Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (31)

II

Колкото по наближава деньтъ на дѣлото, толкова по-често мисля за Албертъ. И внезапно, единъ день, виждамъ ясно една глинена стена предъ себе си, една бойница и една пушка съ далекогледъ, а отзадъ едно студено, дебнещо напрегнато лице. Бруно Мюкенхауптъ, най-добрия стрелецъ на батальона, който никога не объркваше.

Скачамъ; — трѣбва да видя какво прави и какъ се е справилъ съ всичко това.

Висока кѫща съ много отдѣления. Стълбитѣ плуватъ отъ вода. Сѫбота е, и навсѣкѫде има кофи, ведра и жени съ запретнати поли.

Единъ пискливъ звънецъ, който е много шуменъ за тази врата. Нѣкой отваря колебливо. Питамъ за Бруно. Жената ме пуща да влѣза. Мюкенхауптъ седи по жилетка на пода и играе съ дъщеря си, петгодишно дете, съвсемъ русо, съ голѣма, синя лента въ косата. Той й е направилъ на пода рѣка отъ сребърна хартия и сложилъ отгоре корабчета отъ хартия. На нѣкои сѫ запъхнати фъндъчета памукъ — това сѫ параходитѣ — въ тѣхъ пѫтуватъ целулоидни кукли. Бруно спокойно пуши лула. На порцелановата й главичка е изобразенъ колѣничилъ стрелецъ — войникъ съ надписъ: Упражнявай окото и рѫката си за отечеството!

— Я гледай — Ернстъ! — казва Бруно, тупва момиченцето си и го оставя да играе само. Ние отиваме въ гостната стая. Канапето и столоветѣ сѫ отъ червенъ плюшъ, на облѣгалкитѣ имъ лежатъ плетени покривки, а пода е тъй гладко лъснатъ, че се подхлъзвамъ. Всичко е чисто и на мѣстото си, миди, дребулийки и фотографии стоятъ на скрина, а между тѣхъ, въ срѣдата, на червено кадифе подъ стъкленъ капакъ, Бруновитѣ ордени.

Говоримъ за ония времена. — Имашъ ли още стрелческата си книжка съ всичкитѣ ти триумфи? — питамъ азъ.

— Разбира се — отвръща Бруно съ упрѣкъ. — Тя е на почетно мѣсто.

Той я изважда и прелиства съ наслада. — Презъ лѣтото ми бѣше, разбира се, най-доброто време, защото вечерь се виждаше още тъй дълго. Тука — чакай малко — юний 18-ти — четири улучени въ главата, 19-ти — трима, 20-ти единъ, 21-ви — двама, 22-ри — единъ, 23-ти ни единъ. Тогава тия свини бѣха подушили нѣщо и се вардѣха — но тука, чакай, 26-ти, тогава тъкмо бѣше дошла смѣна, която нѣмаше хаберъ за Бруно, деветь улучени въ главата, какво ще кажешъ, а?

Той ме гледа, свѣтналъ отъ радость. — За два часа, смѣшно бѣше, незнамъ дали защото имъ духвахъ отдолу, отъ брадата, въ всѣки случай тѣ после подскачаха като козли, чакъ до гърдитѣ се подаваха отъ окопа. А сега гледай тука — 29-ти юний 10 ч. вечерьта: умѣренъ въ главата! Това не е шега, Ернстъ, ето на, вижъ, имаше свидетель, ето: Вѣрно, вицефелдфебелъ Шли. Десеть часа вечерьта, почти въ тъмното. Това се вика успѣхъ, а? Какви времена бѣха тогава!

— Я кажи, Бруно, — питамъ азъ — успѣхитѣ ти бѣха чудесни, но сега — искамъ да кажа, не ти ли е понѣкога жаль за тия нещастници?

— Какво? — пита той смаянъ.

Повтарямъ. — Тогава бѣхме тамъ, Бруно, но днесъ всичко е вече друго.

Той тиква стола си назадъ. — Човѣче, ти си болшевикъ, а? Нали бѣше дългъ! Заповѣдь! Ама работа!… — Докаченъ той си прибира стрелческата книжка, завива я пакъ въ тънка хартия и я прибира въ чекмеджето.

Успокоявамъ го съ една хубава пура. Той смуква примиренъ единъ два пѫти и ми разказва за своето стрелческо дружество, което се събира всѣка сѫбота. — Наскоро имахме балъ. Чиста работа ти казвамъ! А скоро ще има конкурсъ на кегли. Трѣбва да дойдешъ нѣкога, Ернстъ, има много хубава бира, рѣдко съмъ пилъ такава. И десеть пфенига по-евтино. За една вечерь прави доста нѣщо. Много е хубаво! Ето — той показва една позлатена верижка. — Краль на стрелцитѣ. Бруно I. Какво ще кажешъ?

Детето влиза. Едно корабче се счупило. Бруно грижливо го поправя и погалва момиченцето по косата. Синята лента шумоли.

После ме завежда до единъ бюфетъ, отрупанъ съ всевъзможни нѣща. Спечелилъ ги е на панаира отъ стрелба. Три изстрела струватъ нѣколко гроша, и който умѣри известно число нишани, може да си избере, каквато печалба иска. Той насъбралъ така сума играчки, кристални блюда, чаши, бирени кани, канички за кафе, пепелници, топки и дори две плетени кресла.

— Най-после взеха вече да не ме пущатъ, — смѣе се той весело, — щѣхъ да ги накарамъ да фалиратъ всичкитѣ! Да, ученото е учено!

Вървя по улицата. Изъ вратитѣ тече свѣтлина и помия. Бруно пакъ ще играе съ момиченцето си. После жена му ще сложи вечеря. Той ще отиде на бира. Въ недѣля прави излетъ съ семейството си. Той е добродушенъ мѫжъ, добъръ баща, уважаванъ гражданинъ. Нищо не може да се каже противъ него.

А Албертъ? А ние?

* * *

Цѣлъ часъ преди да почне дѣлото срещу Албертъ ние стоимъ въ коридора на сѫда. Най-после викатъ свидетелитѣ. Съ разтупани сърца ние влизаме. Албертъ се е облегналъ бледенъ на подсѫдимата скамейка и гледа предъ себе си. Искаме съ очи да му извикаме: — Куражъ, Албертъ! Нѣма да те оставимъ! — Ала той не дига очи.

Следъ като ни прочитатъ имената, трѣбва пакъ да излѣземъ. Сега забелязваме въ първия редъ на публиката Тяденъ и Валентинъ. Тѣ ни смигватъ.

Единъ по единъ вкарватъ свидетелитѣ. При Вили трае особено дълго. После е мой редъ. Единъ бързъ погледъ къмъ Валентинъ — едно незабележимо поклащане на главата. Значи Албертъ до сега е отказвалъ да дава показания. Така и предполагахъ. Унесенъ той седи до своя защитникъ. Вили обаче е цѣлъ червенъ. Будно, като месарски песъ, той наблюдава прокурора. Тѣ двамата като че ли сѫ се карали вече.

Заклеватъ ме. После председателя почва да пита. Иска да знае, дали Албертъ още преди това е билъ говорилъ, че ще тегли единъ на Барчеръ. Когато отговарямъ съ не, той забелязва, че на нѣколко свидетели обърнало внимание какво Албертъ билъ извънредно спокоенъ и благоразуменъ.

— Такъвъ е винаги — възразявамъ азъ.

— Благоразуменъ? — намѣсва се прокурора.

— Спокоенъ — отвръщамъ азъ.

Председательтъ се навежда напредъ. — И при такава ситуация?

— Разбира се — казвамъ азъ. — Той остана спокоенъ и при съвсемъ други работи.

— При какви други работи? — пита прокурора и сочи напредъ съ пръстъ.

— При барабаненъ огънь.

Той пакъ си дръпва пръста. Вили грухти доволенъ. Прокурорътъ му хвърля разяренъ погледъ.

— Той значи бѣше спокоенъ? — пита председательтъ още веднъжъ.

— Тъй спокоенъ като сега — отговарямъ азъ ядосано. — Не виждате ли, че наистина стои спокойно, но въпрѣки това въ него всичко бушува и кипи? Нали е билъ войникъ? Тамъ се научи, да не скача въ критични положения, да не маха отчаяно рѫце къмъ небето. Иначе би ги изгубилъ!

Защитникътъ си прави бележки. Председательтъ ме поглежда за мигъ. — Защо е трѣбвало веднага да стреля? — пита той. — Толкова страшно ли е било, дето момичето било веднъжъ съ нѣкого другиго въ кафенето?

— За него бѣше по-ужасно отъ вистрелъ въ стомаха — казвамъ азъ.

— Защо?

— Защото момичето бѣше единственото нѣщо, което той имаше.

— Нали има и майка? — намѣсва се прокурорътъ.

— За нея не може да се ожени — отвръщамъ азъ.

— Защо пъкъ непремѣнно е трѣбвало да се жени? — пита председателя. — Не е ли още много младъ?

— Не бѣше много младъ, да отиде войникъ — отвръщамъ азъ. — А да се ожени искаше, защото не можеше да се оправи следъ войната, страхъ го бѣше отъ самия него и отъ споменитѣ и търсѣше опора. Такава му бѣше това момиче.

Председательтъ се обръща къмъ Албертъ. — Обвиняемъ, не искате ли най-после да отговаряте? Вѣрно ли е това, което казва свидетеля?

Албертъ се колебае малко. Вили и азъ го гледаме втренчено. — Да — казва той неохотно.

— Нѣма ли да ни кажете, защо носѣхте револвера у себе си?

Албертъ мълчи.

— Той винаги го носи у себе си — казвамъ азъ.

— Винаги? — пита председательтъ.

— Разбира се, — отговарямъ азъ, — сѫщо тъй както кърпата и часовника си.

Председательтъ ме гледа очуденъ. — Револверътъ не е джобна кърпа!

— Вѣрно, — казвамъ азъ, — джобната кърпа не му бѣше толкова нуждна. Понѣкога не е ималъ такава.

— А револвера?

— Той нѣколко пѫти му е спасявалъ живота. Отъ три години насамъ все го носи съ себе си. Това му е навикъ отъ войната.

— Но сега вече не му трѣбва. Нали е миръ!

Азъ свивамъ рамене. — За това още не сме мислили.

Председательтъ се обръща пакъ къмъ Албертъ. — Обвиняемъ, не щѣте ли най-после да облекчите съвестьта си? Не се ли разкайвате за постѫпката си?

— Не — казва Албертъ тѫпо.

Става тихо. Сѫдебнитѣ заседатели наострятъ уши. Прокурорътъ се навежда напредъ. Вили изглежда, като че ли ще се хвърли върху Албертъ. Азъ го поглеждамъ отчаяно.

— Но вие убихте човѣкъ — казва председательтъ настойчиво.

— Азъ съмъ убилъ мнозина — отговаря Албертъ равнодушно.

Прокурорътъ скача. Заседательтъ до вратата престава да си гризе ноктитѣ. — Какво сте направилъ? — пита председательтъ задъханъ.

— Презъ войната — подхвърлямъ азъ бързо.

— Но това е съвсемъ друго — заявява прокурорътъ разочарованъ.

Сега Албертъ издига глава. — Какъ така е съвсемъ друго!

Прокурорътъ става. — Да не искате, да сравнявате борбата за отечеството съ вашата постѫпка тука?

— Не, — отвръща Албертъ, — хората, които убихъ тамъ, не ми бѣха направили нищо.

— Нечувано, — казва прокурорътъ потърсенъ и се обръща къмъ председателя, — трѣбва обаче да помоля…

Обаче този е по-спокоенъ. — Де ще стигнемъ, ако всички войници мислятъ като васъ! — казва той.

— Вѣрно е, — казвамъ азъ, — но ние не сме отговорни за това. Ако тогава тамъ — азъ соча Албертъ — не го бѣха учили да стреля върху хора, и сега нѣмаше да го направи.

Прокурорътъ е цѣлъ червенъ. — Не може обаче да се позволи свидетелитѣ безъ да сѫ питани…

Председательтъ го успокоява. — Мисля, че тука можемъ да се отклонимъ отъ правилото.

За сега ме турятъ на страна и викатъ момичето. Албертъ трепва и стисва устни. Момичето е съ черна копринена рокля и коситѣ му сѫ току-що накѫдрени. Пълно съ самосъзнание то излиза напредъ. Вижда се, колко важно се чувствува.

Сѫдията пита за отношенията й къмъ Албертъ и Барчеръ. Тя рисува Албертъ като непоносимъ, Барчеръ напротивъ като любезенъ човѣкъ. Никога не била мислила за женитба съ Албертъ, напротивъ съ Барчеръ била почти годена. — Господинъ Троске е още много младъ, за да се жени — казва тя и поклаща хълбоцитѣ си.

На Албертъ му тече поть отъ челото, обаче той не се мърда. Вили си мачка рѫцетѣ. Ние едва се сдържаме.

Председательтъ пита за връзкитѣ й съ Албертъ.

— Съвсемъ невинни — казва тя. — Ние бѣхме само познати.

— Развълнуванъ ли бѣше обвиняемия?

— Разбира се — отговаря тя усърдно. Това изглежда да я ласкае.

— Какъ стана това?

— Е, така… — тя се усмихва и се обръща малко. — Той бѣше много влюбенъ въ мене.

Вили изпъшка глухо. Прокурорътъ го фиксира презъ пенснето си.

— Мръсна свиня! — разнася се внезапно презъ залата.

Всички подскачатъ. — Кой извика? — пита председательтъ.

Тяденъ се издига гордо.

Осѫждатъ го на петдесеть марки глоба.

— Евтино — казва той и си вади портфела — веднага ли да платя?

На това му турятъ още петдесеть марки и той трѣбва да напустне залата.

Момичето става явно по-скромно.

— Какво се бѣ случило между васъ и Барчеръ тая вечерь? — продължава да пита председательтъ.

— Нищо — отговаря тя несигурно. — Ние само седѣхме така, заедно.

Сѫдията се обръща къмъ Албертъ. — Имате ли да забележите нѣщо къмъ това?

Азъ го пронизвамъ съ погледи. Обаче той казва тихо: — Не!

— Показанията сѫ вѣрни, значи?

Албертъ се усмихва горчиво, лицето му е сиво. Момичето гледа втренчено разпятието, което виси на стената надъ председателя. — Възможно е. — Казва Албертъ. — Азъ днесъ за първи пѫть ги чувамъ. Тогава съмъ се лъгалъ.

Момичето си отдъхва. Обаче твърде рано. Защото Вили скача. — Лъжа! — вика той. — Тя лъже най-безсрамно! Тя блудствуваше съ оногова, бѣше още полугола, като излѣзе!

Врѣва и шумъ. Прокурорътъ се дере. Председательтъ прави забележка на Вили. Но той не може повече да се спре, макаръ че Албертъ го гледа отчаяно. — И на колѣно да ми паднешъ, ще кажа, — му вика той, — блудствуваше, и когато той стоеше вече предъ нея, тя му каза, че Барчеръ я билъ напилъ. Тогава той полудѣ и стреля! Той самъ ми разказа, когато отиваше въ участъка!

Защитникътъ удря предъ себе си, момичето крѣска смутено: — Да, той… той… — Прокурорътъ маха съ рѫце. — Достойнството на сѫда налага…

Вили се обръща като бикъ къмъ него. — Не си въобразявайте толкова много, параграфна змийо, или си мислите, че предъ вашата маймунска мантия ще млъкнемъ? Я се опитайте да ни изхвърлите навънъ! Какво знаете изобщо за насъ? Това момче бѣше кротко и тихо, питайте само майка му! Но днесъ той стреля, както по-рано бѣ хвърлялъ съ камъни. Да се разкайва? Какъ ще се разкайва, когато се е разправилъ съ нѣкого, който му бѣ разбилъ всичко? Единствената грѣшка, която е направилъ, е че не е стрелялъ върху когото е трѣбвало. Трѣбвало е да довърши тази тамъ! Мислите ли, че съ глупавата дума миръ може да се изтриятъ изъ мозъка, като съ мокра гѫба четири години убийство? Знаемъ, че неможемъ да повалиме, когато си щемъ, частнитѣ си врагове, но когато ни обхване бѣсъ и всичко се разбърка и сгромоли върху насъ, тогава помислете си сѫщо, от де иде това!

Произлиза невъобразима бъркотия. Председательтъ напразно се мѫчи да въдвори спокойствие.

Ние стоимъ тѣсно сплотени. Вили изглежда страшенъ. Козоле е свилъ юмруци. Въ тоя мигъ тѣ сѫ безсилни спрямо насъ, ние сме твърде опасни. Единъ отъ полицаитѣ не смѣе да се приближи до насъ. Азъ скачамъ предъ пейката на заседателитѣ: — Касае се за нашия другаръ, — викамъ азъ, — не го осѫждайте! Той не искаше да стане равнодушенъ спрямо животъ и смърть. И ние всички не искахме това, но на войната изгубихме всички мащаби и никой не ни помогна. Патриотизъмъ, дългъ, родина, все си казвахме това, за да можемъ да издържимъ и оправдаемъ това, що правѣхме. Обаче това бѣха само понятия, а тамъ имаше толкова кръвь, тя ги отнасяше!

Вили изведнъжъ застава до мене. — Преди години само този тукъ — той сочи Албертъ — лежеше самъ съ двама другари въ едно гнѣздо отъ картечници, единственото въ цѣлия секторъ. Нападнаха ни, но тѣ тримата бѣха съвсемъ спокойни, прицелваха се и чакаха и не стреляха много рано, мѣрѣха право въ коремитѣ и когато веригитѣ предъ тѣхъ мислѣха, че е свободно и щурмуваха, тѣ почваха да стрелятъ и стрелятъ и така докато ни дойде подкрепление, атаката бѣ отбита. После можахме да вдигнемъ ония, които картечницата бѣше покосила — двадесеть и седемь ударени въ корема, всичкитѣ смъртно, безъ да се говори за ударенитѣ въ гърдитѣ, краката, главата. — Тоя тукъ — той пакъ сочи Албертъ, — самъ съ двамата си другари приготви ранени за цѣла болница, а при това повечето и съвсемъ недоживѣха до тамъ. За това получи желѣзния кръстъ първа степень и похвала отъ полковника. Разбирате ли сега, защо той не попада подъ вашитѣ параграфи и граждански сѫдилища? Не можете да го сѫдите! Той е войникъ, нашъ другарь е и ние го оправдаваме!

Сега обаче прокурорътъ най-после може да продума. — Такава фатална разпуснатость, — пъшка той и крещи на стражара да арестува Вили.

Наново шумъ. Вили държи всички въ шахъ. Азъ пакъ почвамъ. — Разпуснатость? Чрезъ кого? Чрезъ васъ! Вие всички трѣбва да се изправите предъ нашия сѫдъ! Съ вашата война ни направихте такива! Затворете и насъ сега, това ще е най-доброто! Какво сторихте за насъ, като се върнахме? Нищо! Нищо! Спорѣхте за победитѣ, освещавахте военни паметници, говорихте за геройство, а се криехте предъ отговорноститѣ! Трѣбваше да ни помогнете! Но вие ни оставихте сами въ най-тежкото време, когато пакъ трѣбваше да си търсимъ пѫтя обратно! Трѣбваше да проповѣдвате отъ всички амвони, като ни уволняваха трѣбваше да ни дадете това, да ни кажете: — Ние всички се излъгахме страшно. Нека сега заедно търсимъ пѫтя. Имайте куражъ! За васъ е най-тежко, понеже не сте оставили нищо, което сега да ви поеме! Имайте търпение! — Трѣбваше да ни покажете пакъ живота! Да ни научите пакъ да живѣемъ! Но вие ни изоставихте! Оставихте ни да отидемъ по дяволитѣ! Трѣбваше да ни учите да вѣрваме пакъ въ добрина, редъ, обнова и любовь! Вмѣсто това почнахте пакъ да подправяте, да насъсквате, да изтъквате вашитѣ параграфи.

Единъ отъ насъ вече пропадна отъ това. Ето вториятъ сега!

 

 

Ние сме извънъ себе си. Всичката ни ярость, всичкото ни озлобление и разочарование блика отъ насъ. Въ залата владѣе ужасна бъркотия. Трае доста, докато се въдвори до нейде спокойствие. Налагатъ ни на всички по единъ день арестъ за неприлично държание предъ сѫда и веднага трѣбва да излѣземъ. И сега лесно бихме могли да се разправимъ съ стражаритѣ, но не искаме. Искаме да отидемъ съ Албертъ въ затвора. Минаваме близо край него, за да му покажемъ, че всички сме съ него.

По-късно чуваме, че е осѫденъ на три години затворъ и че приелъ наказанието безъ да каже ни дума.