Към текста

Метаданни

Данни

Серия
На Западния фронт… (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der Weg zurück, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
remark (2009)
Корекция и форматиране
Karel (2022)

Издание:

Автор: Ерихъ Мария Ремаркъ

Заглавие: Обратниятъ пѫть

Преводач: Живка Драгнева; Гора Иванова

Език, от който е преведено: немски

Издател: Книгоиздателство „Право“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1931

Тип: роман

Печатница: Печатница „Право“, „Бачо Киро“ 2 — София

Художник: Н. Тузсузов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8123

История

  1. — Добавяне

Уводъ

Остатъка отъ втория взводъ лежи въ единъ сринатъ окопъ задъ фронта и дреме.

— Смѣшенъ сортъ гранати… — казва внезапно Юпъ.

— Защо? — пита Фердинандъ Козоле и се издига наполовина.

— Слушай само! — отговаря Юпъ.

Козоле си слага рѫката задъ ухото и се вслушва. Ние сѫщо слухтимъ въ нощьта. Ала нищо не се чува освенъ глухиятъ шумъ на артилерийския огънь и цвъртението на гранатитѣ. Отъ дѣсно се чува и тракане на картечници и сегизъ тогизъ единъ крѣсъкъ. Обаче това знаемъ отъ години вече, затова нѣмаше нужда екстра да се говори.

Козоле гледа Юпъ въпросително.

— Сега тъкмо спрѣ, — се защищава този смутенъ.

Козоле пакъ го поглежда изпитателно. Но тъй като Юпъ остава спокоенъ, той се обръща и ръмжи: — Тебе ти шуми парата отъ зелето въ корема, това сѫ твоитѣ гранати. По-добре ще е да дремнешъ малко.

При това той си струпва единъ видъ подпора за главата и се простира предпазливо, като варди да не се свлѣкатъ чизмитѣ му въ водата. — Ахъ, Господи, въ кѫщи си имамъ жена и двойно легло, — мърмори той вече съ затворени очи.

— Сигуръ нѣкой лежи вече вѫтре, — се обажда Юпъ отъ своето кюше.

Козоле си отваря едното око и му хвърля лютъ погледъ. Той сякашъ се кани да стане, но после изръмжава: — Не й го препорѫчвамъ, Рейнска кукумявка! — Веднага следъ това той вече хърка.

Юпъ ми прави знакъ да се прехвърля при него. Азъ прескачамъ ботушитѣ на Бетке и сѣдамъ до него. Той поглежда предпазливо къмъ хъркащия и забелязва огорчено: — Той нѣма понятие отъ образование, казвамъ ти.

Юпъ билъ преди войната писарь при единъ адвокатъ въ Кьолнъ. Макаръ че е вече три години войникъ, той е все още много самолюбивъ и много държи на това, да минава за образованъ. Какво собствено трѣбва да се разбира подъ това и той, разбира се, не знае; но отъ всичко, което е чулъ нѣкога по-рано, у него останала само думата образование и той се е стисналъ за нея като удавникъ за дъска въ морето, за да не потъне. Всѣки тукъ си има по нѣщо: единъ приказва за жена си, другъ за търговията си, трети за ботушитѣ си, Валентинъ Лаеръ за ракията си, а Тяденъ мечтае още веднъжъ да се натѫпче съ бобъ съ сланина.

Козоле пъкъ се дразни веднага отъ думата образование. Той я свързва, кой знае какъ, съ понятието колосана яка и това му стига. Дори и сега му действува. Безъ да спре да хърка, той казва кѫсо: — Ти, мръсна писарска душа!

Юпъ резигнирано, обаче гордо, клати глава. Известно време седимъ мълчаливо близо единъ до другъ, за да се топлимъ. Нощьта е мокра и топла, минаватъ облаци, а отъ време на време вали. После взимаме платнищата, на които сме насядали, и ги мѣтаме надъ главитѣ си.

На хоризонта свѣти огъня отъ дулата на орѫдията. Чини ни се, че тамъ е нѣкакво по-топло мѣсто, така уютно изглежда. Като пъстри и сребърни цвѣтя се издигатъ ракетитѣ надъ артилерийската заря. Голѣма и червена плува луната въ мокрия, мъгливъ въздухъ надъ развалинитѣ на единъ чифликъ.

— Вѣрвашъ ли, че ще се върнемъ въ кѫщи? — шепне Юпъ.

Азъ свивамъ рамене. — Нали така казватъ.

Юпъ диша високо. — Топла стая, канапе и вечерь да излизашъ — можешъ ли още да си представишъ това?

— При последната си отпуска си премѣрихъ цивилнитѣ дрехи, но ми сѫ много омалѣли; — трѣбва да си правя нови, — казвамъ азъ замислено. Колко чудно звучи всичко тука: цивилни дрехи, канапе, вечерь… Странни мисли се появяватъ у насъ, — като черно кафе, когато ни се услади следъ рѫждивия вкусъ на тенекиенитѣ сѫдове, а после, давейки се, го повърнемъ още горещо.

Юпъ замислено си чопли носа. — Ахъ, братче, — витрини — кафенета — женски…

— Ахъ, приятелю, радвай се, само да излѣзешъ отъ тая мръсотия тука, — казвамъ азъ и си духамъ рѫцетѣ.

— Имашъ право. — Юпъ дръпва платнището надъ сухитѣ си превити рамене. — Какво ще правишъ, като се махнешъ отъ тука?

Азъ се смѣя. — Азъ ли? Навѣрно ще трѣбва да се върна пакъ въ училището. Азъ, Вили и Албертъ, — и дори Лудвигъ тамъ. — Показвамъ назадъ, дето лежи единъ предъ една срутена землянка, покритъ съ два шинела.

— Ахъ, дяволъ да го вземе! Не вѣрвамъ да направите това, — казва Юпъ.

— Незнамъ. Навѣрно ще трѣбва, — отговарямъ азъ и се ядосвамъ безъ да знамъ защо.

 

 

Подъ шинелитѣ нѣщо се размърдва. Едно бледно слабо лице се издига и тихо стене. Тамъ лежи моятъ съученикъ, подпоручикъ Лудвигъ Брайеръ, нашиятъ взводенъ. Отъ две седмици насамъ той има кървавъ дрисъкъ, сигурно дизентерия, но не ще да се върне въ нѣкоя болница. Той иска да си остане при насъ, защото всички чакаме, че ще стане миръ, и тогава можемъ да го водимъ съ насъ си назадъ. Лазаретитѣ сѫ препълнени, никой не се грижи тамъ за болнитѣ, като сложатъ човѣка на нѣкое легло, все едно че е вече отчасти мъртавъ. Наоколо другитѣ мратъ като пилци, това заразява, когато човѣкъ лежи помежду имъ и доде видишъ, ето ти че и той умрѣлъ. Максъ Вайлъ, нашиятъ санитарь, достави за Брайеръ единъ видъ теченъ гипсъ и той го яде, за да се цементиратъ червата му и да заякнатъ. Въпрѣки това той излиза на день по двайсеть, трийсеть пѫти по нужда.

И сега пакъ трѣбва да върви. Азъ го придружавамъ до кюшето и той клѣка.

Юпъ ми кима: — Чувашъ ли, ето пакъ!

— Какво?

— Гранатитѣ отъ преди.

Козоле се размърдва и прозява. После става, гледа значително тежкия си юмрукъ, поглежда съ крайчеца на окото си къмъ Юпъ и казва: „Човѣче, ако и сега си ни излъгалъ, ще можешъ да изпратишъ коститѣ си дома въ чувалъ“.

Ние се вслушваме. Съскането и свиренето на невидимитѣ гранати се прекѫсва отъ нѣкакъвъ страненъ, хрипкавъ, провлѣченъ звукъ, който е тъй новъ и страненъ, че по кожата ми минаватъ тръпки.

— Газови бомби! — вика Вили Хомайеръ и скача.

Всички сме вече будни и се вслушваме напрегнато.

Веслингъ сочи въ въздуха. — Ето ги! Диви гѫски!

Предъ мѫтната сивина на облацитѣ минава една по-тъмна ивица, единъ клинъ. Върха му е насоченъ къмъ месеца, сега прорѣзва неговия червенъ крѫгъ. Ясно се виждатъ чернитѣ сѣнки, много крила, единъ роякъ съ скърцащи, чужди, диви викове, който се изгубва въ далечината.

— Отиватъ си, — ръмжи Вили. — Да се не види макаръ, да можеше човѣкъ така да отлети! Две крила и хайде!…

Веслингъ гледа подиръ гѫскитѣ. — Зима иде, — казва той бавно. Той е селянинъ и разбира отъ тия работи.

Лудвигъ Брайеръ се облѣга слабъ и тѫженъ на насъ — па и мърмори: — Първи пѫть виждамъ диви гѫски.

Обаче най се оживи Козоле. Той кара Веслингъ бързо да му обясни още веднъжъ и пита най-напредъ, дали дивитѣ гѫски сѫ толкова голѣми като питомнитѣ.

— Приблизително, — казва Веслингъ.

— Ахъ да го вземе дяволътъ, — челюститѣ му треператъ отъ вълнение, — ето… хвърчатъ тъкмо петнайсеть, двайсеть чудесни госби презъ въздуха!

Какъ шумятъ крила, току надъ насъ, какъ се забива рѣзкия, гърленъ викъ като ястребъ въ черепитѣ ни, и плясъка на крилата се слива съ отминаващитѣ крѣсъци и съ шибането на засилващия се вѣтъръ въ една силна, внезапна представа за свобода и животъ.

Изгърмява пушка. Козоле я сваля и гледа внимателно къмъ небето. Той се бѣ прицелилъ тъкмо въ клина. До него стои Тяденъ, готовъ като ловджийско куче да се впусне, като падне нѣкоя гѫска. Обаче ятото цѣло отлетява нататъкъ.

— Жалко, — казва Адолфъ Бетке, — това щѣше да е първиятъ разуменъ вистрелъ въ тази проклета война.

Козоле разочарованъ си захвърля пушката. — Да имаше съчми! — Той потъва въ тѫжни мисли и фантазии, какво би могло да се стори. Неволно предъвква.

— Да, — казва Юпъ, който го наблюдава, — съ пюре отъ ябълки и картофи, нали?

Козоле го гледа злобно. — Свивай си зурлата, писарушко!

— Трѣбвало да станешъ авиаторъ, — хили се Юпъ — тогава щѣше да ги ловишъ съ мрежа!

— Говедо! — отговаря Козоле за последенъ пѫть и пакъ се намѣства да спи. Па и това е най-доброто. Дъждътъ се засилва. Ние седимъ гръбъ срещу гръбъ и сме се покрили съ платнищата. Струпали сме се като тъмни купчинки пръсть въ нашия ровъ. Земя, униформи и подъ тѣхъ малко животъ.

* * *

Силенъ шепотъ ме разбужда. — Напред — напредъ!

— Какво има? — питамъ, още упоенъ отъ съня.

— Трѣбва да минемъ напредъ, — ръмжи Козоле и си събира нѣщата.

— Че нали отъ тамъ идемъ, — казвамъ азъ очуденъ.

— Такива глупости, — ругае Веслингъ, — нали се свърши войната?

— Хайде, напредъ! — Хелъ самъ, нашиятъ ротенъ, ни подканва. Той тича нетърпеливо презъ окопа. Лудвигъ Брайеръ е вече на крака. — Нѣма какво, ще вървимъ, — казва той примирено — и взима нѣколко рѫчни бомби.

Адолфъ Бетке го поглежда. — Ти би трѣбвало да останешъ тука, Лудвигъ. Съ тази дизентерия неможешъ да…

Брайеръ клати глава.

Каишитѣ плющятъ, пушкитѣ тракатъ, и тѫпата миризма на смъртьта внезапно се издига пакъ изъ земята. Надѣвахме се, че сме й избѣгнали за винаги, защото като ракета предъ насъ се бѣ издигнала мисъльта за миръ, и макаръ че още не бѣхме повѣрвали и разбрали това, надеждата само бѣше вече достатъчна, за да ни промѣни въ малкото минути, докато се разкаже този слухъ, повече отколкото въ двадесеть месеца. Една година война минаваше следъ друга, една година безнадеждность се прибавяше къмъ друга и като пресмѣтахме времето, почти еднакво се чудѣхме, че вече бѣ толкова изминало и че едва толкова бѣ изминало. Сега обаче, като стана известно, че всѣки день може да настане миръ, всѣки часъ има хилядократна тяжесть и всѣка минута въ огъня ни се чини почти по-тежка и по-дълга отколкото всичкото време по-преди.

Вѣтърътъ мяучи около останкитѣ отъ насипа и облацитѣ бързо минаватъ надъ месеца. Постоянно се смѣнятъ свѣтлина и сѣнки. Ние вървимъ плътно единъ до другъ, група сѣнки, единъ мизеренъ втори взводъ, избитъ почти до човѣкъ — нали цѣлата рота е сега едва колкото единъ взводъ — обаче тоя остатъкъ е пресѣянъ. Имаме дори още трима стари войника отъ четиринадесета година: Бетке, Веслингъ и Козоле, които знаятъ всичко и разказватъ понѣкога за първитѣ месеци на походната война, като че ли било въ времето на старитѣ германци.

 

 

Всѣки си търси на позицията своето кѫтче, своята, дупка. Нѣма нищо особено. Свѣтящи крушуми, картечници, плъхове. Вили ритва единъ и го разсича на две съ лопатата си.

Падатъ отдѣлни вистрели. Отъ дѣсно се носи на далечъ шумътъ отъ рѫчни бомби, които се пукатъ.

— Дано тукъ остане спокойно, — казва Веслингъ.

— Сега да те чукне нѣщо по главата…, — Вили клати глава.

— Който има късметъ, може да си счупи пръста, като си бърка въ носа.

Лудвигъ лежи на едно платнище. Той наистина можеше да си остане отзадъ. Максъ Вайлъ му дава да глътне нѣколко хапа. Валентинъ го предумва, да пие ракия. Ледерхозе се опитва да разкаже нѣкаква сочна мръсотия, ала никой не слуша. Ние лежимъ наоколо. Времето минава.

Изведнъжъ трепвамъ и издигамъ глава. Виждамъ, че и Бетке се стрѣсна. Дори и Тяденъ се размърдва. Дългогодишниятъ инстинктъ обажда нѣщо, никой още не знае какво, но сигурно има нѣщо особено. Предпазливо простираме глави и слухтимъ, очитѣ ни сѫ почти съвсемъ стиснати, за да проникнатъ презъ дрезгавината. Всички сѫ будни, у всички сѣтивата сѫ напрегнати до крайность, мускулитѣ готови да приематъ още неизвестното, идващото, което може да значи само опасность. Полека подрънкватъ гранатитѣ, съ които Вили, най-добриятъ ни минохвъргачъ, се промъква напредъ. Ние лежимъ като котки, прилепени до земята. До мене е Брайеръ. Въ напрегнатитѣ му черти нѣма следа отъ болесть. Той има сѫщото студено, убийствено лице както всички тукъ, лицето отъ окопа. Едно бѣсно напрежение го е смразило, тъй свръхобикновено е впечатлението, което ни е предало подсъзнанието, дълго още преди да могатъ да го разпознаятъ нашитѣ чувства.

Мъглата се люлѣе и разнася. И внезапно чувствувамъ, какво ни бѣ сковало до такава степень. Бѣ станало тихо. Съвсемъ тихо.

Нѣма вече картечници, никаква стрелба, никакво сриване, никакво свирене на снаряди, нищо, съвсемъ нищо, никакъвъ крушумъ, никакъвъ крѣсъкъ. Само е тихо, съвършено тихо.

 

 

Ние се поглеждаме, не можемъ да разберемъ. За първи пѫть е тъй тихо, откакъ сме на война. Душимъ безпокойно, за да узнаемъ, що значи това. Газъ ли дебне насамъ? Но вѣтърътъ не е добре и би го отвѣялъ. Атака ли ще има? Но тогава тя би се издала преждевременно чрезъ тишината. Какво може да бѫде? Бомбата въ рѫката ми е мокра, така съмъ се изпотилъ отъ възбуда. Сякашъ нервитѣ ми ще се скѫсатъ. Петь минути. Десеть минути. — Сега вече четвъртъ часъ, — вика Валентинъ Лаеръ. Гласътъ му кънти кухо въ мъглата, като изъ гробъ. И все още нищо не става, никаква атака, никакви внезапно изкачащи, затъмняващи сѣнки…

Рѫцетѣ се отпущатъ и стискатъ по-здраво. Не може повече да се изтрае! Така сме свикнали на шума на фронта, че имаме чувството, какво сега, когато той вече не тегне надъ насъ, ще се пръснемъ, ще хвръкнемъ нагоре като балони.

— Гледайте само, ако не е миръ това, — казва Вили внезапно, сякашъ пада бомба.

Лицата се отпущатъ, движенията ставатъ безцелни и несигурни. Миръ? Гледаме се безъ да вѣрваме. Миръ? Азъ изпущамъ рѫчнитѣ си бомби. Миръ? Лудвигъ пакъ си лѣга бавно на платнището. Миръ? Очитѣ на Бетке иматъ изразъ, като че ли лицето му ей сега ще се счупи. Миръ? Веслингъ стои неподвижно като дърво, и когато извръща лице и се обръща къмъ насъ, той изглежда като че ли веднага ще си върви въ кѫщи.

Изведнъжъ, ние едва забелязахме това въ вихъра на нашата възбуда, мълчанието се свърши, пакъ ехти глухо сринатата земя и като тракане на кълвачъ чука отъ далечъ картечница. Успокояваме се и почти се радваме, че пакъ чуваме познатитѣ звукове на смъртьта.

 

 

Презъ деня сме спокойни. Презъ нощьта трѣбва да се върнемъ малко назадъ, както досега често бѣ ставало. Но ония оттатъкъ не следватъ просто, ами нападатъ. Доде се сѣтишъ, достига ни тежъкъ огънь. Задъ насъ бучатъ червени фонтани презъ дрезгавината. У насъ е за сега още спокойно. Вили и Тяденъ намиратъ случайно една кутия съ месо и го излапватъ веднага. Другитѣ лежатъ и чакатъ. Многото месеци сѫ ги съвсемъ изсушили, тѣ сѫ почти равнодушни, щомъ като не трѣбва да се бранятъ.

Хелъ, ротниятъ ни, допълзява въ нашата яма: — Имате ли всичко? — пита той презъ шума. — Много малко муниция, — вика Бетке. Хелъ свива рамене и му подава презъ рамо една цигара. Онзи кимва безъ да се обърне. — И така трѣбва да върви, — вика Хелъ и прескача въ следната яма. Той знае, че работата ще върви. Всѣки отъ тия стари войници би могълъ да бѫде ротенъ като него.

Стъмнява се. Огъньтъ ни угасва. Имаме малко прикритие. Съ рѫце и лопати ровимъ дупки за главитѣ си. Така лежимъ притиснати единъ до другъ. До мене сѫ Албертъ Троске и Адолфъ Бетке. Двайсеть метра до насъ пада една. Ние си разтваряме устата, когато тя засвирва, за да си запазимъ ушнитѣ тѫпанчета, но и така сме полуглухи. Въ очитѣ ни пръска пръсть и каль, а проклетиятъ барутенъ и сѣренъ пушекъ ни драще гърлото. Надъ насъ валятъ парчета отъ снаряди. Нѣкого сигурно е докоснало, защото въ нашата яма профучава съ едно горещо парче отъ снарядъ една откѫсната рѫка и пада тъкмо до главата на Бетке.

Хелъ се втурва при насъ, подъ блѣскането на експлозиитѣ, бледенъ като варь подъ каската си. — Брантъ, — пъхти той, — снарядъ точно въ срѣдата… всичко отиде!…

Пакъ трещи, бучи, реве, вали каль и желѣзо, въздухътъ гърми, земята кънти. После завесата се вдига, плъзва се назадъ, въ сѫщия мигъ се издигатъ хора, черни и изгорѣли, отъ земята, съ рѫчни бомби въ юмруцитѣ, дебнейки и готови. — Бавно назадъ… — вика Хелъ.

Нападението е на лѣво отъ насъ. Биятъ се около едно наше гнѣздо отъ ями. Картечницата лае. Свѣткавицитѣ на рѫчнитѣ бомби блѣскатъ трептейки. Изведнъжъ картечницата млъква — спънка при пълненето. Веднага гнѣздото е нападнато отъ фланга. Още две-три минути и то ще е отрѣзано. Хелъ вижда това. — Проклятие! — той се мѣта презъ насипа, — напредъ! — Муниция се прехвърля бързо; Вили, Бетке и Хелъ вече лежатъ на разстояние за хвърляне и хвърлятъ, Хелъ пакъ скача, въ такива моменти той е лудъ, сѫщински сатана. Обаче сполучваме, — ония въ ямата пакъ се окуражаватъ, картечницата пакъ почва да работи, има пакъ връзка и ние задружно отскачаме назадъ, за да достигнемъ до бетонния блокъ задъ насъ. Това стана тъй бързо, че американцитѣ не забелязаха, какъ се опраздни гнѣздото. Свѣткавици още трептятъ въ напуснатитѣ ями.

Става по-спокойно. Страхъ ме е за Лудвигъ. Но той е тука. После припълзява Бетке. — Веслингъ?

— Какво стана съ Веслингъ? — Кѫде е Веслингъ? — Тоя викъ се издига внезапно въ глухия тътнежъ на далнобойнитѣ орѫдия. — Веслингъ — Веслингъ…

Хелъ се появява. — Какво има?

— Веслингъ липсва.

Тяденъ бѣ лежалъ до него, преди да тръгне назадъ, но после не го билъ видѣлъ. — Де? — пита Козоле. Тяденъ показва нататъкъ. — Дяволъ да го вземе!… — Козоле поглежда Бетке. Бетке Козоле. И двамата знаятъ, че това, може би, е последниятъ ни бой. Тѣ не се бавятъ нито за мигъ. — Все едно…, — ръмжи Бетке. — Хайде, — сумти Козоле. Тѣ изчезватъ въ мрака. Хелъ се завтича следъ тѣхъ.

Лудвигъ приготвя всичко, за да се впуснемъ напредъ, въ случай че тримата бѫдатъ нападнати. За сега е тихо. Изведнъжъ обаче блѣсватъ експлозии отъ рѫчни бомби. Помежду се чуватъ револверни вистрели. Ние веднага се впущаме напредъ, Лудвигъ пръвъ — но вече се подаватъ потнитѣ лица на Бетке и Козоле, които влачатъ нѣкого следъ себе си на едно платнище.

Хелъ? Веслингъ е, който стене. Хелъ? Задържа другитѣ, той стрелялъ; веднага следъ това и той се връща. — Разправихъ се съ цѣлата шайка въ ямата, — вика той, — и още двама съ револвери. — После той се вглежда въ Веслингъ. Е, какво има? — Този не отговаря.

Коремътъ му зѣе като месарски дюкянъ. Не може да се види, колко на дълбоко стига раната. Тя се превързва какъ да е. Веслингъ стене за вода, но не му даватъ. Ранени въ корема не бива да пиятъ. После иска завивки. Студено му е, много кръвь е изгубилъ.

Единъ куриеръ донася заповѣдьта да се оттеглимъ по-назадъ. Веслингъ взимаме на платнище, презъ което сме проврѣли пушка, за да можемъ да го носимъ, докато намѣримъ носилка. Предпазливо стѫпваме пипнешкомъ следъ него. Постепенно става по-свѣтло. Сребърна мъгла въ храсталака. Напущаме зоната на сражението. Вече мислимъ, че всичко е свършено, когато нѣщо тихо избръмчава и пада. Лудвигъ Брайеръ мълчаливо си запретва рѫкава. Ударенъ е въ рѫката. Вайлъ го превързва.

Ние се връщаме назадъ. Назадъ.

 

 

Въздухътъ е мекъ като вино. Не е ноемврий, а мартъ. Небето бледносиньо и ясно. Въ локвитѣ по пѫтя се отражава слънцето. Вървимъ презъ алея отъ тополи. Дърветата стоятъ отъ дветѣ страни на пѫтя, високи и почти непокътнати, само тукъ тамъ липсва нѣкое. Тая мѣстность бѣше по-рано хинтерландъ и не е била тъй опустошена както километритѣ предъ нея, които ние день следъ день, километъръ по километъръ отстѫпихме. Слънцето свѣти върху кафяното платнище, и до като вървимъ презъ жълтитѣ алеи, все падатъ отгоре листа, а нѣкои и вѫтре въ носилката.

Въ болничната станция всичко е пълно. Много ранени лежатъ, предъ вратата. И ние за сега слагаме Веслингъ тамъ.

Група ранени въ рѫката съ бѣли превръзки се събиратъ да тръгватъ. Лазаретътъ вече се разтуря. Единъ лѣкарь тича насамъ нататъкъ и преглежда новодошлитѣ. Единъ войникъ, чийто кракъ, накриво превитъ, виси халтаво въ колѣното, той веднага вкарва вѫтре. Веслингъ е само превързанъ и остава вънъ.

Той се пробужда отъ своята дрѣмка и гледа следъ лѣкаря.

— Защо си отива?

— Пакъ ще дойде, — казвамъ азъ.

— Ама трѣбва да ме внесатъ вѫтре, трѣбва да ме опериратъ. — Той изведнъжъ се разтревожва и пипа превръзката си. — Това тука трѣбва веднага да се зашие!

Опитваме се да го успокоимъ. Той е цѣлъ позеленѣлъ и се поти отъ страхъ. — Адолфъ, я тичай го викни. Нека дойде!

Бетке медли за моментъ. Но подъ погледа на Веслингъ не може да стори друго, макаръ че знае, че е безцелно. Виждамъ го, че говори съ лѣкаря. Веслингъ гледа следъ него, додето стига съ погледъ; страшно е, какъ се мѫчи да си извърне главата.

Бетке се връща така, че Веслингъ да не може да го види, клати глава, показва едно съ пръсти и прави съ уста безгласно: е-динъ часъ!

Ние се правимъ на успокоени. Ала кой може да измами единъ умирающъ селянинъ? Когато Бетке му казва, че по-късно ще го опериратъ, за да заздрави раната първо до нейде, Веслингъ вече знае всичко. За мигъ той мълчи, после пъшка полека: — Да, вие сте тука и сте здрави…, и ще се върнете въ кѫщи… а азъ… четири години… и сега… четири години… и сега такова нѣщо…

— Тебе ще те взематъ веднага въ болницата, Хенрихъ… — го утешава Бетке.

Той маха съ рѫка. — Остави!

Отъ сега нататъкъ не казва почти нищо. Не дава да го внесатъ, а иска да остане тукъ вънка. Лазаретътъ лежи на единъ малъкъ склонъ. Отъ тукъ надалечъ може да се види алеята, по която дойдохме. Тя е пъстра и златна. Пръстьта лежи тукъ тиха и мека и скѫтана, дори ниви се виждатъ, малки, кафяви, разкопани парчета, близо до лазарета. Когато вѣтърътъ помете миризмата на кръвь и гной, може да се усѣти крепкия мирисъ на буцитѣ. Далечината е синя и всичко мирно, защото погледътъ отъ тукъ не отива къмъ фронта. Фронтътъ е на дѣсно.

Веслингъ затихна. Той разглежда всичко точно. Очитѣ му сѫ внимателни и ясни. Той е селянинъ и разбира мѣстностьта по-добре отъ насъ и другояче. Той знае, че ще умре сега. Затова не иска нищо да пропусне и не отвръща повече погледа си. Отъ минута на минута става по-бледенъ. Най-после прави едно движение и шепне: — Ернстъ…

Азъ се навеждамъ къмъ устата му. — Извади ми нѣщата — казва той.

— Има още време за това, Хенрихъ…

— Не, не. Хайде.

Азъ ги слагамъ предъ него. Портфела му отъ изтритъ памученъ платъ, ножа, часовника, паритѣ — знаемъ вече всичко това. Въ портфела му е портретътъ на жена му.

— Покажи го, — казва той.

Азъ го изваждамъ и го държа така, че да може да го види. То е едно мургаво, ясно лице. Той го разглежда, следъ малко шепне: — Свърши се всичко вече, — и устнитѣ му треператъ. Най-после извръща глава.

— Вземи, — казва той. Не знамъ, какво иска да каже, но не искамъ да питамъ повече и пъхвамъ портрета въ джеба си. — Занеси й това — той гледа другото. Азъ кимвамъ съ глава. — И кажи й, — той ме поглежда съ страненъ, дълъгъ погледъ, мърмори нѣщо, клати глава и стене. Мѫча се да разбера още нѣщо, но той само се дави, опъва се, диша по-тежко и по-бавно, спирайки се, съ паузи — после още веднъжъ, съвсемъ дълбоко и въздишайки. Очитѣ му внезапно ставатъ, като че ли е ослѣпѣлъ, и той свършва.

 

 

На следната утринь сме за последенъ пѫть напредъ. Едва-едва се стреля. Войната се свърши. Следъ единъ часъ ще се оттеглимъ. Никога вече нѣма да сме принудени да идемъ тука. Като си отидемъ, отиваме си за винаги.

Разрушаваме, каквото може да се разруши. То е доста малко. Нѣколко землянки. После дохажда заповѣдьта за отстѫпление.

Моментътъ е страненъ. Ние стоимъ единъ до другъ и гледаме напредъ. Леки кълба мъгла лежатъ надъ земята. Линиитѣ на ямитѣ и рововетѣ ясно се различаватъ. Това сѫ наистина последнитѣ линии, защото това тукъ спада къмъ резервнитѣ позиции — ала то е все още огнена область. Колко често сме тичали предъ този ходъ напредъ къмъ позицията и колко малцина сме се връщали обратно… Сива лежи еднообразната мѣстность предъ насъ — въ далечината остатъкъ отъ горичката, нѣколко пъна, развалини отъ селото, помежду високъ, самотенъ зидъ, който все още се е задържалъ.

— Да, — каза Бетке замисленъ, — четири години сме седѣли тукъ вѫтре…

— Дяволъ да го вземе, да, — кимва Козоле — А сега чисто и просто край.

— Ахъ, господи, — Вили Хомайеръ се облѣга на бруствера — смѣшна работа, нали?

Ние стоимъ и гледаме втренчено. Чифликътъ, останкитѣ отъ горичката, хълмоветѣ, линиитѣ тамъ на хоризонта, всичко това бѣше единъ страшенъ свѣтъ и тежъкъ животъ. А сега то остава току тъй назадъ, щомъ като си мръднемъ краката напредъ, то изчезва стѫпка по стѫпка задъ насъ и въ единъ часъ вече нѣма да го има, като че ли никога не е било. Кой може да разбере това!

Ние стоимъ и би трѣбвало да се смѣемъ и да ревемъ отъ удоволствие — а въ стомаха ни има нѣкакво отпаднало чувство, сякашъ сме яли метла и ще повръщаме.

Никой не казва нищо. Лудвигъ Брайеръ се облѣга уморенъ на края на рова и дига рѫка, като че ли насреща стои нѣкой, комуто иска да кимне съ рѫка.

Хелъ се появява. — Не можете да се раздѣлите, а? Да, сега ще почне мръсотията.

Ледерхозе го гледа очудено. — Сега ще дойде мира.

— Да, мръсотия, — казва Хелъ и отминава, а лицето му изглежда, сякашъ майка му е умрѣла.

— На тоя му липсва ордена Пуръ льо меритъ — заявява Ледерхозе.

— Ахъ, свивай си муцуната — казва Албертъ Троске.

— Хайде, тръгвайте — казва Бетке, самъ обаче още стои.

— Мнозина отъ нашитѣ лежатъ тука — казва Лудвигъ.

— Да, Брантъ, Мюлеръ, Катъ, Хайе, Боймеръ, Бертинкъ… Зандкулъ, Майндерсъ, двамата Тербрюленъ, Хуго, Бернардъ…

— Ахъ, престани за Бога!

Много лежатъ тукъ отъ нашитѣ, но до сега не го бѣхме почувствували. Нали бѣхме все заедно — тѣ въ гробоветѣ, ние въ окопитѣ, раздѣлени само съ нѣколко шепи пръсть, тѣ ни надминаваха само въ едно: ние всѣки день ставахме по-малко, а тѣ повече — често пъкъ не знаехме, дали вече спадаме къмъ тѣхъ или не. Ала понѣкога гранатитѣ ги донасяха пакъ при насъ, високо изхвърлени вече разпадащи се кости, парчета отъ униформи, разложени, мокри, вече пръстени глави, които въ барабанния огънь още веднъжъ се връщаха въ сражението изъ своитѣ сринати землянки. Ние не чуствувахме това като нѣщо ужасно, ние бѣхме твърде близко до тѣхъ. Обаче сега ние се връщаме назадъ въ живота, а тѣ трѣбва да останатъ тукъ.

Лудвигъ, чийто братовчедъ падна въ тоя секторъ, се секне съ рѫка и се обръща. Ние го следваме бавно. Обаче още нѣколко пѫти се спираме и се оглеждаме. И пакъ се спираме, а внезапно чувствуваме, че това тукъ предъ насъ, тоя адъ на ужаса, тоя разоранъ кѫтъ земя съ тия ями седи въ гърдитѣ ни, че той, дяволъ да го вземе, ако не би било глупость и ако не ни бѣ омръзнало до повръщане, изглежда комай, като че ли ни е станалъ близъкъ като нѣкаква страшна родина, пълна съ мѫчения, и ние чисто и просто тукъ принадлежимъ.

Ние клатимъ глави — изгубенитѣ години ли сѫ, които оставатъ тамъ, другаритѣ ли сѫ, които лежатъ тамъ, всичкото онова тегло ли е, което покрива тая земя — но въ коститѣ ни е заседнала нѣкаква мѫка, че бихме могли да ревнемъ съ гласъ.

После тръгваме.