Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (11)

I

Отивамъ да посетя Адолфъ Бетке. Кѫщата му разпознавамъ веднага; нали той толкова често ми я бѣше описвалъ на фронта?

Градина съ овощни дървета. Не сѫ обрани всичкитѣ ябълки. Много лежатъ още въ тревата подъ дърветата. На открито предъ вратата стои грамаденъ кестенъ. Почвата подъ него е пълна съ червено-кафяви листа; тѣ покриватъ и каменната маса и пейката подъ него. Измежду лъщятъ бѣло червеникавитѣ разпукнати, бодливи черупки и блестящо кафенитѣ плодове, изпаднали отъ тѣхъ. Азъ взимамъ нѣколко и разглеждамъ лакираната черупка, която е сякашъ отъ махагонъ и която прорѣзватъ жилки, съ по-свѣтлото петно на ядката подъ нея. — Че има нѣщо такова, — си мисля азъ и се озъртамъ, — че въобще има още всичко това: тия пъстри дървета, гори обвити въ синкава омара — гори, а не пънища разядени отъ гранати; — вѣтъръ презъ нивитѣ безъ барутенъ димъ и задушлива миризма на газъ, тая разровена, тлъста, лъскава пръсть съ нейното силно ухание; коне предъ плуговетѣ, не вече предъ колони съ муниции, а задъ тѣхъ, вече завърнали се дома, орачи, орачи въ войнишки униформи, безъ пушки.

Слънцето е скрито задъ облаци надъ една горичка, обаче снопове сребристи лѫчи проникватъ насамъ, високо по небето се издигатъ пъстритѣ хвърчила на децата, дробоветѣ дишатъ, хладенъ влиза и излиза изъ тѣхъ въздухъ, нѣма вече орѫдия, нѣма мини, раници не притискатъ вече гърдитѣ, коженъ коланъ не тегне надъ стомаха, нѣма вече върху тила тягостното чувство на предпазливость, на дебнене, пълзенето, което въ следнята секунда може да се превърне въ падане, лежане, ужасъ и смърть — свободенъ и изправенъ, съ безгрижни плещи вървя азъ и чувствувамъ силата на тоя мигъ: че ме има и че отивамъ да посетя другаря си Адолфъ.

* * *

Кѫщната врата е полуотворена. Отдѣсно е кухнята. Потропвамъ. Никой не отговаря. Казвамъ високо добъръ день. Нищо не мръдва. Отивамъ по-нататъкъ и отварямъ още една врата. Нѣкой седи самъ на масата; — сега дига очи. Стара униформа, единъ дивъ подплашенъ погледъ: Бетке.

— Адолфъ — викамъ зарадванъ — не ме ли чу? Сигурно спѣше, а?

Той остава въ сѫщото положение и ми подава рѫка.

— Искахъ да те посетя, Адолфъ.

— Много хубаво отъ твоя страна, Ернстъ — казва той тѫжно.

— Какво има, Адолфъ? — питамъ азъ очуденъ.

— Ахъ остави, Ернстъ…

Сѣдамъ до него. — Човѣче, Адолфъ, какво ти е?

Той маха съ рѫка. — Нищо, Ернстъ, остави! Добре, виждашъ ли, много добре е, че дойде нѣкой отъ васъ. Той става. — Човѣкъ може да полудѣе, така самъ…

Азъ се озъртамъ. Жена му не се вижда нийде.

Той мълчи известно време, после казва пакъ. — Добре, че дойде! — следъ това търси ракия и цигари. Пиемъ по една ракия изъ дебели чаши, които долу иматъ розови подложки. Предъ прозорцитѣ лежи градината и пѫтя съ овощнитѣ дървета. Подухва вѣтъръ. Градинската врата трака. Въ ѫгъла бие единъ голѣмъ стененъ часовникъ отъ тъмно дърво съ топузи.

— Наздраве, Адолфъ! — Наздраве, Ернстъ!

Котка минава презъ стаята. Тя скача на шевната машина и мърка. Следъ малко Адолфъ почва да говори. — Идатъ и приказватъ, родителитѣ ми, дѣдо ми, тъща ми, но нито тѣ ме разбиратъ, нито азъ тѣхъ. Сякашъ не сме вече сѫщитѣ хора! — Той си подпира главата. — Ти ме разбирашъ, Ернстъ, и азъ тебе — обаче ония тамъ — като че ли има нѣкаква стена помежду ни.

Най-после узнавамъ всичко.

* * *

Бетке се връща дома, съ раница на гърба, съ цѣла торба продукти, кафе, шоколадъ, дори и коприненъ платъ носи за цѣла рокля.

Иска да влѣзе съвсемъ тихичко, да изненада жена си, обаче кучето джавка лудо и едвали не събаря колибата си. Тогава и него вече не го сдържа — той тича по пѫтя между ябълковитѣ дървета — неговиятъ пѫть е това, неговитѣ дървета, неговата кѫща, неговата жена — сърдцето му бие като чукъ чакъ горе въ гърлото; той отваря вратата, диша дълбоко, вече е вѫтре… Мария!…

Той я съглежда, веднага погледътъ му я обхваща, като че ли нѣкаква вълна го залива — полумракъ, родина, часовникътъ цъка, масата, креслото, жена му той се упѫтва къмъ нея. Обаче тя се стѫписва назадъ и го гледа втренчено като сѣнка.

Той още нищо не разбира. — Толкова ли се уплаши? — пита той засмѣнъ.

— Да, казва тя страхливо.

— Ще ти мине, Мария — отговаря той, треперейки отъ вълнение. Сега, когато е въ стаята, всичко по него трепери. Толкова отдавна е било…

— Не знаехъ, че вече се връщашъ, Адолфъ — казва жената. Тя се е дръпнала назадъ до дулапа и го гледа съ широко разтворени очи. Нѣщо студено го обхваща за мигъ и му притиска гърдитѣ. — Никакъ ли не се радвашъ? — пита той забърканъ.

— Не, радвамъ се, Адолфъ…

— Да не би да се е случило нѣщо? — пита той и все още държи вещитѣ си въ рѫка.

Тогава тя захваща да плаче, захлюпва глава на масата и хълца. Защо да не узнае веднага, нали другитѣ ще му кажатъ, че тя е имала работа съ едного? Тя никакъ не бѣ искала, всичкото време била мислила само за него, но така се случило… нека я убие сега…

Адолфъ стои и стои и забелязва най-после, че раницата е още на гърба му. Той я откопчава, развързва я, вади това, онова… Той трепери и постоянно мисли: не може да бѫде вѣрно, не може да бѫде вѣрно — и продължава да вади изъ раницата, само да не стои безъ работа; коприната скърца въ рѫцетѣ му. — Това ти носѣхъ… — и продължава да мисли: не може да бѫде вѣрно, не може… — Той държи червената коприна безпомощно, а въ черепа му още не е влѣзло нищо, нищо отъ всичко това…

Тя обаче плаче и не иска да чуе нищо. Той сѣда и мисли, мисли, и изведнъжъ усѣща ужасенъ гладъ. Ето тамъ ябълки отъ дърветата вънка, хубави есенни ябълки. Той взима и яде, защото трѣбва да прави нѣщо. Ала после рѫцетѣ му се отпущатъ, — той вече разбира. Бѣсна ярость кипи въ него и прелива; той иска да смаже нѣщо и изтичва навънъ да търси оногова.

* * *

Не го намира. Тогава отива въ кръчмата. Тамъ го поздравяватъ; обаче всички сѫ като на тръни, не смѣятъ да го погледнатъ въ очитѣ и се пазятъ като говорятъ, значи знаятъ вече. Той наистина се преструва, като че нѣма нищо, но кой може да издържи това? Той изпива ракията на една глътка и си тръгва, когато единъ запитва: — Ходи ли си въ кѫщи? — Цари тишина, когато той напуща кръчмата. Той обикаля нагоре надолу. Става късно. Пакъ е предъ кѫщата си. Какво да прави, той влиза. Лампата гори, на масата е сложено кафе, въ тиганя на огнището има пържени картофи. Болезнено го поразява чувството, колко хубаво щѣше да е, ако всички си бѣха въ редъ… Дори бѣла покривка има на масата! Но това е само още по-лошо.

Жена му е тука и вече не плаче. Когато той сѣда, тя му налива кафе, слага картофитѣ и салата, но за себе си не слага чиния.

Той я поглежда. Тя е бледа и слаба. Всичко пакъ потъва въ безсмислена печаль. Той не ще да чуе повече за това, ще се заключи, ще си легне, ще се превърне на камъкъ. Кафето изпуща пара, той го отблъсва назадъ, сѫщо и сѫда картофитѣ. Жената се уплашва. Тя знае, какво иде сега.

Адолфъ не става, той не може да стори това, клати само глава и казва: — Върви си, Мария!

Тя не отвръща ни дума, намѣта си шала на плещитѣ, бутва пакъ картофитѣ малко напредъ, къмъ него, казва съ страхливъ гласъ: — Яжъ поне, Адолфъ — и излиза. Тя върви, върви съ тихи крачки, безшумно, вратата се затваря, вънъ изджавква кучето, вѣтърътъ фучи предъ прозорцитѣ, Бетке е самъ.

А после нощьта…

Нѣколко такива дни въ самота съсипватъ човѣка, който е дошълъ отъ окопитѣ.

Адолфъ се мѫчи да докопа оногова и да го смаже отъ бой, но той на време усѣтилъ, какво има, и офейкалъ. Адолфъ го дебне и търси навсѣкѫде, но не може да го хване и това го съкрушава.

После дохождатъ дѣдо му и тъща му и му говорятъ, да разсѫди добре; жена му отдавна се била вразумила, пъкъ, и четири години самота не сѫ малко нѣщо; онзи билъ виновенъ, а презъ войната какви ли още работи не били ставали…

— Какво да се прави сега, Ернстъ? — Адолфъ става.

— Дяволъ да го вземе, — казвамъ азъ. — Такава мръсотия.

— Да се върнешъ за това дома, Ернстъ!

Азъ наливамъ и ние пиемъ. Понеже въ кѫщи нѣма вече цигари и той не иска да отиде въ кръчмата, отивамъ азъ да купя. Адолфъ пуши много и ще му е по-леко, ако има цигари. Затова купувамъ цѣла голѣма кутия „Горски миръ“, дебели, кафяни пури, които напълно отговарятъ на това име. Тѣ сѫ отъ чиста букова шума. Но все пакъ по-добри отъ никакви.

Като се връщамъ, виждамъ, че нѣкой е дошълъ. Жената. Тя се държи права, но раменетѣ й сѫ превити. Плещитѣ на една жена сѫ нѣщо трогателно, има нѣщо детско въ тѣхъ и човѣкъ не може да имъ се сърди. Изключение сѫ, разбира се, дебелитѣ, които иматъ катове сланина на врата.

Казвамъ „добъръ день“ и слагамъ фуражката си. Жената не отговаря. Слагамъ пуритѣ предъ Адолфъ, но той не взима. Часовникътъ цъка. Предъ прозореца вѣтърътъ върти листата на кестена, понѣкога нѣкой се удря о прозореца, вѣтърътъ го прилепя до стъклото. Петьтѣ кафяни пръстени листа, съединени на една дръжка, сочатъ тогава заканително като протегнати посѣгащи рѫце отъ вънъ къмъ стаята навѫтре, кафяни мъртвешки рѫце на есеньта.

Най-после Адолфъ се размърдва и казва съ гласъ, който азъ не познавамъ: — Върви си, Мария!

Тя се издига послушно като дете, поглежда предъ себе си и тръгва. Меката линия на тила, тѣснитѣ рамена, какъ е възможно всичко това?

— Така дохажда всѣки день, и седи, и не казва нищо и чака, и ме гледа, — казва Адолфъ печално. Жалъ ми е за него, но сега ми е жаль и за жена му. — Ела съ мене въ града, Адолфъ, безцелно е да стоишъ тука, — казвамъ азъ.

Той не иска. Вънъ залайва кучето. Сега жената излиза презъ градинската врата и се връща при родителитѣ си.

— Иска ли да се върне тука? — питамъ азъ. Той кима. Не питамъ по-нататъкъ. Той самъ трѣбва да уреди това. — Добре би било да дойдешъ съ мене, — се опитвамъ пакъ.

— По-после, Ернстъ.

— Запали си поне една пура. — Тиквамъ кутията къмъ него и чакамъ, докато вземе. После му подавамъ рѫка.

— Пакъ ще дойда, Адолфъ!

Той ме придружава до пѫтната врата. Следъ малко се обръщамъ и кимамъ. Той стои все тамъ до стобора, а задъ него е пакъ вечерниятъ мракъ както тогава, като слѣзе и се отдѣли отъ насъ. Трѣбваше да си остане при насъ. Сега е самъ и нещастенъ, и ние не можемъ да му помогнемъ, колкото и да искаме. Ахъ, тамъ на войната това бѣше по-просто: само като си живъ — всичко бѣше добре.