Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (18)

III

Вили е всѣка вечерь у Валдманъ. Това е локалъ за излети близо до града, въ който се танцува всѣки следобѣдъ и всѣка вечерь. И азъ отивамъ тамъ, защото Карлъ Брьогеръ ми съобщи, че Адела идвала понѣкога. А азъ бихъ желалъ да я срещна отново.

Всички прозорци на Валдмановата градинска зала сѫ освѣтени. Сѣнкитѣ на танцуващитѣ се плъзгатъ по спуснатитѣ пердета. Стоя при тезгяха и търся Вили съ очи. Всички маси сѫ заети, нѣма нито единъ свободенъ столъ. Сега следъ войната у хората е избухналъ сѫщински бѣсъ за развлѣчения.

Изведнъжъ виждамъ блестящъ бѣлъ коремъ и величественитѣ опашки на единъ жакетъ.

Това е Вили. Заслѣпенъ се вглеждамъ въ него. Жакетътъ е черенъ, жилетката бѣла, косата червена — той представя сѫщинско знаме.

Вили приема снизходително възхищението ми. — Да, чудишъ се, нали? — казва той и се върти като паунъ. — Това е то моятъ жакетъ за споменъ отъ Кайзеръ Вилхелмъ. Какво ли не може да стане отъ единъ войнишки шинелъ, а?

Той ме потупва по рамото. — Впрочемъ добре, че си дошълъ, днесъ има танцово състезание, всички ще вземемъ участие, има първостепенни награди! Следъ половинъ часъ, състезанието започва.

Значи има още малко време за упражняване. Дамата на Вили е грамадна като боксьоръ, мощно сложено създание, едра като конь. Той упражнява съ нея уанъ-степъ, при който по-важна е бързината.

Карлъ пъкъ танцува съ чиновничка отъ продоволственото бюро, която е отрупана съ колиета и съ пръстени като конь на нѣкоя шейна. И така той свързва по най-удобенъ начинъ сдѣлкитѣ съ удоволствието; Албертъ, обаче не е на нашата маса. Той поздравлява малко смутено отъ единъ ѫгълъ, кѫдето седи до едно русо момиче.

— Отъ оня тамъ скоро ще се отървемъ, — казва Вили пророчески.

А що се отнася до мене, то азъ правя своитѣ наблюдения, за да си избера добра танцьорка. А това не е много лесна работа, понеже нѣкои седнали изглеждатъ грациозни като сърни, а танцуватъ после тежко като бремененъ слонъ. Освенъ това добритѣ танцьорки сѫ желани отъ всички. Но все пакъ ми се удава да ангажирамъ за танца една малка шивачка.

Прозвучаватъ трѫби. Излиза напредъ мѫжъ съ хризантема въ бутониерката и известява, че една берлинска двойка танцьори ще изпълни най-модерния танцъ: фокстротъ. Тукъ още не познаваме тоя танцъ; чували сме само за него.

Съ голѣмо любопитство се струпваме на едно мѣсто. Оркестърътъ засвирва нѣкаква отсѣчена мелодия. Двамата танцуващи подскачатъ единъ около другъ като кози. Понѣкога се отдалечаватъ, после вплитатъ рѫцетѣ си и се въртятъ въ крѫгъ. Вили се изпъчва и се опулва. Този танцъ му допада.

Внасятъ масата съ наградитѣ. Втурваме се къмъ нея. Има по три награди за уанъ-степъ, за бостонъ и за фокстротъ. Фокстротътъ е изключенъ за насъ, не го знаемъ, обаче въ другитѣ два танца ще се впуснемъ както Блюхеръ при Ватерло.

И тритѣ първи награди се състоятъ отъ по десеть яйца отъ чайка или шише конякъ. Вили запитва недовѣрчиво, дали яйцата на чайката могатъ да се ядатъ. И се успокоява. Втората награда е шесть яйца отъ чайка или чисто вълнена нощна шапка, третата е четири яйца или две кутии цигари марка Героичната слава на Германия.

— Цигаритѣ не ще вземемъ по никакъвъ начинъ, — казва Карлъ, който е въ течение на работата.

Състезанието започва. За бостонъ сме опредѣлили Карлъ и Албертъ; за уанъ-степъ Вили и мене. На Вили не възлагаме голѣми надежди. Той може да победи, само ако журито разбира отъ хуморъ.

Въ бостонъ Карлъ и Албертъ попадатъ съ други три двойки между кандидатитѣ за награда. Карлъ е на първо мѣсто; високата яка на галата му униформа, новитѣ му лачени обуща, колиетата и пръстенитѣ на дамата му представятъ една картина на омайваща елегантность, на която никой не може да устои. По държане и по стилъ той е недостижимъ, обаче по хармония Албертъ не пада по-долу.

Журито държи бележки, като че ли решаватъ Богъ знае какви важни работи. Карлъ излиза победитель и взема десеть яйца, защото марката на коняка му е много добре позната; самъ той я е продалъ за състезанието. Той ни подава великодушно придобивката си; у дома си има по-добри нѣща за ядене. Албертъ получава втората награда и занася шестьтѣ яйца на русото момиче, неловко поглеждайки къмъ насъ. Вили свирва съ уста.

Впущамъ се въ уанъ-степа съ малката шивачка и попадамъ въ кандидатитѣ за награда. За мое голѣмо очудване Вили остана на мѣстото си и не пожела да вземе участие въ уанъ-степа. Азъ изпъквамъ между останалитѣ танцьори съ една особена вариация на прегъване колѣното и на връщане назадъ, които нѣща не бѣхъ показалъ до сега. Малката танцува леко като перо, и ние грабваме втората награда и си я поделяме.

Гордо се връщамъ на масата ни, съ сребърния почетенъ медалъ на държавния съюзъ за танцовъ спортъ на гърди.

— Вили, глупако, — казвамъ азъ, — защо не се опита поне, може би щѣше да получишъ бронзовия медалъ!

— Да, наистина, — се съгласява съ мене Карлъ, — защо не направи това?

Вили става, протяга се, оправя си жакета, поглежда ни величествено и отговаря само съ една дума: — Затова!

Мѫжътъ съ хризантемата тъкмо що кани за състезание въ фокстротъ. Малко двойки желаятъ да взематъ участие.

Вили се упѫтва къмъ паркета.

— Той нѣма понятие отъ фокстротъ, — пръхти Карлъ.

Напрегнати сме увиснали надъ столоветѣ си, за да видимъ, какво ще стане. Укротителката на лъвове се приближава до Вили. Той й подава важно рѫка. Оркестърътъ загърмява.

Въ този моментъ Вили се преобръща на побѣснѣла камила. Той скача въ въздуха, куца, върти се, мята крака и подхвърля дамата си насамъ нататъкъ, после прекосява залата съ дребенъ галопъ съ цирковата яздачка отъ страна, така че тя може да се катери по протегнатата му дѣсна рѫка, а той отъ другата страна е напълно свободенъ, безъ да го е страхъ, че ще й стѫпче краката. Веднага следъ това започва да имитира въртележката, така че политѣ на жакета му щръкватъ, а въ следния моментъ полетява съ грациозни подскачания по паркета като нѣкой козелъ, комуто сѫ сложили пиперъ подъ опашката; гърми, върти се и лудува и завършва най-сетне съ много бързо въртене, при което размахва дамата си високо въ въздуха.

Никой въ залата не се съмнява, че вижда предъ себе си непознатъ до сега майсторъ на свръхфокстрота. Вили схвана своя шансъ и го използва добре. Той побеждава съ такова превъзходство, че за известно време всичко затихва, и после едва иде втората награда. Победоносно ни подава той шишето конякъ. Впрочемъ той е така изпотенъ, че жакетътъ му е пусналъ боя; ризата и жилетката сѫ почернѣли, а пъкъ жакетътъ напротивъ изглежда избѣлѣлъ.

 

 

Състезанието е привършено, обаче танцътъ продължава. Седимъ на масата и пиемъ отъ печалбата на Вили. Само Албертъ липсва; не можемъ да го отдръпнемъ отъ русото момиче.

Вили ме бутва: — Ей, ето Адела.

— Кѫде? — питамъ бързо.

Той показва съ показалеца си къмъ навалицата върху паркета. Наистина тя танцува тамъ валсъ съ нѣкакъвъ си високъ мургавъ хлапакъ.

— Отдавна ли е тукъ? — се осведомявамъ азъ, защото бихъ желалъ да е видѣла нашитѣ триумфи.

— Дойде преди петь минути, — отговаря Вили.

— Съ оня дангалакъ ли?

— Да, съ оня дангалакъ.

Адела танцува съ глава малко наведена назадъ. Тя е сложила рѫка на рамото на мургавия хлапакъ. Като гледамъ лицето й отъ страна, дъхътъ ми замира, — при мъглявата лампена свѣтлина на залата, то толкова прилича на спомена ми за вечеритѣ преди войната. Обаче гледано отпредъ, то е по-пълно, а когато тя се смѣе, ми се струва съвсемъ чуждо.

Сръбвамъ си добре отъ шишето на Вили. Тъкмо що минава край мене танцувайки малката шивачка. Тя е по-слаба и по-грациозна отъ Адела. По-преди въ мъглата не забелязахъ това така добре — обаче Адела е станала истинска жена съ пълни гърди и съ дебели крака. Не мога да си спомня, дали бѣ и преди такава; тогава не съмъ обръщалъ навѣрно внимание на тия работи.

— Станала е цѣло женище, — казва Вили, като че ли е отгатналъ мислитѣ ми.

— Ей, свивай си устата, — отвръщамъ ядосано.

Валсътъ се свършва. Адела се обляга на вратата.

Упѫтвамъ се нататъкъ. Тя ме поздравлява. При това продължава да бърбори и да се смѣе съ дългия хлапакъ. Спирамъ се и я поглеждамъ. Сърдцето ми бие като предъ нѣкое важно решение.

— Защо ме гледашъ така? — пита тя.

— Ахъ, нищо, — казвамъ, — не искашъ ли да потанцуваме?

— Не този танцъ, а следния, — отговаря тя и се упѫтва съ кавалера си къмъ паркета.

Азъ я чакамъ и после танцуваме заедно бостонъ. Давамъ си голѣмъ трудъ да танцувамъ добре, и тя се усмихва, оценявайки изкуството ми.

— На фронта си се научилъ да танцувашъ?

— Не точно тамъ, — казвамъ, — обаче преди малко получихме награда.

Тя вдига очи. — Жалко, би трѣбвало да я получимъ наедно. Каква бѣше наградата?

— Шесть яйца отъ чайка и единъ медалъ, — отговарямъ, и приятна топлина се изкачва въ челото ми. Цигулкитѣ свирятъ така тихо, че се чуватъ стѫпкитѣ на танцуващитѣ.

— Сега танцуваме заедно, — казвамъ азъ, — спомняшъ ли си, какъ тичахъ следъ тебе вечерно време, връщайки се отъ гимнастическото дружество?

Тя кимва съ глава. — Да, тогава бѣхме още съ детински умъ. Погледни тамъ отсреща момичето съ червената рокля. Тѣзи широки блузи сѫ за сега най-модерно нѣщо. Шикъ, нали?

Цигулкитѣ предаватъ мелодията на челото. Треперящи като сдържанъ плачъ звънятъ тѣ надъ златно кафянитѣ тонове.

— Когато ти заговорихъ за пръвъ пѫть, избѣгахме и двамата, — казвамъ, — бѣше презъ юни при градския насипъ, спомнямъ си, като че ли е било днесъ.

Адела кима нѣкому. После обръща глава пакъ къмъ мене. — Да, да, такива глупости. Можешъ ли да танцувашъ и танго? Оня черниятъ отсреща танцува чудесно танго.

Азъ не отговарямъ. Оркестърътъ млъква. — Не искашъ ли да дойдешъ за малко на нашата маса? — я запитвамъ.

Тя поглежда нататъкъ. — Кой е стройниятъ момъкъ съ лаченитѣ обуща?

— Карлъ Брьогеръ, — отговарямъ. Тя сяда при насъ. Вили й предлага една чаша и казва нѣкаква шега. Тя се смѣе и поглежда къмъ Карлъ. Отъ време на време поглежда и дамата на Карлъ; — тя е момичето съ модерната рокля. Очудено наблюдавамъ Адела, така много се е промѣнила. И тукъ ли ме измами споменътъ? Така ли е избуялъ той, докато заглуши действителностьта.

Тукъ на масата седи чуждо, малко шумно момиче, което говори прекалено много. Не се ли крие подъ тая външность нѣкой другъ, когото познавамъ по-добре? Може ли човѣкъ да се измѣни дотолкова, само защото сме остарѣли. Може би причината да сѫ годинитѣ, си мисля азъ, отъ тогава сѫ изминали повече отъ три години, тя бѣ шестнадесетгодишна и бѣ още дете, а сега е вече деветнадесетгодишна и е възрастенъ човѣкъ. И внезапно ме обхваща непонятната тѫга на времето, което тече и се промѣня, и когато човѣкъ се върне, не намира нищо вече. Ахъ, раздѣлата е тежка, обаче връщането е понѣкога още по-тежко.

— Що за комично лице правишъ, Ернстъ? — ме запитва Вили, — да не ти куркатъ червата?

— Той е скученъ, — казва Адела смѣейки се, — и по-рано си бѣ все такъвъ. Бѫди и ти малко по-свободенъ. Момичетата по обичатъ това отколкото такъвъ скученъ човѣкъ като тебе!

Свърши се, мисля си азъ, и това се свърши, не защото тя флиртува съ оня черния и съ Карлъ Брьогеръ, не защото ме намира скученъ, не защото е станала друга — не, но азъ виждамъ сега, че всичко това е безцелно. Обикаляхъ, обикаляхъ, чукахъ по всички врати на моята младость и искахъ пакъ да влѣза, мислѣхъ, че тя би трѣбвало да ме приеме отново, защото съмъ все пакъ още младъ и защото така много бихъ желалъ да забравя — обаче тя се изплъзваше като нѣкаква Фата Моргана, тя се счупваше безшумно, разпадаше се като прахань, щомъ като я докоснѣхъ; не можехъ да разбера всичко това — но поне тукъ трѣбва да е останало нѣщо, азъ се опитвахъ отново и отново и станахъ чудноватъ и тѫженъ отъ това. Но сега чакъ разбирамъ, че и въ тази область на споменитѣ е бушувала тиха мълчалива война, и че би било безсмислено отъ мене да търся още. Времето стои помежду, като широка пропасть, не мога да се върна, не ми остава, нищо друго, трѣбва да вървя напредъ, да вървя на нѣкѫде, защото нѣмамъ още никаква цель.

Сграбчилъ съмъ чашата и вдигамъ очи. Ето че тамъ седи Адела и пита Карлъ все още, кѫде може да се купятъ контрабанда копринени чорапи: — танцуватъ както преди, музиката свири все сѫщия валсъ отъ оперетата „Драймедерсхаусъ“ — а азъ самиятъ седя все още на стола, и дишамъ, и живѣя като преди. Не е ли падналъ гръмъ, не ме ли е отнесълъ? Не е ли внезапно потънала цѣла мѣстность около мене, не съмъ ли останалъ само азъ и не съмъ ли ей сега действително изгубилъ всичко?

Адела става и се сбогува съ Карлъ. — Значи въ този магазинъ, — казва тя весела, — вѣрно е, тѣ търгуватъ контрабанда съ всѣкакви работи. Утре ще отида. Довиждане, Ернстъ!

— Ще те придружа малко, — казвамъ. Навънъ тя ми подава рѫка. — По-нататъкъ не бива да идвашъ съ мене, чакатъ ме.

Намирамъ се глупавъ и сантименталенъ, обаче нѣма какво да се прави: свалямъ си фуражката и я поздравлявамъ дълбоко, като че ли вземамъ сбогомъ за винаги, — не отъ нея — отъ всичко по-раншно. За мигъ тя ме поглежда изпитателно. — Понѣкога си наистина смѣшенъ. — Пѣейки тя изтичва по пѫтя.

Облацитѣ сѫ се разнесли, и нощьта се простира ясна надъ града. Азъ дълго гледамъ нататъкъ. После се връщамъ назадъ.