Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (10)

V

Лудвигъ Брайеръ, Албертъ Троске и азъ сме се запѫтили за училище. Занятията пакъ ще почнатъ. Ние бѣхме въ педагогическата семинария и затова за насъ нѣма изпити съ облекчение. Гимназиститѣ участвували въ войната бѣха по-добре. Мнозина отъ тѣхъ можаха да държатъ такъвъ изпитъ или преди да ги взематъ войници или презъ отпуска си. Останалитѣ или ония, които не бѣха сторили това, трѣбва, разбира се, да се върнатъ пакъ въ класоветѣ. Къмъ тѣхъ спада и Карлъ Брьогеръ.

Минаваме край катедралата. Зеленитѣ мѣдни плочи на кулитѣ сѫ свалени и замѣнени съ сива покривна мукава. Тѣ изглеждатъ плесенясали и разядени и поради това черквата изглежда почти като фабрика. Мѣднитѣ плочи били стопени за гранати. — И дѣдо Господъ сигурно не е сънувалъ това — казва Албертъ.

Отъ западната страна на катедралата, въ една крива уличка стои двуетажната семинария. Напрѣко срещу нея — гимназията. Задъ нея рѣката и насипа съ липитѣ. Преди да станемъ войници, тия сгради обгръщаха нашиятъ свѣтъ. После ги замѣстиха окопитѣ. Сега сме пакъ тука. Но това не е вече нашиятъ свѣтъ. Окопитѣ бѣха по-силни.

* * *

Предъ гимназията срѣщаме нашиятъ другарь по игра Георгъ Рае. Той бѣше подпоручикъ и ротенъ, обаче презъ отпуска си само се излежавалъ и смукалъ и не мислилъ за матурата си. Затова сега трѣбва да постѫпи пакъ въ шести класъ, който бѣ повтарялъ два пѫти.

— Вѣрно ли е, Георгъ — питамъ азъ — че презъ войната си се билъ изтъщилъ въ латинския?

Той се смѣе и крачи съ дългитѣ си крака нататъкъ къмъ гимназията.

— Я внимавай, да не ти пишатъ укорно поведение — вика той следъ мене.

Презъ последнитѣ шесть месеца той бѣше летецъ. Свалилъ четирима англичани, но не вѣрвамъ, че още може да докаже Питагоровата теорема.

Отиваме нататъкъ къмъ семинарията. Улицата гъмжи отъ униформи. Изпъкватъ лица, които почти сме забравили, имена, които съ години не сме чували. Насамъ куцука Хансъ Валдорфъ, когото презъ ноемврий седемнадесета година извлякохме съ раздробено колѣно. Кракътъ му е отрѣзанъ до горе; той има сега тежъкъ изкуственъ кракъ съ панти и го влачи, като ходи. Куртъ Лайполдъ се явява и се представа засмѣнъ: Гьоцъ фонъ Берлихингенъ съ желѣзната рѫка. Дѣсната му рѫка е изкуствена. После иде още единъ и казва съ задавенъ гласъ: — Мене не ме познавате, нали?

Азъ гледамъ това лице, доколкото то е още лице. Надъ челото минава широкъ, червенъ белегъ. Той свършва чакъ въ лѣвото око. Тамъ е нарасло месо, тъй че окото лежи малко по-дълбоко. Обаче то е все пакъ тука. Дѣсното е неподвижно, отъ стъкло. Носа го нѣма, черно парцалче закрива мѣстото му. Белегътъ, който се подава подъ него, два пѫти разцепва устата. Тѣ сѫ подути и сраснали накриво, поради това е неразбрания говоръ. Зѫбитѣ сѫ изкуствени. Вижда се една скоба. Азъ го гледамъ нерешително. Сподавениятъ гласъ казва:

— Паулъ Радемахеръ.

Сега го познахъ. Ето сивиятъ му костюмъ на рѣзки.

— Добъръ денъ, Паулъ — казвамъ — какво правишъ?

— Нали виждашъ — той се мѫчи да си изкриви устнитѣ. — Два удара съ мотика. И това, и то остана тамъ. — Той издига рѫката си, на която липсватъ три пръста. Едното му око тѫжно премигва. Другото гледа втренчено и безучастно направо. — Да знаехъ само, дали ще мога да стана учитель. Много зле приказвамъ. Можешъ ли да ме разбирашъ?

— Напълно — отговарямъ азъ. — То още ще се оправи. Сигурно ще може да се направи операция.

Той свива рамене и мълчи. Като че ли нѣма много надежда. Ако бѣше възможно, сигурно биха го направили по-рано.

Вили ни настига, за да ни разкаже последнитѣ събития. Узнаваме, че Боркманъ умрѣлъ отъ раната си въ бѣлия дробъ. Обърнало го на бързотечна охтика. Хенце се застрелялъ, като разбралъ, че поради раната си въ гръбнака, ще може да се движи само на столъ-количка. Всички разбираме това: той бѣше най-добриятъ ни играчъ на футболъ. Майеръ падналъ убитъ презъ септемврий, Лихтенфелдъ презъ юний. Лихтенфелдъ бѣше стоялъ на фронта само два дена.

Изведнъжъ се сепваме. Една малка превита фигура стои предъ насъ.

— Какво, Вестерхолтъ? — пита Вили, невѣрващъ очитѣ си.

— Да, азъ съмъ, хапльо — отговаря този.

Вили е смаянъ. — Мислѣхъ, че си умрѣлъ.

— Още не — отвръща Вестерхолтъ спокойно.

— Но имаше въ вестника!

— Погрѣшно съобщение ще да е било — подсмива се онзи.

— На нищо вече не може да се вѣрва — казва Вили, клатейки глава. — Мислѣхъ, че отдавна сѫ те изяли червеитѣ.

— Следъ тебе, Вили — отговаря Вестерхолтъ самодоволно. — Първо ще дойде твоятъ редъ. Червенокоси не живѣятъ много.

* * *

Влизаме вѫтре. Дворътъ, дето въ десеть часа си ядѣхме намазанитѣ съ масло рѣзени хлѣбъ, класнитѣ стаи съ чернитѣ дъски и чинове, коридоритѣ съ редицитѣ закачалки за фуражкитѣ ни — тѣ сѫ пакъ точно както по-рано, ала на насъ се струватъ сякашъ отъ другъ свѣтъ. Само мириса на полутъмнитѣ помѣщения разпознаваме пакъ; той не е така силенъ, но подобенъ на тоя на казармата.

Въ аулата блести съ своитѣ стотина трѫби органътъ. Надѣсно отъ него стоятъ група учители. На директорската катедра има две саксии съ нѣкакви листа като отъ кожа. Отпредъ е окаченъ лавровъ вѣнецъ съ лента. Директорътъ е съ рединготъ. Значи ще има нѣкакво тържество.

Ние се струпваме на купъ. Никой нѣма желание да стои въ първата редица. Само Вили се изстѫпва тамъ безъ да се смущава. Кратуната му свѣти въ полумрака на помѣщението като червениятъ фенеръ на нѣкой бордей.

Разглеждамъ групата учители. По-рано тѣ значеха за насъ нѣщо повече отъ другитѣ хора; — не само защото бѣха наше началство, но защото вѣрвахме въ тѣхъ, дори и когато имъ се присмивахме. Днесъ тѣ сѫ за насъ само нѣкакви по-възрастни хора, които добродушно презираме.

И сега тѣ стоятъ пакъ тука и искатъ пакъ да ни поучаватъ. Личи, че сѫ готови да пожертвуватъ по нѣщо отъ своето достоинство. Обаче какво могатъ да ни учатъ? Ние сега познаваме живота по-добре отъ тѣхъ, придобили сме друго едно познание, сурово, кърваво, жестоко и неумолимо. Днесъ ние бихме могли да ги учимъ, но кой ще приеме това! Ако сега последва нѣкое ненадейно нападение върху аулата, тѣ биха подскачали само като страхливи и безпомощни зайчета, отъ насъ обаче никой не би загубилъ ума и дума. Спокойно и решително ние бихме направили веднага най-целесъобразното, а именно, да ги затворимъ, за да не ни прѣчатъ, и да почнемъ да се отбраняваме.

* * *

Директорътъ се окашля и почва приветствената речь. Думитѣ скачатъ гладки и крѫгли изъ устата му, трѣбва да се признае, че той е превъзходенъ ораторъ. Той говори за героичната борба на войскитѣ, за боеве, победа и храбрость. Обаче въпрѣки всички хубави думи чуствувамъ, че боде нѣщо като трънъ, може би, тъкмо поради хубавитѣ му думи. Не бѣше така гладко и крѫгло онова тамъ. Азъ поглеждамъ Лудвигъ, и той ме поглежда. Албертъ, Валдорфъ, Вестерхолтъ, Райнереманъ, никому не се харесва.

Директорътъ се увлича. Той чествува сега не само героизъма на фронта, но и по-тихия дома. — И ние тукъ въ родината си изпълнихме изцѣло дълга, и ние се ограничавахме и гладувахме за нашитѣ войници, тръпнахме и треперахме, а това бѣ тежко и често бѣ почти по-тежко за насъ да изтраемъ, отколкото за нашитѣ храбри войници тамъ…

— Полека! — казва Вестерхолтъ. Нѣщо почватъ да мърморатъ. Директорътъ ни поглежда накриво и продължава: — Обаче съвсемъ не можемъ да съпоставяме тия работи. Вие гледахте безстрашно въ стоманеното лице на смъртьта и изпълнихте вашиятъ великъ дългъ, и макаръ че на нашето орѫжие не се падна крайната победа, то ние сега толкова повече ще се сплотимъ съ гореща обичь около нашето измѫчено отечество, ще градимъ пакъ въпрѣки всички враждебни сили, въ духа на нашиятъ учитель Гьоте, който изъ вѣковетѣ напомня съ крепки думи на нашето смутно време: На пукъ на всички сили да се съхранимъ!

Гласътъ спада съ терца. Той е сега примреженъ и облѣнъ съ миро. Черната купчина учители трепва, по лицата имъ се чете съсрѣдоточеность и сериозность. — Най-вече да си спомнимъ за падналитѣ възпитаници на нашето заведение, които се впустнаха съ радость, за да бранятъ родината, и останаха на полето на честьта. Двадесеть и единъ отъ другаритѣ ви не сѫ вече между насъ — двадесеть и единъ борци умрѣха славната смърть на орѫжието; двадесеть и единъ герои почиватъ отъ звънтенето на боя въ чужда земя и спятъ вѣчния си сънь подъ зелена морава.

Въ този мигъ избухва кѫсъ, гръмливъ смѣхъ. Директорътъ се прекѫсва смутенъ. Смѣхътъ иде отъ Вили, който стои изпѫчено като нѣкакъвъ дулапъ. Лицето му е червено, той е разяренъ.

— Зелена морава… зелена морава… — се запъва той. — Вѣченъ сънь? Въ кальта на гранатнитѣ ями лежатъ тѣ, надупчени, разкѫсани, сплути въ тинята… зелена морава! Да не е тука часъ по пѣние? — Той маха съ рѫце като нѣкаква вѣтърна воденица при буря. — Геройска смърть! Какъ си представлявате това? Искате ли да знаете, какъ умрѣ малкиятъ Хойеръ? Цѣлъ день лежа въ теленитѣ мрежи и вика, а червата му висѣха като макарони навънъ отъ корема му. После парче граната му откѫсна пръститѣ, а следъ два часа и кѫсъ отъ крака, но той все още живѣеше и се мѫчеше да си натѫпче съ другата рѫка червата, и едва вечерьта свърши. Като се приближихме презъ нощьта, бѣше надупченъ като стъргало. Ако имате куражъ, разкажете на майка му, какъ е умрѣлъ той!

Директорътъ побледнѣ. Той се колебае, дали да пази дисциплината или да успокоява. Но не успѣва да стори нито едното, нито другото.

— Господинъ директоре, — започва Албертъ Троске, — ние не сме тука, да слушаме отъ васъ, че сме извършили добре нашата работа, макаръ че за жалость не можахме да победимъ. Плюемъ на това!…

Директорътъ трепва, съ него цѣлото учителско тѣло, аулата се разклаща, органа трепери. — Моля, поне въ изразитѣ… — се опитва той възмутенъ.

— Лайна, лайна и пакъ лайна! — повтаря Албертъ, — години наредъ това ни бѣ втората дума, чувате ли? Когато тамъ бивахме съвсемъ зле и вече бѣхме изпозабравили всичкитѣ ваши брътвежи, стисвахме зѫби и си казвахме тая дума и всичко пакъ се оправяше. Вие като че ли не разбирате, какво има. Тука не идатъ добри възпитаници, мили ученици, тукъ идатъ войници!

— Обаче, господа, — вика стариятъ почти умолително, — недоразумение — едно неприятно недоразумение!…

Той не може да довърши. Прекѫсва го Хелмутъ Райнереманъ, който на Изеръ извлѣче при най-силенъ огънь тежко ранения си братъ, за да го предаде вече мъртавъ на превързочния пунктъ.

— Паднали ли? — казва той буйно, — тѣ сѫ паднали за да се държатъ речи! Тѣ сѫ наши другари и свършено! Не искаме да се дрънка за това!

Произлиза страшна бъркотия. Директорътъ стои ужасенъ и съвсемъ забърканъ. Учителитѣ приличатъ на ято подплашени пилци. Само двама сѫ спокойни. Тѣ сѫ били войници.

Стариятъ се опитва да ни укроти. Ние сме твърде много, а Вили стои като мощенъ трѫбачъ предъ него. Па и кой знае, какво още може да се очаква отъ тия буйни, загрубѣли дангалаци, може би, тѣ ей сега ще извадятъ рѫчни бомби изъ джобоветѣ си. Той маха съ рѫце, като нѣкакъвъ архангелъ съ крилата си. Ала никой не го слуша.

Но изведнъжъ шумътъ се уталожва. Лудвигъ Брайеръ е излѣзълъ напредъ. Всичко стихва. — Господинъ директоре — казва Лудвигъ съ своя ясенъ гласъ. — Вие по вашему сте видѣли войната. Съ развѣни знамена, съ възторгъ, музика и маршове. Обаче вие сте я видѣли само до гарата, отъ която ние потеглихме. Нѣма да ви укоряваме зарадъ това. Нали и ние мислѣхме тогава като васъ? Обаче после познахме и другата страна. Патосътъ отъ 1914 год. се разпилѣ предъ нея и стана на нищо. Въпрѣки това, ние издържахме. Защото нѣщо по-дълбоко ни свързваше, нѣщо, което се появи едва тамъ, една отговорность, за която вие не знаете нищо и за която не може да се говори.

Лудвигъ гледа единъ мигъ предъ себе си. После поглажда съ рѫка по челото си и продължава да говори. — Не искаме смѣтка отъ васъ; — това би било глупаво, защото никой не знаеше, какво иде. Обаче изискваме отъ васъ да не ни предписвате пакъ, какъ да мислимъ за тия работи. Ние потеглихме въодушевени, думата отечество бѣ въ устата ни; — върнахме се стихнали, обаче съ понятието отечество въ сърдцето. За това ви молимъ сега да мълчите. Оставете голѣмитѣ думи. Тѣ вече не подхождатъ за насъ. Тѣ не подхождатъ и за нашитѣ мъртви другари. Видѣхме ги да умиратъ. Споменътъ за това е още тъй близъкъ, че не можемъ да понасяме да се говори за тѣхъ тъй, както правите вие. Тѣ умрѣха за нѣщо повече отъ това.

Бѣ станало съвсемъ тихо. Директорътъ си притиска рѫцетѣ една о друга. — Но, но… Брайеръ, — казва той полека, — това… това не искахме да кажемъ…

Лудвигъ мълчи.

Следъ малко директорътъ продължава. — Тогава кажете ми сами, какво искате.

Ние се споглеждаме. Какво искаме? Да, ако можеше да се изкаже тъй просто, въ едно изречение! Нѣкакво силно чувство смѫтно кипи въ насъ, — обаче думи? Думи за това още нѣмаме. Може би ще ги имаме нѣкога по-после!

* * *

Следъ една минута мълчание обаче, Вестерхолтъ се промъква и застава предъ директора. — Да поговоримъ за практическата страна, — казва той, — че това е сега най-нуждното. Как сте си мислили вие тая работа? Тука стоятъ 70 войника, които трѣбва да се върнатъ пакъ на училищната пейка. Казвамъ ви още сега: ние не знаемъ вече почти нищо отъ вашия учебенъ материалъ, па нѣмаме и желание да седимъ още много време тукъ.

Директорътъ се съвзема. Той заявява, че за тия работи още нѣма никакво упѫтване отъ властитѣ. За това ще трѣбва за сега да се разпредѣлимъ въ сѫщитѣ класове, отъ които сме излѣзли. После щѣли да видятъ, какво може да се направи.

Мърморане и смѣхъ му отвръщатъ.

— И вие самъ не вѣрвате, — казва Вили ядосано, — че ще седимъ на чиноветѣ наредъ съ деца, които не сѫ били войници, и ще дигаме примѣрно пръстъ, когато знаемъ нѣщо! Ние ще си останемъ заедно!

Сега едва виждаме ясно, колко смѣшно е всичко това. Цѣли години можехме да стреляме, да мушимъ и убиваме; а сега най-важното било дали сме излѣзли за тамъ отъ втори или трети класъ. Единъ билъ смѣталъ съ две, другъ съ едно неизвестно. Тая разлика се признава тука.

Директорътъ обещава, че ще направи предложение да се уредятъ отдѣлни курсове за войници.

— Не можемъ да чакаме толкова, — казва кѫсо Албертъ Троске, — по-добре е сами да уредимъ това.

Директорътъ не отвръща нищо и тръгва мълчаливо къмъ вратата.

Учителитѣ го следватъ. Ние сѫщо се измъкваме навънъ. Преди всичко обаче, Вили, споредъ когото всичко мина много тихо, взима дветѣ саксии отъ катедрата и ги тръшва на земята. — Тия зарзавати и така и така не мога да търпя, — казва той разяренъ. Лавровия вѣнецъ той нахлува на главата на Вестерхолтъ. — Да си сваришъ чорба отъ него!…

* * *

Пури и лули димятъ. Ние седимъ съ войницитѣ отъ гимназията и се съвещаваме. Повече отъ сто души войници, осемнадесеть подпоручици, тридесеть фелдфебели и подофицери.

Вестерхолтъ е донесълъ единъ старъ училищенъ правилникъ и ни го чете на гласъ. Това върви бавно, защото следъ всѣки параграфъ избухва смѣхъ. Не можемъ да разберемъ, че нѣкога това се е отнасяло до насъ.

Вестерхолтъ се смѣе най-много, дето преди войната не ни било позволено да сме следъ седемь часа на улицата безъ разрешение на класния учитель. Ала Вили го обуздава. — Я стой миренъ, Алвинъ — му вика той, — че ти повече изложи своя класенъ, отколкото кой да е отъ насъ! Съобщава се, че си убитъ, трогнатиятъ директоръ ти държи речь, въ която те чествуватъ като герой и примѣренъ ученикъ, а следъ всичко това ти имашъ безсрамието да се върнешъ като живъ! Старикътъ е сега въ ужасно затруднение. Трѣбва да вземе сега обратно всичко, що ти бѣ отдалъ като на трупъ — защото по алгебра и нѣмски си сигурно тъй слабъ както по-рано.

* * *

Избираме ученически съветъ, защото учителитѣ можеха да сѫ годни да ни втълпятъ една-две работи за изпитъ, обаче не даваме да ни управляватъ по-нататъкъ. За насъ избираме Лудвигъ Брайеръ, Хелмутъ Райнерсманъ и Албертъ Троске; — за гимназията Георгъ Рае и Карлъ Брьогеръ.

После опредѣляме трима представители, които утре ще заминатъ да се явятъ предъ мѣстнитѣ власти и министерството, за да прокаратъ нашитѣ искания за учебното време и изпита. Избираме Вили, Вестерхолтъ и Албертъ. Лудвигъ не може да отиде, защото още не е съвсемъ здравъ.

Тримата се снабдяватъ съ войнишки удостовѣрения и безплатни билети за пѫтуване, каквито имаме цѣли кочани. Подпоручици и членове на войнишки съвети, за да подпишатъ, имаме сѫщо достатъчно.

Хелмутъ Райнерсманъ се грижи, щото цѣлата работа и външно да добие истински ликъ. Той кара Вили да си остави дома новата куртка, която този бѣ докопалъ въ склада, и облѣче една кърпена, надупчена отъ крушуми.

— Защо? — пита Вили въ недоумение.

— На канцеларски плъхове такова нѣщо действува по-добре отъ хиляди доводи, — обяснява Хелмутъ.

Вили не е съгласенъ, защото се гордѣе съ куртката си и би искалъ да парадира съ нея изъ кафенетата на голѣмия градъ. — Като тропна въ министерството съ юмрукъ по масата, ще подействува пакъ така, — казва той.

Но Хелмутъ не иска да чуе. — Не можемъ да направимъ всичко на пухъ и прахъ, Вили, — казва той, — тѣзи хора ни трѣбватъ и свършено. Ако се явишъ предъ тѣхъ въ закърпена куртка и ударишъ съ юмрукъ по масата, ще спечелишъ за всички ни много повече, отколкото ако си съ нова дреха. Такива сѫ тия приятели, вѣрвай!

Вили отстѫпва. Хелмутъ се обръща сега къмъ Алвинъ Вестерхолтъ и го разглежда. Намира го много голъ. Затова му закача ордена на Лудвигъ Брайеръ. — Така си по-убедителенъ предъ голѣмцитѣ, — прибавя той.

За Албертъ това не е нуждно, на неговитѣ гърди и безъ това висятъ много дрънкулки. Тримата сѫ вече готови и Хелмутъ преглежда още веднъжъ своето дѣло. — Великолепно, — казва той, — а сега хайде! Покажете на ония свини тамъ, какво е истинското фронтово гребло.

— Можешъ да бѫдешъ напълно спокоенъ, — заявява Вили, който между това се бѣше съвзелъ.

 

 

Пуритѣ и лулитѣ димятъ. Желания, мисли и планове кипятъ едни презъ други. Кой знае, какво ще излѣзе отъ тѣхъ. Сто души млади войници, осемнадесеть подпоручици, тридесеть фелдфебели и подофицери седатъ тука и искатъ да почнатъ да живѣятъ. Всѣки отъ тѣхъ може да преведе цѣла рота презъ най-мѫченъ за нападение теренъ съ най-нищожни загуби презъ огъня, никой отъ тѣхъ не би замедлилъ да направи нуждното, когато въ неговия окопъ се разнесе ревътъ: Идатъ! Всѣки отъ тѣхъ е билъ кованъ съ чукъ въ безкрайно жестоки дни, всѣки отъ тѣхъ е съвършенъ войникъ, ни повече, ни по-малко.

Обаче за мира? Годни ли сме тука? Годни ли сме въобще за нѣщо друго, освенъ за войници?