ се присъединилъ къмъ васъ — обаче Албертъ — увѣренъ съмъ, че той не ще се съгласи на подобно нѣщо.

— Тогава и него ще накараме насила, — заявява Рае следъ малко, — той трѣбва да излѣзе отъ затвора, па ако ще би и да загина за това.

Лудвигъ не отговаря.

— И азъ мисля, че това не ще помогне, Георгъ, — казвамъ азъ, — даже и да го измъкнемъ той веднага би се върналъ. Едва що не стрелялъ върху Вили, когато последниятъ се опиталъ да го отвлѣче.

Рае подпира главата си съ рѫце. Лудвигъ изглежда бледъ и отпадналъ. — Мисля, че всички ние сме загубени — казва той безутешно.

Никой не отговаря. Гробно мълчание и загриженость изпълватъ стаята.

 

 

Следъ това оставамъ самъ при Лудвигъ. Той е подпрѣлъ главата си съ рѫце. — Всичко е напраздно, Ернстъ. Ние сме изтощени, измѫчени, свѣтътъ обаче продължава вървежа си, като че ли не е имало война. Не ще мине много време, и нашитѣ наследници на ученическитѣ скамейки ще се вслушватъ съ жадни очи въ разказитѣ за войната, и уморени отъ училищната скука, ще съжаляватъ, че и тѣ не сѫ били тамъ. Още отъ сега тѣ тичатъ въ доброволческитѣ дружини — едва седемнадесетгодишни извършватъ политически убийства. Азъ съмъ така уморенъ, Ернстъ.

— Лудвигъ. — Сядамъ до него и обгръщамъ слабитѣ му рамена.

Той се усмихва тѫжно. Следъ това казва тихо: — Тогава, преди войната, имахъ една ученическа любовь, Ернстъ. Преди нѣколко седмици срещнахъ отново момичето. Видѣ ми се още по-хубаво отъ преди. Стори ми се, като че ли тогавашното време още веднъжъ оживѣ въ това момиче. После често се срещахме, и внезапно почувствувахъ — той слага глава на масата. Когато я повдига, очитѣ му изглеждатъ мъртви отъ мѫка — всичко това не е вече за менъ, Ернстъ — азъ съмъ боленъ.

Той става и отваря прозореца. Навънъ е топла звездна нощь. Съ потисната душа седа и гледамъ втренчено предъ себе си. Лудвигъ стои дълго време при отворения прозорецъ. Следъ това се обръща къмъ мене: — Спомняшъ ли си, какъ скитахме нощемъ изъ горитѣ съ единъ томъ отъ Айхендорфъ.

— Да, Лудвигъ, — казвамъ бързо, радостенъ, че сѫ му дошли други мисли въ главата, — бѣ въ края на лѣтото. Веднъжъ уловихме единъ таралежъ.

Лицето му изгубва напрегнатия изразъ. — А пъкъ ние вече вѣрвахме, че това е нѣкакво приключение съ пощенски коли, ловджийски рогове и звезди. — Спомняшъ ли си, какъ искахме да забѣгнемъ въ Италия?

— Да, обаче пощенската кола, която трѣбваше да ни вземе, не дойде. А за влака нѣмахме пари.

Лицето на Лудвигъ просиява, изглежда почти тайнствено, така е весело. — А после четѣхме Вертеръ — казва той.

— И пиехме вино — му припомнямъ азъ.

Той се усмихва. — И четѣхме Зеления Хайнрихъ. — Помнишъ ли, какъ си шепнѣхме за Юдитъ?

Кимвамъ съ глава. — После ти обикна обаче Хьолдерлинъ повече отъ всички други.

Странно спокойствие се е спуснало върху Лудвиговото, лице. Той говори тихо и меко. — Какви планове имахме тогава, и колко благородни желаехме да станемъ. А станахме въ сѫщность жалки сѫщества, Ернстъ.

— Да, — отговарямъ замисленъ — кѫде остана всичко това?

Облѣгаме се на прозореца единъ до другъ. Вѣтърътъ си играе въ черешовитѣ дървета. Тѣ шумолятъ тихо. Пада една летяща звезда. Градскиятъ часовникъ бие полунощь.

— Да вървимъ да спимъ. — Лудвигъ ми подава рѫка. — Лека нощь, Ернстъ.

— Лека нощь, Лудвигъ.

* * *

Късно презъ нощьта нѣкой почуква на вратата ми. Смутенъ скачамъ отъ леглото. — Кой е?

— Азъ съмъ, Карлъ! Отвори!

Отварямъ вратата, и Карлъ се втурва въ стаята ми. — Лудвигъ…

Притеглямъ го къмъ себе си. — Какво се е случило съ Лудвигъ?

— Мъртавъ.

Стаята започва да се върти. Падамъ върху леглото си. — Скоро лѣкарь!

Карлъ тръшва единъ столъ на пода, така че последниятъ става на парчета. — Мъртавъ, Ернстъ — прерѣзалъ си венитѣ.

Не зная, какъ съмъ се облѣкълъ. Не зная какъ се отзовахъ тамъ. Внезапно предъ мене изпъква стая, ярка свѣтлина, кръвь, непоносимо искрене и блѣстене на кварцове и кремъци, а отпредъ въ едно кресло едно безкрайно уморено, слабо, грохнало тѣло; едно ужасно бледо, изострено лице съ полузатворени угаснали очи.

Не зная, какво става наоколо ми. Майка му е тукъ, Карлъ е тукъ, вдига се шумъ, нѣкой ме уговаря, разбирамъ, да остана тукъ, разбирамъ, искатъ да доведатъ нѣкого, кимамъ утвърдително съ глава, свивамъ се на канапето, врати тракатъ, не мога да се движа, не мога да говоря, внезапно съмъ самъ съ Лудвигъ и го поглеждамъ.

Карлъ е последниятъ, който билъ при него. Той го заварилъ тихъ и почти веселъ. Когато си отишълъ, Лудвигъ подредилъ нѣщата си и писалъ известно време. Следъ това приближилъ единъ столъ до прозореца и поставилъ на масата до себе си легенъ съ топла вода. Заключилъ вратата, седналъ въ креслото и си прерѣзалъ венитѣ въ топлата вода. Болката била много слаба. Той гледалъ, какъ кръвьта му тече, картина, за която често мислѣлъ: да остави да изтече отъ тѣлото му тази умразна, отровена кръвь.

Той вижда ясно стаята си. Вижда всѣка книга, всѣко отражение на сбирката минерали, пъстротата, боитѣ, той чувствува: това е неговата стая. Тя се приближава до него, слива се съ неговия дъхъ и се сраства съ него. Следъ това пакъ се отдалечава. Замъглява се. Предъ очитѣ му се нижатъ картини отъ младостьта му. Айхендорфъ, горитѣ, копнежа по родното огнище. Примирено, безъ болка. Задъ горитѣ изниква бодлива тель, бѣлитѣ облачета на шрапнелитѣ, забиването на тежки гранати. Но тѣ не го плашатъ вече. Звукътъ имъ е притѫпенъ като звукъ на камбана. Камбанитѣ звънятъ въ главата му така силно, като че ли тя ще се пръсне. Смрачава се наоколо му. Звукътъ отслабва, нощьта се вмъква презъ прозореца, облацитѣ се приближаватъ чакъ до краката му. Презъ живота си той много бѣ желалъ да види фламинго, сега вече знае, какво вижда предъ себе си: това бѣха фламинго, съ широки сиворозови крила, много, цѣло ято, — не литнаха ли веднъжъ цѣло ято диви патици къмъ ярко червената луна въ Фландрия? Гледката се все повече разширява, горитѣ потъватъ, рѣки и острови проблѣсватъ сребристо, сиворозовитѣ крила се издигатъ все по-нависоко, и хоризонтътъ става все по-свѣтълъ. — Морето. — Но внезапно въ гърлото се запира, за последенъ пѫтъ една топла струя, единъ черенъ викъ, една последна мисъль се пренася отъ мозъка въ чезнещото съзнание: страхъ, спасение, да се превърже — той се опитва да се изправи, да издигне рѫката си; — тѣлото трепва, но то е вече много слабо. Всичко се върти, върти, после изчезва, и огромната птица съ тъмнитѣ криле се приближава много тихо, съ бавно плѣскане на крила, и безшумно ги разперва надъ него.

Една рѫка ме отблъсва. Дошли сѫ пакъ хора, тѣ вдигатъ Лудвигъ, азъ блъсвамъ първия, никой не бива да се допре до него — но изведнъжъ виждамъ предъ себе си лицето му така свѣтло и студено, промѣнено, строго, чуждо — не го познавамъ вече и залитамъ назадъ, и избѣгвамъ.

* * *

Не зная какъ съмъ дошълъ въ стаята си. Главата ми е праздна, и рѫцетѣ ми сѫ отпуснати безсилно върху облѣгалото на стола.

— Лудвигъ, не искамъ вече. И азъ не искамъ вече. — Какво да правя още тукъ? Ние всички не сме вече за тукъ. Изкоренени, изморени — защо си отиде той самъ?

Ставамъ. Рѫцетѣ ми парятъ. Очитѣ ми горятъ. Чувствувамъ, че ме тресе. Мислитѣ ми се забъркватъ. Не зная вече, какво върша. — Вземете ме, — шепна, — вземете и менъ.

Зѫбитѣ ми тракатъ отъ студъ. Рѫцетѣ ми сѫ влажни. Залитамъ напредъ. Голѣми черни крѫгове се мѣркатъ предъ очитѣ ми.

Внезапно се вцепенявамъ. Не се ли отвори врата? Не се ли притвори прозорецъ? Тръпки ме побиватъ. Презъ отворената врата на стаята виждамъ въ лунната свѣтлина да виси на стѣната старата ми куртка.

Упѫтвамъ се предпазливо нататъкъ, на пръсти, за да не забележи той нищо, промъквамъ се къмъ тази сива куртка, която разби всичко, младостьта ни и живота ни — смъквамъ я, искамъ да я захвърля, обаче изведнъжъ я нахлузвамъ, обличамъ я, чувствувамъ, какъ тя всецѣло ме завладява, мръзна, сърдцето ми лудешки бие — тогава единъ звукъ раздира тишината, стресвамъ се и се обръщамъ; ужасъ ме обхваща, притискамъ се до стената.

Защото въ блѣдата свѣтлина на отворената врата стои една сѣнка. Тя се клати и развѣва, тя се приближава и кима съ рѫка, образува се фигура, лице съ тъмни очни орбити, между които зѣе широка рана, уста, която говори беззвучно — това не е ли… — Валтеръ — шепна азъ, Валтеръ Виленброкъ, падналъ презъ августъ 1917 година при Пашенделе — подлудялъ ли съмъ? Бълнувамъ ли? Да не съмъ боленъ? — Но ето, че задъ него се вмъква и другъ, бледенъ, изкривенъ, превитъ, Фридрихъ Томберге, комуто при Соасонъ парче граната разби гръбнака, когато си почиваше на стѫпалата на окопа… — И ето че тѣ се вмъкватъ, съ мъртви очи, сиви и призрачни, цѣлъ роякъ сѣнки, тѣ сѫ се върнали и изпълватъ стаята. — Францъ Кемерихъ, ампутиранъ на осемнадесеть години и следъ три дни умрѣлъ. — Станиславъ Катчински, влачи краката си, главата му е наведена, тънка струя шурти отъ нея. — Герхардъ Фелдкампъ, разкѫсанъ отъ мина при Ипернъ, Паулъ Боймеръ, падналъ презъ октомври 1918 година, Хайнрихъ Веслингъ, Антонъ Хайнцманъ, Хайе Вестусъ, Ото Матесъ, Францъ Вагнеръ, сѣнки, сѣнки, дълго шествие, безкрайна редица. — Тѣ се вмъкватъ, сѣдатъ върху книгитѣ, катерятъ се по прозорцитѣ, изпълватъ стаята.

Изведнъжъ, обаче, ужасътъ и очудването замиратъ у мене — понеже въ това време се е издигнала една по-мощна сѣнка; тя се промъква презъ вратата, тя оживява, вижда се скелетъ, а следъ него се тътри тѣло, тебеширено бѣли зѫби блестятъ всрѣдъ черното лице, ето че свѣтватъ и очи въ орбититѣ, — изправенъ като тюленъ се упѫтва той къмъ мене — английскиятъ капитанъ — задъ него се влачатъ шумно навивкитѣ. Съ лекъ скокъ той се спуска къмъ мене и протѣга рѫце. — Лудвигъ! Лудвигъ! — крещя азъ. — Помогни ми, Лудвигъ!

Грабвамъ купъ книги и ги захвърлямъ къмъ протегнатитѣ рѫце. — Рѫчна граната, Лудвигъ! — пъшкамъ азъ, дръпвамъ рибника отъ поставката му и го захвърлямъ къмъ вратата, той се разчупва съ трѣсъкъ — но онзи се зѫби само и се приближава, хвърлямъ отгоре му кутията за пеперуди, цигулката, грабвамъ единъ столъ и го хвърлямъ срещу това страшно озѫбено лице, крещя — Лудвигъ! Лудвигъ! — втурвамъ се къмъ това разкривено лице, впущамъ се презъ вратата, столътъ трещи; азъ тичамъ като бѣсенъ, задъ мене викове, уплашени викове, обаче пъхтенето се чува все по-силно и все по-близо, той тича следъ мене, спускамъ се по стѫлбитѣ, той тича следъ мене, излизамъ на улицата, усѣщамъ алчния му дъхъ въ тила си, тичамъ, кѫщитѣ се люлѣятъ край мене. — Помощь! Помощь! — Площади, дървета, нокти на рамото ми, той ме настига, азъ рева, охкамъ, препъвамъ се, униформи, юмруци, бѣсенъ шумъ, свѣткавици и тѫпиятъ звукъ на сѣкири, които ме повалятъ.