Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (21)

IV

Слизамъ съ Георгъ по стълбата. Деньтъ се промъква оловеносивъ презъ вратата. Каменнитѣ стѫпала кънтятъ. Когато излизаме навънъ, струва ни се, че сме се измъкнали отъ нѣкой окопъ. Улицата е съвсемъ празна и сива. Георгъ сочи кѫщитѣ. — Всичко това е окопи, Ернстъ — само окопи — войната продължава — обаче една подла война — братъ срещу брата.

Подаваме си рѫце. Не мога да говоря. Рае се усмихва. — Какво ти е, Ернстъ? Та това не е вече истински фронтъ, тамъ на изтокъ! Горе главата, нали сме войници. Не за пръвъ пѫть се сбогуваме.

— Все пакъ, Георгъ, — казвамъ набързо, — струва ми се, че сега за пръвъ пѫть сѫщински се сбогуваме.

Той остава още за моментъ при мене. Следъ това кимва бавно съ глава и тръгва надолу по улицата, безъ да се обърне, строенъ, спокоенъ, и известно време дочувамъ още тропота на стѫпкитѣ му, докато самиятъ той се е вече скрилъ отъ очитѣ ми.