Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (20)

V

Следъ обѣдъ останахъ въ кѫщи и се опитахъ да работя нѣщо. Но нищо не излѣзе отъ това, и отъ часъ насамъ се скитамъ безцелно изъ улицитѣ и случайно минавамъ край Холандския ресторантъ. Този е вече третиятъ луксозенъ ресторантъ, който бива отворенъ въ течение на три седмици. Тия ресторанти никнатъ съ пъстритѣ си фирми като гѫби между фасадитѣ на кѫщитѣ. Холандскиятъ е най-голѣмъ и най-луксозенъ.

Предъ освѣтената стъклена врата стои портиеръ, който изглежда полу хусарски полковникъ, полу владика. Мощенъ мѫжага съ обкована въ злато пръчка въ рѫка. Поглеждамъ го втренчено, — и ето, че го напуща всѣко достоинство, той ме мушва съ пръчката си въ корема и се ухилва: — Салю, Ернстъ, старо плашило! Команъ са ва, както казватъ французитѣ.

Това е подофицерътъ Антонъ Демутъ, нашъ предишенъ кашаварь. Отдавамъ му почесть, понеже презъ време на войниклъка ни втълпяваха, че отдаването на честь се отнася до униформата, а не до тоя, който я носи. Тази чудновата униформа, обаче, е великолепна и заслужава поне едно отдаване на честь.

— Здрасти, Антонъ, — се смѣя азъ, — я ми кажи, за да говоримъ за нѣщо свѣстно: имашъ ли нѣщо за ядене?

— Разгеле, — отговаря той утвърдително. Знаешъ ли, че и Францъ Елстерманъ е тукъ въ този симпатиченъ локалъ? — Като готвачъ!

— Кога да намина? — го питамъ, защото самиятъ този фактъ е достатъченъ, за да схвана положението. Елстерманъ и Демутъ бѣха най-голѣмитѣ реквизитори въ цѣла Франция.

— Довечера следъ единъ часа, — смигва Антонъ — получихме отъ единъ инспекторъ въ продоволственото бюро цѣла дузина гѫски контрабанда. Можешъ да бѫдешъ сигуренъ, че Францъ Елстерманъ ще ампутира нѣколко преди това. Кой може да твърди, че и у гѫскитѣ не сѫществуватъ войни, въ които тѣ могатъ да си изгубятъ краката?

— Никой, — казвамъ азъ и запитвамъ: — Посещава ли се добре локалътъ?

— Всѣка вечерь е препълненъ. Искашъ ли да надникнешъ?

Той отдръпва пердето на вратата малко на страна. Надзървамъ презъ една цепнатина въ залата. Мека топла свѣтлина се разстила върху маситѣ, синкавъ цигаренъ димъ се точи на ивици, килими се пъстрѣятъ, лъщи порцеланъ и блѣсти сребро. На маситѣ седятъ жени, заобиколени съ келнери, а при тѣхъ се намиратъ мѫже, които не се чувствуватъ никакъ неловко. Тѣ даватъ своитѣ нареждания съ чудна естественость.

— Е, момко съ нѣкоя отъ тия тамъ въ леглото, а? — казва Антонъ и ме мушва въ ребрата.

Не му отговарямъ, защото този цвѣтень замъгленъ откѫслекъ животъ ме особено възбужда. Въ него има нѣщо недействително, все сѫщо, каточели сънувамъ само, че стоя въ тъмна улица всрѣдъ мокра снѣжна лапавица и че виждамъ тази картина презъ цепнатината на вратата. Като омагьосанъ съмъ отъ нея, безъ да забравямъ, че тамъ вѣроятно само нѣколко спекуланти пилѣятъ паритѣ си; — но ние лежахме много време въ мръсни, земни дупки, за да не се поражда у насъ понѣкога силна и съвсемъ безумна жажда за луксъ и елегантность, — защото луксъ значи да бѫдешъ запазенъ и да бѫдешъ гледанъ добре, — а тъкмо това ние не познаваме.

— Е, момко, какъ ти се вижда? — ме запитва Антонъ още веднъжъ, — съвсемъ пухкави женици, нали?

Намирамъ се много глупавъ, но въ момента не мога да отговоря, както трѣбва. Цѣлиятъ този тонъ, съ който и азъ говоря отъ години насамъ, ми се вижда изведнъжъ грубъ и противенъ. За щастие Антонъ веднага заема достойна стойка, понеже предъ ресторанта спира автомобилъ. Стройно създание слиза отъ него и влиза презъ вратата, малко приведено напредъ, придържайки съ рѫка коженото палто върху гърдитѣ си, съ лъскави коси подъ прилегналия добре златенъ шлемъ, съ приближени колѣна, съ малки крака и съ слабо личице. Тя минава край мене съ леко отпуснати стави, потънала въ слабъ, зашемедяващъ парфюмъ — и внезапно ме обхваща бѣсно желание да мина съ тази млада жена презъ въртящата се врата и да се намѣря съ нея при маситѣ, да се потопя цѣлъ въ приятната защитена атмосфера на боитѣ и на свѣтлината, водейки безгрижно единъ животъ, заграденъ отъ келнери, слуги и отъ изолиращата свѣтлина на паритѣ, животъ безъ нужда и безъ каль, които нѣща сѫ отъ години вече ежедневниятъ ни хлѣбъ.

Навѣрно съмъ ималъ много момчешки видъ, защото Антонъ Демутъ се изсмива и ме мушва въ хълбока. — Макаръ и да ходятъ облѣчени въ кадифе и коприна, — въ леглото всички сѫ еднакви.

— Разбира се, — казвамъ азъ и прибавямъ една мръсна шега, за да не забележи той, какво става съ мене. — Значи, довиждане до единъ часа, Антонъ!

— Хайде, ще я бѫде тая работа! — отговаря той важно, — и бонсоаръ, както казватъ французитѣ.

* * *

Потеглихъ нататъкъ съ рѫце дълбоко мушнати въ джобоветѣ. Снѣгътъ шляпа подъ обувкитѣ ми. Недоволенъ го бутвамъ настрана. — Па и какво ли бихъ могълъ да сторя, ако седѣхъ действително съ такава една жена на масата? Азъ бихъ могълъ само втренчено да я гледамъ и нищо повече. Не бихъ могълъ дори да ямъ, безъ да се стѣснявамъ. Колко тежко ще да е, мисля си, да бѫдешъ цѣлъ день наедно съ такова едно сѫщество. Трѣбва винаги да внимавашъ, и пакъ да внимавашъ. А пъкъ ноще — не бихъ знаялъ изобщо какво да правя. Наистина, че съмъ ималъ вече работа съ жени, но всичко това научихъ отъ Юпъ и Валентинъ, а при такива дами това не ще бѫде на мѣстото си.

* * *

Презъ юни 1917 година бѣхъ за пръвъ пѫть при жена. Ротата ни бѣ тогава на квартира въ бараки, бѣ по обѣдъ и ние се боричкахме въ тревата съ две малки кучета, които бѣха дотърчали при насъ. Съ щръкнали уши и лъскава козина тѣ лудуваха изъ високата лѣтна трева, небето бѣ синьо и войната бѣ далечъ отъ насъ.

Тогава дотича при насъ Юпъ, идейки отъ канцеларията. Кучетата изтичаха на среща му и се нахвърлиха върху му. Той ги отблъсна отъ себе си и извика: — Дошла е заповѣдь, довечера настѫпваме!

Всички знаехме, какво значи това. Отъ дни вече гърмѣше барабанниятъ огънь на голѣмата офанзива на западния хоризонтъ, отъ дни насамъ виждахме да се връщатъ изморени полкове, и, когато запитвахме нѣкого, той отговаряше съ неопредѣлено движение на рѫка и гледаше, втренчено предъ себе си; цѣли дни вече се търкаляха край насъ колитѣ съ раненитѣ и ние копаехме всѣки день цѣли редици гробове.

Скочихме на крака. Бетке и Веслингъ отидоха при раницитѣ си, за да си извадятъ хартия за писма, Вили и Тяденъ отидоха при походния казанъ, а Францъ Вагнеръ и Юпъ ме уговаряха да ида съ тѣхъ въ публичния домъ.

— Човѣче, Ернстъ, — казваше Вагнеръ — веднъжъ за винаги и ти трѣбва да разберешъ, що е жена! Кой знае, дали утре всички не ще сме мъртви; разправятъ, че ония тамъ имали цѣли купища нова артилерия. Би било глупаво и смѣшно, ако си отидешъ отъ този свѣтъ като девственица.

Фронтовиятъ публиченъ домъ се намираше въ едно малко градче, на разстояние около часъ отъ баракитѣ ни. Получихме позволително и трѣбваше да чакаме доста дълго време; защото и другитѣ полкове щѣха да настѫпватъ, и затова мнозина искаха да взематъ набързо отъ живота толкова, колкото можеха. Въ една малка стаичка трѣбваше да предадемъ позволителния си билетъ.

Единъ санитаренъ ефрейторъ ни прегледа, дали сме здрави, после ни сложи инжекция съ нѣколко капки протарголъ, и единъ фелдфебелъ ни заяви, че всичко това струва три марки и че не бива да трае повече отъ десеть минути поради голѣмия напливъ. Следъ това застанахме на стълбата.

Редицата се движеше бавно напредъ. Горе тракаха вратитѣ. Всѣки пѫть излизаше нѣкой, а това означаваше: следниятъ.

— Колко крави има тамъ? — попита Францъ единъ пионеръ.

— Три, — отговори този, — обаче не бива да избирашъ. Това е лотария — ако имашъ късметъ, ще пипнешъ нѣкоя баба.

Едва що не ми прилошаваше на задушната стълба кѫдето врѣше жегата и изпаренията на настървенитѣ войници.

На драго сърдце бихъ се измъкналъ, понеже у мене изчезна всѣкакво любопитство. Обаче страхувахъ се, да не ми се смѣятъ другитѣ, затова продължавахъ да чакамъ.

Най-сетне дойде и моятъ редъ. Моятъ предшественикъ мина край мене, и азъ влѣзохъ въ стаята. Тя бѣ низка и тъмна и така миришеше на карболъ и на поть, че ми се видѣ странно да съзра предъ прозорцитѣ клонетѣ на една липа, съ чиято свежа шума си играеха вѣтърътъ и слънцето: тъй изхабено бѣ всичко въ стаята. На единъ столъ бѣ поставенъ сѫдъ съ розова вода, а въ ѫгъла се намираше нѣщо като походенъ креватъ, посланъ съ изпокѫсана покривка. Жената бѣ дебела и носѣше кѫса прозрачна риза. Тя не ме и погледна, а легна веднага. Едва като видѣ, че не се приближавамъ, погледна нетърпеливо; и по разплутото й лице се появи по-меко изражение. Тя разбра, че бѣхъ още съвсемъ младъ.

Но азъ просто не можахъ да се приближа до нея, обхвана ме ужасъ и задушващо отвращение. Жената направи нѣколко движения, за да ме раздразни, неодѣлани противни движения, после се опита да ме привлече къмъ себе си и даже се усмихваше при това, сладничаво и неестествено — човѣкъ би трѣбвало да я съжали понеже тя бѣ въ края на краищата само бѣдна войскова принадлежность, която трѣбваше да издържа всѣки день по двадесеть, тридесеть момчетии. — Азъ й оставихъ паритѣ и слѣзохъ бързо по стълбата.

Юпъ ми смигна. — Какъ бѣше?

— Чудо — отговорихъ като старъ специалистъ.

Искахме да си вървимъ вече. Но трѣбваше да се явимъ пакъ при санитарния ефрейторъ и той ни направи по още една инжекция съ протарголъ.

— Значи това е любовьта — мислихъ азъ отчаянъ и отпадналъ когато си прибирахме нѣщата — това е то любовьта, съ която бѣха изпълнени всичкитѣ ми книги въ кѫщи и отъ която бѣхъ очаквалъ толкова много въ неопредѣленитѣ блѣнове на младостьта си! — Свихъ си шинела, свързахъ платнището си, получихъ муниция и потеглихме. Бѣхъ мълчаливъ и тѫженъ и мислѣхъ, че отъ всички възвишени блѣнове за живота и любовьта не бѣ останало друго освенъ една пушка и една тлъста развратница и глухия тътнежъ на хоризонта, въ който ние полека лека навлизахме. Смрачи се, приближиха се окопитѣ и смъртьта, Францъ Вагнеръ падна презъ тази нощь, и изгубихме освенъ него още двадесеть и трима бойни другари.

* * *

Ръми дъждъ и азъ вдигамъ яката си. У мене често се явява сега копнежъ за нѣжность, за плахи думи, за необятни крилати чувства. Иска ми се да излѣза отъ ужасното еднообразие на последнитѣ години. Но какво ли би станало ако това действително ми се удаде — ако всичко се върне отново, предишната нѣжность и широта, ако нѣкой наистина пожелае да ме обича, нѣкоя малка нѣжна женица като тая съ златния шлемъ и съ гъвкавитѣ стави? Какво ли ще бѫде, ако действително надъ насъ се спустнѣше безкрайно и до самозабрава опиянението на синкаво-сребриста вечерь? Не ще ли се промъкне помежду ни въ последния моментъ мазниятъ образъ на леката жена?

Нѣма ли да дочуя внезапно гласоветѣ на подофицеритѣ ни, разказвайки свинщинитѣ си, нѣма ли спомени, откѫслеци отъ разговори, войнишки откровености да разкѫсатъ и убиятъ всѣко чисто чувство? Ние сме почти девствени още, обаче, фантазията ни е вече разюздана, безъ да сме забелязали, какъ е станало това, и преди още да познаемъ що е любовь, трѣбваше да понесемъ всички подъ редъ и то публично прегледъ отъ докторъ по венерически болести. Бурното, задъханото, вѣтърътъ, тъмното, въпросътъ — всичко, което бѣ у насъ, когато като шестнадесетгодишни, тичахме въ трептящата свѣтлина на фенеритѣ следъ Адела и другитѣ момичета — това не се върна никога вече, даже и когато не бѣхъ при лека жена, когато вѣрвахъ, че е другояче, и когато жената се вкопчваше въ менъ и желанието ме разтърсваше цѣлъ. Следъ такива моменти ставахъ винаги тѫженъ.

Несъзнателно започвамъ да вървя по-бързо и да дишамъ усилено. Искамъ пакъ да притежавамъ това — трѣбва пакъ да го притежавамъ. То трѣбва пакъ да се върне, иначе безсмислено е да се живѣе.

* * *

Упѫтвамъ се къмъ жилището на Лудвигъ Брайеръ. Въ стаята му свѣти още. Хвърлямъ камъни въ прозореца. Лудвигъ слиза и ми отваря вратата.

Горе въ стаята стои Георгъ Рае предъ кутиитѣ на Лудвиговата минерална сбирка. Той държи въ рѫка голѣмъ кварцовъ кристалъ и наблюдава пречупването, на свѣтлината въ него.

— Добре, че те срѣщамъ, Ернстъ — се усмихва той — бѣхъ вече у васъ. Утре заминавамъ.

Той е въ униформа. — Георгъ — казвамъ запъвайки се — да не би да искашъ?

— Да! — Той кимва съ глава. — Да стана пакъ войникъ. Вѣрно е.

— Разбирашъ ли ти това? — запитвамъ Лудвигъ.

— Да — отговаря той — разбирамъ го добре. Но нѣма да му помогне нищо. — Той се обръща къмъ Рае.

— Ти си разочарованъ, Георгъ, но размисли добре, че това е напълно естествено. На фронта нервитѣ ни бѣха винаги обтегнати до крайность, понеже винаги се отнасяше за животъ или смърть. Сега нервитѣ се люлѣятъ като платна на корабъ при безвѣтрие, защото тукъ се живѣе само за дребнави нѣща.

— Вѣрно е — го прекѫсва Рае, отнася се за тая дребнавщина, съставена отъ храна, амбиция и нѣколко скърпени идеали. Повръща ми се отъ всичко това и затова именно искамъ да се махна.

— Ако желаешъ на всѣка цена да предприемешъ нѣщо, можешъ да вземешъ участие въ революцията — казвамъ азъ — може да станешъ и воененъ министъръ.

— Ахъ, тази революция — отговаря Георгъ презрително. — Тя е направена съ дисциплина, отъ партийни секретари, които се уплашиха после отъ собствения си куражъ. Погледни, какъ сѫ се уловили единъ други за коситѣ, социалдемократи, спартакисти, независими, комунисти. Въ това време другитѣ имъ убиватъ съ най-голѣмо душевно спокойствие нѣколкото ценни хора, които притежаватъ, а тѣ даже и не забелязватъ това.

— Не, Георгъ — казва Лудвигъ, — работата не стои така. Ние направихме революция съ много малко умраза въ сърцето. Вѣрно е, че искахме още въ началото да бѫдемъ справедливи, и затова всичко се парализира. Една революция трѣбва да избухне като пожаръ въ гора, а после вече може да се започне сѣитбата. Но ние не искахме да разрушаваме нищо, а все пакъ желаехме да подновяваме. Не ни бѣ останала сила дори да мразимъ, така уморени и изтощени бѣхме отъ войната. Даже и всредъ барабанния огънь може да се заспи отъ умора, знаешъ самъ това, нали? — Но може би не е още късно да постигнемъ съ работа това, което бѣ пропуснато при нападението.

— Работа — отговаря Георгъ съ презрѣние и разглежда искрещия кварцовъ кристалъ — ние можемъ да се боримъ, но не и да работимъ.

— Трѣбва да се научимъ отново — казва Лудвигъ спокойно отъ ѫгъла на канапето.

— Затова сме вече негодни — отвръща Георгъ.

За мигъ всичко стихва въ стаята. Вѣтърътъ свири предъ прозорцитѣ. Рае се разхожда съ едри крачки изъ малката стая на Лудвигъ и изглежда, каточели наистина не подхожда вече въ тая стая на книгитѣ, тишината и на труда, като че ли мѣстото на неговото рѣзко очертано лице е въ окопитѣ, борбата и въ войната. Той облѣга лакти на масата и се навежда къмъ Лудвигъ. Свѣтлината на лампата пада върху пагонитѣ му, а задъ него блѣстятъ кварцоветѣ на минералната сбирка.

— Лудвигъ — казва той предпазливо — що правимъ ние тукъ? Озърни се: колко безсилно и безутѣшно е всичко това! Ние сме въ тяжесть на себе си и на другитѣ. Идеалитѣ ни пропаднаха, блѣноветѣ ни сѫ унищожени и ние се скитаме въ този свѣтъ състоящъ се отъ смѣли хора съ цель въ живота и отъ гешефтари, като сѫщински Донъ Кихотовци, попаднали въ чужда страна.

Лудвигъ го гледа продължително. — Азъ мисля, че сме болни, Георгъ. Войната е загнѣздена още въ коститѣ ни.

Рае кима съ глава. — Не ще се отървемъ никога вече отъ нея.

— Ще се отървемъ — отвръща Лудвигъ — защото иначе всичко е било напразно.

Рае скача и удря съ юмрукъ по масата.

— Всичко бѣ напразно, Лудвигъ, това е именно, което ме влудява! Какви момчета бѣхме когато потеглихме за фронта въ тази буря отъ ентусиазъмъ! Изглеждаше, че започва нова ера, всичко старо, изгнило, всичко партийно бѣ пометено, ние бѣхме младежь, каквато не е сѫществувала никога по-рано!

Той сграбчва парче кристалъ като рѫчна граната. Юмруцитѣ му потреперватъ. — Лудвигъ, — продължава той, — лежалъ съмъ въ много окопи, и всички тамъ бѣхме млади хора, събрани около угарка свѣщь и чакахме, а надъ насъ бѣснѣеше гранатниятъ огънь и разтърсваше земята отъ основи. Не бѣхме вече новобранци и знаехме, какво ни очаква, и знаехме, какво идѣше — обаче, въ тѣзи лица Лудвигъ, въ подземния полумракъ, се четѣше повече отъ самообладание, повече отъ смѣлость, повече отъ готовность за смърть. Въ тѣзи неподвижни закоравѣли лица се четѣше желанието за ново бѫдеще и това желание бѣ у насъ, когато нападнахме и то бѣ още у насъ, когато умирахме! Ставахме отъ година на година все по-тихи, и много нѣща изчезнаха, обаче единствено това остана. А сега, Лудвигъ, где е всичко това? Разбирашъ ли, че всичко това можа да се загнѣзди въ тая каша отъ редъ, дългъ, жени, правилность и всички други нѣща, които тѣ тукъ наричатъ животъ? Не, тогава живѣхме истински, и сто пѫти да ми повтаряшъ, че мразишъ войната, все пакъ само тамъ бѣ сѫщинскиятъ животъ, защото бѣхме заедно и защото въ насъ горѣше нѣщо, което бѣ много по-ценно отъ всичката тая мръсотия тукъ!

Той диша бързо. — Все трѣбва да е било за нѣщо, Лудвигъ! По-рано, когато избухна революцията, за моментъ помислихъ: сега иде освобождението, сега ще се върне потокътъ и ще събори всичко и ще си прокопае нови брѣгове — и за Бога, тогава и азъ бихъ взелъ участие въ това! Обаче потокътъ се разпръсна въ хиляди ручейчета, революцията стана ябълка на раздоръ за служби и службици, тя е погълната, опетнена отъ професии, връзки, семейство и отъ партии. Но азъ не желая да участвувамъ въ всичко това. Азъ отивамъ тамъ, кѫдето ще намѣря пакъ другарството.

Лудвигъ става. Челото му е зачервено. Очитѣ му горятъ. Той се вглежда въ лицето му. — И защо, Георгъ, защо? Защото ние сме били излъгани тъй, както дори и не подозираме! Защото съ насъ ужасно злоупотрѣбиха! Казваха ни отечество, а подразбираха окупационни планове на една алчна индустрия — казваха ни честь, а подразбираха разправиитѣ и властническитѣ амбиции на шепа дипломати и князе — казваха ни народъ, а подразбираха стремежа за дейности на безработни генерали! — Той разтърси Рае за раменетѣ: — Нали разбирашъ всичко това? Думата патриотизъмъ тѣ изпълниха съ глупавитѣ си фрази, съ славолюбието си, съ желанието си за мощь, съ лъжливата си романтика, съ глупостьта си, съ алчностьта си, а после ни я поднесоха като лѫчезаренъ идеалъ! И ние вѣрвахме, че това е фанфара за новъ, силенъ, мощенъ животъ! Не разбирашъ ли? Ние воювахме срещу насъ самитѣ, безъ да знаемъ това! И всѣки сигуренъ вистрелъ улучваше нѣкого отъ насъ! Чуй ме, ще ти го изкрещя въ ушитѣ: Свѣтовната младежь се бѣ вдигнала и въ всички страни тя вѣрваше, че се бори за свобода! И въ всички страни тя бѣ излъгана и съ нея бѣ злоупотрѣбено, въ всички страни тя воюва за интереси вмѣсто за идеали, въ всички страни тя бѣ изпобита и се бѣ взаимно унищожила! Не разбирашъ ли? Съществува само една единствена борба, тази срещу лъжата, срещу компромиса, срещу отживѣлото. Ние, обаче, се оставихме да ни впримчатъ въ фразитѣ си и вмѣсто противъ тѣхъ, борихме се за тѣхъ. Но ние вѣрвахме, че се отнася за бѫдещето. Обаче всичко бѣ противъ него. Нашето бѫдеще е мъртво, както е мъртва младежьта, която бѣ негова носителка. Ние сме само остатъци! Обаче другитѣ живѣятъ, сититѣ, доволнитѣ — тѣ живѣятъ по-сито и по-доволно, отколкото по-преди! Защото недоволнитѣ, бурнитѣ, стремящитѣ се напредъ умрѣха за тѣхъ! Помисли само! Цѣло едно поколѣние биде унищожено! Това поколѣние, пълно съ надежда, вѣра, воля, сила, способность тъй биде хипнотизирано, че изпоби само себе си, макаръ че изъ цѣлий свѣтъ то имаше сѫщитѣ цели и идеали!

Гласътъ му се прекѫсва. Очитѣ му сѫ пълни съ ридание и съ болка. Всички сме скочили. — Лудвигъ — казвамъ и го прегръщамъ.

Рае взема фуражката си и захвърля камъка обратно въ кутията. — Довиждане, Лудвигъ, стари другарю!

Лудвигъ стои срещу него. Устнитѣ му сѫ свити. Ябълкитѣ на лицето сѫ изкочили. — Ти отивашъ, Георгъ, — прошепва той, — а азъ оставамъ! Азъ не се отказвамъ още отъ борбата!

Рае го поглежда продължително. Следъ това казва спокойно — Безнадеждно е — и си оправя колана.