Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (12)

II

Лежа на канапето, съ протегнати крака, глава на облѣгалката и затворени очи. Въ полусънь мислитѣ ми странно бродятъ една презъ друга. Съзнанието се замъглява между будность и сънь, като сѣнка минава умората презъ главата ми. Задъ умората неясно се носи далеченъ шумъ отъ орѫдия, леко пищятъ гранати, приближава тенекиениятъ звънъ, който ни обажда, че ще има газова атака; — но преди да си напипамъ маската, тъмнината се дръпва безшумно, земята, къмъ която съмъ се притисналъ, се разпилява предъ нѣкакво топло, по-ясно чувство; тя пакъ става плюша на канапето, о който се притиска бузата ми, неясно и дълбоко азъ чувствувамъ: дома — и газовото звънтене на окопитѣ се стопява въ тихото подрънкване на сѫдоветѣ, които майка ми предпазливо слага на масата.

После тъмнината пакъ прелетява по-отблизо и съ нея ръмжението на артилерията. Само отъ далечъ, сякашъ презъ гори и морета, чувамъ да капятъ думи, които малко по малко се свързватъ въ нѣщо цѣло, смислено и проникватъ до менъ. — Суджуцитѣ сѫ отъ чичо Карлъ, — казва майка ми въ лекия екотъ на орѫдията.

Думитѣ ме застигатъ тъкмо на края на ямата, въ която се спущамъ. Съ тѣхъ минава предъ менъ и едно сито, самодоволно лице. — Ахъ, той ли, — казвамъ ядосано, и гласътъ ми звучи, сѣкашъ устата ми сѫ пълни съ памукъ, така се люлѣе като вълни умората около мене, — това… мръсно… говедо… — После падамъ, падамъ, падамъ, и сѣнкитѣ скачатъ къмъ мене и ме заливатъ въ дълги вълни, все по-тъмно и по-тъмно…

Обаче не заспивамъ. Липсва нѣщо, което по-рано бѣ тукъ — равномѣрното, тихо, металическо звънтене. Бавно се връщамъ къмъ мисленето и отварямъ очи. Майка ми стои предъ менъ съ бледо, ужасено лице и ме гледа втренчено.

— Какво ти е? — викамъ азъ уплашенъ и скачамъ. — Болна ли си?

Тя прави отрицателно движение. — Не, не… но че можешъ да кажешъ такова нѣщо…

Азъ помислямъ, — какво ли съмъ казалъ? Ахъ да, за чичо Карлъ… — Ехъ, майко, не бѫди толкова чувствителна, — се смѣя азъ облекченъ, — чичо Карлъ е наистина спекулантъ, ти сама знаешъ.

— Не искамъ да кажа това, — отговаря тя, — но че ти употрѣбявашъ такива изрази…

Изведнъжъ ми хрумва, какво бѣхъ казалъ въ полусънь. Срамувамъ се, че такова нѣщо е станало предъ майка ми тъкмо. — Така ми се изплъзна, — извинявамъ се азъ, — трѣбва сега да се приучвамъ, че не съмъ вече на война. Тамъ царѣше единъ суровъ тонъ, майко. Суровъ, но сърдеченъ.

Оправямъ си коситѣ и закопчавамъ куртката. После търся цигари. При това виждамъ, че майка ми все ме гледа и рѫцетѣ й треператъ.

Изненаданъ азъ се спирамъ. — Майко, — казвамъ азъ очудено и обгръщамъ раменетѣ й съ рѫка, — не е чакъ толкова лошо, както мислишъ. Войницитѣ сѫ такива.

— Да, да, знамъ, — отвръща тя, — и че и ти… и ти…

Азъ се смѣя. Разбира се, че и азъ, искамъ да извикамъ, но внезапно млъквамъ и я пущамъ като че ли нѣщо ме блъсва. Сѣдамъ на канапето, за да се опомня.

Предъ мене стои старата жена съ кахърно, угрижено лице. Тя е склопила рѫцетѣ си, уморени, съсипани рѫце съ мека, сбръчкана кожа, по която изпъкватъ синкави жили, рѫце, които сѫ станали такива зарадъ мене. По-рано не бѣхъ видѣлъ това никога; по-рано въобще не бѣхъ видѣлъ много работи, защото бѣхъ още много младъ. Ала сега разбирамъ, защо съмъ за тази слаба, съсипана женица нѣщо друго, отколкото всички войници на свѣта; — азъ съмъ нейно дете.

И като войникъ азъ съмъ останалъ за винаги нейно дете. Въ войната тя виждаше само глутница опасни звѣрове, които се бѣха впуснали да грабнатъ живота на нейното застрашено дете. Ала никога не й бѣ хрумвало, че това застрашено дете бѣ сѫщо тъй опасенъ звѣръ за децата на други майки.

Свеждамъ погледъ отъ нейнитѣ рѫце върху моитѣ собствени. Съ тѣхъ презъ май 1917 год. промушихъ единъ французинъ. Кръвьта му течеше противно топла по пръститѣ ми, докато азъ, обезпаметенъ отъ страхъ и ярость, все мушѣхъ и мушѣхъ. Следъ това повръщахъ и цѣлата нощь плакахъ. Едва на сутриньта Адолфъ Бетке можа да ме успокои; бѣхъ тогава тъкмо на осемнадесеть години и това бѣше първата атака, въ която участвувахъ.

Бавно извръщамъ рѫцетѣ си навънъ. При голѣмия опитъ за пробивъ въ началото на юний азъ застреляхъ съ тѣхъ трима души. Тѣ останаха цѣлия день увиснали въ телената мрежа, отпуснатитѣ имъ рѫце се люшкаха отъ натиска на въздуха при пукането на гранатитѣ; понѣкога изглеждаше като че ли се заканватъ, а понѣкога като че ли молятъ за помощь. По-късно веднъжъ хвърлихъ отъ двадесеть метра една рѫчна бомба, която откѫсна краката на единъ английски капитанъ. Той изкрещѣ страшно, протегна глава нагоре съ широко разтворени уста, съ опрѣни рѫце и изпѫчено тѣло като нѣкакъвъ тюленъ; после обаче кръвьта му бързо изтече.

А сега седа тука предъ майка си и тя плаче почти, защото не може да проумѣе, че съмъ станалъ толкова грубъ, та си служа съ единъ неприличенъ изразъ.

— Ернстъ, — казва тя тихо, — все искахъ да ти кажа: много си се промѣнилъ. Станалъ си такъвъ безпокоенъ.

Да, мисля си азъ горчиво, много съмъ се промѣнилъ. Какво знаешъ ти още за менъ, майко? То е само споменъ, нищо освенъ споменъ за едно мечтателно, тихо момче отъ нѣкога. Никога, никога не бива да узнаешъ, какво е било действително и какво е станало отъ мене. Стотната часть отъ това би ти сломила сърдцето, на тебъ, която вече треперишъ и се засрамвашъ отъ една единствена дума, само защото тя разклаща твоята представа за мене. — До нѣкога всичко ще се поправи, — казвамъ азъ доста смутено и се мѫча самъ да се успокоя съ това.

Тя сѣда до менъ и ми гали рѫцетѣ. Азъ ги дръпвамъ. Тя ме гледа угрижено. — Понѣкога ми си съвсемъ чуждъ, Ернстъ; тогава имашъ лице, което азъ съвсемъ не познавамъ.

— Трѣбва първо да свикна, — казвамъ азъ, — чувствувамъ се все така, като че ли съмъ тукъ само на гости…

Здрачъ пада въ стаята. Отъ коридора влиза кучето ми и лѣга при мене на пода. Очитѣ му блестятъ като поглежда нагоре къмъ мене. И то е още безпокойно и още не е привикнало.

Майка ми се облѣга назадъ. — Нали се върна, Ернстъ…

— Да, това е главното, — казвамъ азъ и ставамъ.

Тя остава седнала въ своето кюше, една дребна фигура въ дрезгавината, и азъ усѣщамъ странно трогнатъ, какъ внезапно ролитѣ се размѣниха. Сега тя стана дете.

Азъ я обичамъ, ахъ, кога съмъ я обичалъ повече отъ сега, когато знамъ: никога не мога да дойда при нея, да бѫда при нея, да й кажа всичко и може би, да се успокоя. Не съмъ ли я загубилъ? Изведнъжъ чувствувамъ колко съмъ собствено чуждъ и самотенъ.

Тя бѣ затворила очитѣ си. — Сега ще се облѣка и ще излѣза за малко, — шепна азъ, за да не я безпокоя. Тя кимва съ глава. — Да, моето момче, — казва тя, а следъ малко съвсемъ тихо, — моето добро момче.

Като че ли нѣщо ме пронизва. Тихичко притварямъ вратата.