Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (32)

III

У Георгъ Рае е заседнала една мисъль. Той иска да застане още веднъжъ лице съ лице срещу миналото. Удава му се да се снабди съ паспортъ на чужденецъ и да премине границата. Той пѫтува презъ градове и села, стои по гаритѣ и най-после вечерьта е тамъ, дето е искалъ да отиде.

Безъ да се спира, той минава презъ улицитѣ, излиза изъ града и върви къмъ височинитѣ. Работници, които се прибиратъ, идатъ насреща му. Деца играятъ въ освѣтенитѣ отъ фенеритѣ локви. Нѣколко автомобила профучаватъ. После е тихо.

Вечерната дрезгавина е още достатъчно ясна, та още се вижда. Освенъ това очитѣ му сѫ свикнали на тъмнината. Той оставя пѫтя и прекосява презъ полето. Следъ малко се спъва. Ръждясала тель се закача за панталонитѣ му и ги скѫсва. Той се навежда, за да се откачи. Това е бодливата тель на една мрежа, която се простира надлъжъ по единъ срутенъ окопъ. Рае се изправя. Голитѣ полета на сражението сѫ предъ него.

Въ несигурния сумракъ тѣ сѫ едно разровено и вцепенено море, една вкаменена буря. Рае усѣща гнилата миризма на кръвь, барутъ и пръсть, дивата миризма на смъртьта, която е все още въ тази мѣстность и има власть надъ нея.

Неволно той свива глава, раменетѣ му се издигатъ, рѫцетѣ висятъ отпуснати напредъ, киткитѣ му сѫ готови да паднатъ отъ ставитѣ; — така не се ходи въ градоветѣ, така дебне, свито, предпазливо животното, така се варди, дебнейки, войникътъ.

Той се спира и разглежда терена. Преди единъ часъ само този му бѣше чуждъ, а сега той пакъ го познава, знае всѣка височина, всѣка гънка на почвата, всѣка долина. Никога не се е махалъ отъ тукъ, месецитѣ се смачкватѣ като хартия въ пакъ пламналия споменъ, тѣ горятъ и се пръскатъ като димъ — тукъ дебне пакъ подпоручикъ Георгъ Рае вечерь на патраулъ, и нищо друго не е станало помежду това. Около него е само вечерното мълчание и слабия вѣтъръ въ тревитѣ; но въ ушитѣ му бучи пакъ битката, той вижда какъ бѣснѣятъ експлозиитѣ, свѣтилни ракети висятъ като гигантски дѫгови лампи надъ опустошението, чернонажежено ври небето, и земята се плакне въ фонтани и сѣрни кратери, гърмейки отъ хоризонтъ до хоризонтъ.

Рае стисва зѫби. Той не е фантастъ, но не може да се брани. Споменътъ го връхлетява като вихрушка, тука още нѣма миръ, нѣма ясния миръ на останалия свѣтъ, тука е все още война и борба, тукъ продължава да бѣснѣе разрухата и нейнитѣ вихри се губятъ въ облацитѣ.

Земята граби, тя посѣга къмъ него като съ рѫце, жълтата пръсть лепне по обущата и прави стѫпкитѣ тежки, сякашъ мъртвитѣ искатъ да привлѣкатъ останалия съ глухи ръмжения къмъ себе си.

Той тича презъ чернитѣ полета съ ямитѣ. Вѣтърътъ се усилва, облацитѣ минаватъ, а понѣкога месецътъ излива своята бледа свѣтлина надъ мѣстностьта. Всѣки пѫть тогава Рае спира съ свито сърдце, хвърля се долу и лежи прилепналъ и неподвиженъ на земята. Той знае, че нѣма нищо, обаче следния пѫть пакъ скача уплашенъ въ една яма. Съзнаващъ и гледащъ, той попада подъ закона на тая земя, по която не можешъ да ходишъ правъ.

Месецътъ е станалъ като гигантска свѣтилна ракета; Пъноветѣ на горичката стоятъ черни предъ русата свѣтлина. Задъ развалинитѣ на чифлика се простира клисура, презъ която никога не нападаха. Рае е клекналъ въ единъ окопъ. Парчета отъ каишъ лежатъ тука, нѣколко тенджери, една лъжица, изкаляни рѫчни бомби, патрондаши, а до тѣхъ, синьозелено мокро сукно, разнищено, на половина вече пръсть, останки отъ единъ войникъ.

Той лѣга на земята, на очитѣ си, — и мълчанието почва да говори. Глухо, огромно бучение е въ земята; тя диша на пресѣкулки, кънти и пакъ фучи, трака и звънти. Той забива нокти въ нея, притиска глава о нея, мисли, че чува гласове и викове, би искалъ да пита, да говори, да крещи; той се вслушва и чака за отговоръ, отговоръ за живота си.

Обаче само вѣтърътъ се засилва, облацитѣ минаватъ по-бързо и по-низко, сѣнки следъ сѣнки бѣгатъ презъ полето. Рае се изправя, отива нататъкъ, безъ посока, върви дълго, докато стига предъ чернитѣ кръстове, които сѫ изправени въ дълги редици единъ следъ други, като нѣкоя рота, батальонъ, полкъ, армия.

И внезапно той знае всичко. Предъ тия кръстове рухва цѣлата сграда на голѣмитѣ думи и понятия. Тукъ само има още война, не вече въ мозъцитѣ и размѣстенитѣ спомени на избавилитѣ се! Тукъ стоятъ изгубенитѣ години, които не се изпълниха, като призрачна мъгла надъ гробоветѣ. Тукъ крещи неживѣниятъ животъ, който не намира спокойствие, и мълчанието му ехти до небето; тукъ тече като огромна жалба презъ нощьта силата и волята на една младость, която умрѣ, преди да почне да живѣе.

Тръпки го обливатъ. Изведнъжъ той ярко разпознава своята героична заблуда, праздната бездна, въ която потънаха вѣрность, храбрость и животъ на едно цѣло поколѣние. Души го и го разтърсва.

— Другари! — вика той въ вѣтъра и нощьта: — Другари! Предадоха ни! Още веднъжъ трѣбва да потеглимъ! Срещу тѣхъ! Противъ тѣхъ, другари!

Той стои предъ кръстоветѣ, месеца пакъ изплува, той ги вижда да блестятъ, тѣ се издигатъ съ разперени рѫце, стѫпкитѣ имъ ехтятъ, той стои предъ тѣхъ и марширува на мѣсто, протѣга рѫка нагоре: — Другари — маршъ!

И бръква въ джоба си и пакъ издига рѫка… Единъ уморенъ, самотенъ изстрелъ, който се подема и отнася отъ вѣтъра, — после колѣнетѣ му се олюляватъ, той се подпира на рѫце, обръща се съ последно усилие къмъ кръстоветѣ — вижда ги, че маршируватъ, удрятъ съ кракъ и се движатъ, — тѣ маршируватъ бавно и пѫтьтъ имъ е дълъгъ, много ще трае, ала вървятъ напредъ, ще пристигнатъ, и ще се биятъ своето последно сражение, сражението за живота; — тѣ маршируватъ мълчаливо — една тъмна армия — най-дългия пѫть, пѫтя въ сърдцата… ще мине много време, но какво е за тѣхъ време? Тѣ сѫ потеглили, тѣ маршируватъ, тѣ идатъ…

Главата му пада долу, около него става тъмно, той пада напредъ, марширува съ шествието. Като нѣкой, който късно е намѣрилъ пѫтя си за дома, той лежи на земята, съ разперени рѫце, очитѣ вече мѫтни, едно колѣно свито. Тѣлото трепва още веднъжъ, после всичко става сънь, само вѣтърътъ е още тукъ надъ пустата, далечна ширь, той вѣе и вѣе, надъ облацитѣ и небето, надъ полята и безкрайнитѣ равнини съ гробоветѣ и ямитѣ и кръстоветѣ.