Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (16)

I

Въ стаята на Карлъ Брьогеръ царува голѣмо безредие. Цѣли купища подвързани книги сѫ разхвърляни по маситѣ и пода.

Карлъ по-рано бѣ лудъ за книги. Той събираше книги, както ние пеперуди и пощенски марки. Къмъ Айхендорфъ имаше особена слабость и притежаваше три различни издания на съчиненията му. Много отъ неговитѣ стихотворения знаеше наизусть. Сега, обаче, той иска да продаде библиотеката си, за да се снабди по този начинъ съ основенъ капиталъ за собствена търговия съ ракия. Той твърди, че съ подобни нѣща могатъ да се спечелятъ много пари. Досега Брьогеръ бѣ само агентъ на Ледерхозе, но сега иска да стане самостоятеленъ.

Прелиствамъ първия томъ на едно отъ Айхендорфовитѣ издания, което е подвързано въ мека синя кожа. Вечерна заря, гори и мечти — лѣтни нощи, копнежъ и тѫга по родното огнище — какво време е било това…

Вили държи въ рѫка втория томъ и замислено го разглежда. — Би трѣбвало да предложишь това издание на нѣкой обущарь — казва той.

— Защо? — пита Лудвигъ усмихнатъ.

— Кожата — отговаря Вили — обущаритѣ нѣматъ вече абсолютно никаква кожа. Ето — той поглежда съчиненията на Гьоте — двадесеть тома — това ще даде най-малко шесть чифта хубави кожени обуща. Обущаритѣ ще ти дадатъ сигурно много повече за тия книги, отколкото книжаритѣ, понеже ламтятъ за истинска кожа.

— Искате ли и вие нѣкои отъ тия книги? — запитва Карлъ. — Ще ги получите на специални цени. — Но никой не желае да купи.

— Помисли добре, — казва Лудвигъ, — после мѫчно би ги купилъ.

— Не е и толкова важно — се изсмива Карлъ — най-напредъ трѣбва да се живѣе, това е по-важно отъ четене на книги. Отказвамъ се и отъ изпита си. Всичко това е праздна работа. Утре започвамъ ракиенитѣ проби. Десеть марки печалба на шише внесенъ контрабанда конякъ, това привлича, мили мой! Паритѣ сѫ единственото нѣщо, отъ което се нуждаешъ, тогава можешъ всичко да имашъ.

Той свързва книгитѣ. Хрумва ми, че по-рано би предпочелъ да гладува, отколкото да продаде една единствена книга. — Какво се чудите толкова, — се подиграва той, — човѣкъ трѣбва да бѫде практиченъ! Стария баластъ трѣбва да се захвърли и да се започне новъ животъ!

— Вѣрно е, — се съгласява Вили — и азъ бихъ продалъ моитѣ, ако да имахъ такива.

Карлъ го потупва по рамото. — Единъ сантиметъръ търговия струва повече отъ единъ километъръ образование, Вили. Доста време стояхъ въ фронтовата каль — сега искамъ да разбера и азъ нѣщо отъ живота!

— Въ сѫщность той има право, — казвамъ, — какво вършимъ ние, напримѣръ? Ходенето на училище — това е абсолютно нищо.

— Момчета, откажете се и вие, — ни съветва Карлъ, — що ще правите още въ училище?

— Разбира се, — отвръща Вили, — всичко това е губене на време. Но поне всички сме наедно. И при това оставатъ само нѣколко месеца до изпита, би било жалко да не потърпимъ още малко. После ще има време за друго.

Карлъ рѣже хартия отъ една баля. — Ще видишъ, че винаги ще се явяватъ нѣкакви месеци, за които ще ти бѫде жалко, и въ края на краищата ще си вече старъ.

Вили се хили. — Полека-полека и това ще се изкара.

Лудвигъ става. — Какво е мнението на баща ти по тоя въпросъ?

Карлъ се смѣе. — Това що казватъ стари страхливи хора. То не може да се вземе подъ внимание. Родителитѣ забравятъ винаги, че сме били войници.

— Какво би станалъ, ако да не бѣше войникъ?

— Навѣрно книжарь — азъ, диването — отговаря Карлъ.

* * *

Решението на Карлъ направи силно впечатление на Вили. Той предлага да оставимъ всички тия глупави нѣща и да се заловимъ сериозно за работа.

 

 

Яденето, обаче, е най-лесното жизнено удоволствие. Затова решаваме да предприемемъ единъ походъ за провизии.

Всѣка седмица ни даватъ съ купони на лице по 250 гр. месо, 20 грама масло, 50 грама маргаринъ, 100 грама булгуръ и малко хлѣбъ. Съ това не може да се насити никой човѣкъ.

Желающитѣ се събиратъ още вечерьта или презъ нощьта на гарата, за да потеглятъ рано сутриньта къмъ селата. Затова трѣбва да заминемъ съ първия влакъ, за да не ни преварятъ.

Когато потегляме, въ купето сѫ се свили посивѣли отъ нѣмотия хора. Избираме си едно отдалечено отъ желѣзопѫтната линия селце и се разпредѣляме тамъ, двама по двама, за да го разтършуваме систематично. Нали сме научени да ходимъ на патраулъ?

Азъ съмъ заедно съ Албертъ. Минаваме край единъ голѣмъ дворъ. Цѣла редица крави стоятъ на хармана. Посреща ни топла миризма на оборъ и на млѣко. Кокошки куткудякатъ. Поглеждаме ги жадно, обаче се сдържаме, защото на хармана има хора. Поздравяваме. Никой не ни обръща внимание. Най-сетне една жена извиква: — Махайте се по-скоро отъ двора, проклети просяци.

Следниятъ дворъ. Селянинътъ е предъ вратата. Облѣченъ е съ дълъгъ воененъ шинелъ, размахва камшика и казва: — Знаете ли, колко минаха вече преди васъ? Цѣла дузина. — Чудно ни е, защото пристигнахме съ първия влакъ. Но тѣ сѫ дошли навѣрно още вечерьта и сѫ преспали въ баракитѣ или на открито. — Знаете ли, по колко идватъ понѣкога на день? — запитва селянинътъ по-нататъкъ. — До сто, какво да се прави тогава?

Много добре разбираме. Погледътъ му се спира на Албертовата униформа. — Фландрия? — пита той. — Фландрия, — отговаря Албертъ. — И азъ, — казва той, влиза въ кѫщата и донася всѣкиму отъ насъ по две яйца. Започваме да бъркаме изъ портфейлитѣ си. Селянинътъ прави знакъ съ рѫка.

— Оставете. И безъ това може.

— Е, благодаря, другарю.

— Нѣма за какво да благодарите. Обаче не разправяйте никому. Иначе утре половината Германия ще е тукъ.

Следната кѫща. На оградата е залепенъ плакатъ. — Събиране на провизии забранено. Лоши кучета. — Много практично.

Отминаваме нататъкъ. Голѣмъ чифликъ. Вмъкваме се чакъ до кухнята. Въ срѣдата се намира готварска машина отъ най-нова конструкция, която би могла да стигне за цѣлъ хотелъ. Въ дѣсно пиано, въ лѣво сѫщо пиано. Срещу машината великолепенъ шкафъ за книги съ колонки, работени на стругъ и съ томове въ позлатена подвързия. Отпредъ стоятъ старата маса и дървенитѣ низки столчета. Изглежда много смѣшно. И не едно, а две пиана.

Селянката се явява. — Имате ли конци? Но да бѫдатъ истински.

Споглеждаме се. — Конци? Нѣмаме.

— Или пъкъ коприна? Копринени чорапи?

Поглеждамъ дебелитѣ крака на жената. Полека-лека разбираме: тя иска да размѣня, а не да продава.

— Не, нѣмаме коприна, — казвамъ, — обаче ще заплатимъ добре.

Тя не се съгласява. — Ахъ, пари, мръсни парцали. Всѣки день все повече и повече се обезценяватъ. — После се измъква, тътрейки чехлитѣ си. На гърба на яркочервената й копринена блуза липсватъ две копчета.

— Бихте ли ни дали поне малко вода? — извиква Албертъ подире й. Тя се връща неохотно и поставя предъ насъ пълна кана съ вода.

— Хайде, по-скоро, нѣмамъ време за губене — ръмжи тя. — По-добре би било да работите, вмѣсто да отнимате на хората скѫпото имъ време.

Албертъ взема каната и я тръшва на пода. Толкова е разяренъ, че не може да говори. Затова пъкъ азъ говоря. — Чума да те хване, стара вещицо — изревавамъ. Обаче въ този моментъ жената се обръща и започва да дрънка като нѣкоя тенекеджийница подъ пълна пара. Побѣгваме. Подобно нѣщо не може да издържи и най-силниятъ мѫжъ.

Продължаваме пѫтя си и срѣщаме цѣли рояци отъ тършувачи за провизии. Тѣ обикалятъ около селскитѣ дворища като изгладнѣли оси около медъ. Едва сега разбираме, че селянитѣ могатъ да полудѣятъ и да станатъ груби. Въпрѣки това продължаваме пѫтя си, биваме изпѫждани или пъкъ докопваме нѣщо, биваме изругавани отъ конкуренти, а и ние ругаемъ.

Следъ обѣдъ всички се срѣщаме въ кръчмата. Придобивката не е голѣма. Нѣколко кила картофи, малко брашно, нѣколко яйца, ябълки, малко зеле и месо. Само Вили се поти. Той пристига последенъ и мъкне половинъ свинска глава подъ мишница. Нѣколко други пакети се подаватъ отъ джобоветѣ му. Затова пъкъ е безъ шинелъ. Смѣнилъ го е, понеже има още единъ отъ Карлъ въ кѫщи и понеже мисли, че кога и да е все ще се запролѣти.

Имаме още два часа време, докато потегли влака. Тѣ ми донасятъ щастие: въ кръчмата се намира пиано, на което засвирвамъ шумно Молитвата на една девица. Веднага се явява кръчмарката. Тя слуша известно време, после ми смигва да излѣза навънъ. Промъквамъ се въ коридора, и тя ми заявява, че е голѣма любителка на музиката, обаче за съжаление много рѣдко се свирѣло въ кръчмата й. Бихъ ли желалъ да дойда и другъ пѫть? И ми подава 1/4 килограмъ масло, заявявайки ми, че често може да ми услужва съ такова. Азъ се съгласявамъ, разбира се, и се задължавамъ да свиря затова всѣки пѫть по два часа. Следъ това показвамъ изкуството си съ изсвирването на още две познати парчета.

Потегляме къмъ гарата. По пѫтя срѣщаме и други като насъ, които искатъ да пѫтуватъ съ сѫщия влакъ. Всички се страхуватъ отъ стражаритѣ. Най-сетне се събира цѣла тълпа, която чака малко настрана отъ гарата — скрита въ тъмнината, за да не бѫде видена преди пристигането на влака. Тогава не е толкова опасно.

Обаче нѣмаме късметъ. Внезапно изкачатъ два стражара съ велосипеди. Тѣ сѫ се промъкнали изотзадъ безшумно.

— Стой, спрете се всички!

Ужасно смущение. Молби и плачове. — Пуснете ни, трѣбва да се качимъ на влака.

— Влакътъ пристига едва следъ четвъртъ часъ — заявява невъзмутимо по-дебелиятъ отъ двамата. — Елате насамъ всички! — Той показва единъ фенеръ — тамъ могатъ да видятъ по-добре. Единиятъ отъ тѣхъ следи да не се изплъзне нѣкой, а другиятъ преглежда. Почти всички сѫ жени, деца и стари хора; повечето стоятъ мълчаливо и покорно — свикнали сѫ да бѫдатъ третирани така, а пъкъ и никога не сѫ се осмелявали да вѣрватъ, че ще могатъ да пренесатъ контрабанда до въ кѫщи 1/4 килограмъ масло. Разглеждамъ стражаритѣ; тѣ стоятъ изправени точно така съ вирнати носове и надути въ зеленитѣ си униформи, съ червенитѣ си лица, сабитѣ си и револвернитѣ калъпи, както по-преди на фронта. Власть, си мисля азъ, и пакъ власть, пъкъ била тя и три сантиметра — тя вкоравява човѣка.

На една жена взематъ нѣколко яйца. Когато тя се измъква вече, по-дебелиятъ стражарь я извиква. — Чакай, какво имашъ тамъ? — Той показва полата й. — Дай го скоро! — Тя се вкаменява и краката й се подкосяватъ. — Хайде де, по-скоро! — Тя изважда изподъ полата си парче сланина и му го подава. Той го поставя настрана. — Иска ти се, нали? — Тя все още не може да разбере и посяга отново къмъ сланината. — Заплатила съмъ я — дала съмъ си всичкитѣ пари за нея!

Той й блъсва рѫката и въ сѫщото време измъква изподъ блузата на друга жена парче саламъ. — Забранено е контрабандирането на провизии, нали знаете само това?

Жената се отказва отъ яйцата, обаче се моли да й върнатъ сланината. — Поне сланината. Какво ще кажа, като се върна въ кѫщи? За децата ми е.

— Обърнете се къмъ продоволственото бюро и поискайте допълнителни карти, — крещи стражарьтъ, — това не е наша работа. Следующиятъ. — Жената се препъва, повръща и вика: — Затова ли падна мѫжъ ми на бойното поле, за да умратъ децата ми отъ гладъ?

Едно младо момиче, чийто редъ е сега, се тъпче, гълта своето масло, задавя се, устата му е цѣла измазана, очитѣ му се премрежватъ; но то все гълта и гълта — така поне ще разбере нѣщо отъ маслото, преди да й го отнематъ. Но после ще й прилошее и ще я хване диария.

— Следниятъ. — Никой не се помръдва. Стражарьтъ, който стои наведенъ, извиква още веднъжъ: — Следниятъ. — Ядосанъ той се изправя и поглежда Вили въ очитѣ. После запитва значително по-спокоенъ: — Вие ли сте следниятъ?

— Нищо не съмъ — отговаря Вили нелюбезно.

— Какво носите въ пакета?

— Половинъ свинска глава — заявява Вили откровено.

— Трѣбва да я дадете.

Вили не се помръдва. Стражарьтъ се колебае и хвърля погледъ къмъ колегата си. Този застава до него. Това е голѣма грѣшка отъ тѣхна страна. И двамата изглежда да нѣматъ голѣма опитность въ такива работи и да не сѫ свикнали на никаква съпротива; защото вториятъ стражарь би трѣбвало да разбере отъ самото начало, че ние сме една компания, въпрѣки че не сме проговорили единъ съ другъ. И той трѣбваше да се държи настрана, за да ни внушава респектъ съ орѫжието си. Ние наистина не бихме се много уплашили; — що е за насъ единъ револверъ! А вмѣсто това той застава съвсемъ близо до колегата си за въ случай, че Вили се разсърди.

Последствията сѫ веднага на лице. Вили дава свинската глава. Очудениятъ стражарь я поема и по този начинъ все едно че остава беззащитенъ, защото и дветѣ му рѫце сѫ заети. Въ сѫщия моментъ Вили го блъска най-спокойно въ муцуната така, че той пада. Преди да успѣе другиятъ да се помръдне, Козоле блъсва отдолу коравата си глава о челюститѣ му, а Валентинъ е вече задъ гърба му и притисва изотзадъ гръкляна му така, че стражарьтъ е принуденъ да разтвори широко устата си. Козоле я натъпква веднага съ хартия. Двамата стражари хъркатъ, преглъщатъ, плюятъ, обаче нищо не помага, гърлата имъ сѫ пълни съ хартия, рѫцетѣ имъ биватъ извити назадъ и здраво завързани съ собственитѣ имъ каиши. Всичко това стана много бърже — но сега какво да ги правимъ?

Албертъ се сѣща; той е открилъ на петдесеть крачки отъ тукъ самотна кѫщурка, на чиято врата е изрѣзано едно сърдце: клозетътъ. Въ галопъ се упѫтваме нататъкъ. Пъхваме тамъ двамата стражари. Вратата е дѫбова, резетата сѫ широки и здрави, ще мине цѣлъ часъ, докато успѣятъ да се измъкнатъ отъ тамъ. Козоле е учтивъ. Той имъ поставя велосипедитѣ предъ вратата.

Другитѣ ловци на провизии наблюдаватъ тази сцена съвсемъ изплашени. — Грабнете си нѣщата — се хили Фердинандъ. Въ далечината изсвирва вече влакътъ. Тѣ ни поглеждатъ страхливо и не чакатъ да имъ се каже втори пѫть. Но една стара жена е ужасена.

— О, Боже мой — се вайка тя — набиха стражаритѣ — какво нещастие, о, Божичко!

Тя смѣта това, както изглежда, за много голѣмо престѫпление. И другитѣ сѫ сѫщо смутени отъ това. Страхътъ отъ униформата и отъ полицията се е загнѣздилъ дълбоко въ сърдцата имъ.

Вили се смѣе. — Не реви, бабо — и ако всички власти биха дошли, пакъ не бихме допуснали да ни отнематъ нѣщо! Стари войници и да си дадемъ провизиитѣ, и тазъ добра!

Щастие е, че много отъ селскитѣ гари се намиратъ далечъ отъ селата. Никой не е могълъ да забележи това. Началникътъ на гарата излиза едва сега отъ стаята си, прозява се и се почесва по врата. Ние се упътваме къмъ влака. Вили носи свинската глава подъ мишница. — Да те дамъ ли! — мърмори той и я гали нѣжно.

Влакътъ потегля. Махаме съ рѫка отъ прозореца. Началникътъ на гарата мисли, че това се отнася до него и поздравлява. Обаче ние подразбираме клозета. Вили се подава навънъ отъ прозореца и наблюдава червената фуражка на началника.

— Ето го, ще се връща пакъ въ стаята си; — съобщава той победоносно. — Тогава стражаритѣ има да чакатъ много.

Напрежението изчезва отъ лицата на всички. Едва сега се осмеляватъ да заговорятъ. Жената съ сланината се смѣе съ сълзи на очи — така благодарна е тя. Само момичето, което нагълта маслото, плаче жално. То постѫпи прибързано. Ето че му и прилошава. Но Козоле се появява и му подава половината отъ салама си. Момичето го пъхва въ чорапа си.

Отъ предпазливость слизаме една спирка преди града и тичаме презъ полето, за да стигнемъ до шосето. Имаме намѣрение да минемъ пеша останалия пѫть.

Но срѣщаме камионъ съ гюмове. Шофьорътъ е облѣченъ въ воененъ шинелъ. Той ни поканва да пѫтуваме съ камиона. Клякаме единъ до другъ, а пакетитѣ ни издаватъ приятна миризма на свинско месо.