Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (23)

II

Днитѣ преминаватъ еднообразни и монотонни. Сутринь четири часа училище, следъ обѣдъ два; — обаче помежду безкрай време, когато само седишъ и ходишъ нагоре надолу, самъ съ себе си и съ мислитѣ си.

Най-лошо е въ недѣля. Ако не искашъ да седишъ въ кръчмитѣ, не е за изтрайване. Главниятъ учитель, който е освенъ мене тука, живѣе вече тридесеть години въ селото и се е заловилъ да развъжда свини. Вече билъ спечелилъ нѣколко награди. Но за друго не може да се говори съ него. Като го погледна, най ми се иска да побѣгна, така непоносима е мисъльта, че и азъ нѣкога може да стана така. После има една учителка, едно възрастно добро създание, което трепва, като извикамъ по нѣкога: Дяволъ да го вземе или бѣсъ да го тръшне! И това не съвсемъ окуражително.

Вили по-лесно свиква. Канятъ го на всички сватби и кръщения. Когато конетѣ иматъ колики или кравитѣ не могатъ да се отелятъ, той помага на селянитѣ съ съвети и упѫтвания. А вечерь седи съ тѣхъ въ кръчмата и ги бие на карти.

Обаче азъ не ща вече да кисна въ кръчмитѣ, предпочитамъ да си стоя въ стаята. Обаче тукъ часоветѣ сѫ дълги, и често изъ ѫглитѣ изпълзяватъ странни мисли; — като бледи, увѣхнали рѫце, които киматъ и се заканватъ, сѣнка на нѣкакво прозрачно минало, странно преобразено, спомени, които пакъ се появяватъ, сиви, безплътни лица, жалба и обвинение…

* * *

Въ единъ мраченъ недѣленъ день ставамъ рано, обличамъ се и отивамъ да посетя Адолфъ Бетке. Този планъ е добъръ — ще поседа малко съ човѣкъ, който ми е наистина близъкъ, и ще се измине скучната недѣля, докато се върна.

Следъ обѣдъ пристигамъ. Вратата скърца. Кучето въ колибата лае. Бързо преминавамъ презъ алеята отъ овощни дървета. Адолфъ е въ кѫщи. И жена му е тука. Когато влизамъ и му подавамъ рѫка, тя излиза. Азъ сѣдамъ. Следъ малко той казва: — Ти се чудишъ, Ернстъ, нали?

— Защо Адолфъ?

— Защото е пакъ въ кѫщи.

— Не — това си е твоя работа.

Той ми слага чиния съ плодове. — Искашъ ли една ябълка? — Азъ взимамъ една и му подавамъ една пура. Той й отхапва върха и продължава: — Вижъ, Ернстъ, седѣхъ тукъ и безъ малко щѣхъ да подлудѣя. Като си самъ, такава една кѫща е нѣщо ужасно. Ходишъ презъ стаитѣ — тукъ виси нѣкоя нейна блуза, тамъ работата й, тамъ стола, дето все седѣше и шиеше, — а вечерь, второто легло стои такова бѣло и напуснато до тебе, всѣка минута поглеждашъ нататъкъ, търкаляшъ се и не можешъ да спишъ… тогава какво ли не ти минава презъ главата…

— Разбирамъ, Адолфъ.

— Тогава тичашъ на вънъ, пиешъ и вършишъ глупости.

Азъ кимамъ съ глава. Часовникътъ цъка. Печката пръщи.

Жената тихо влиза и слага на масата хлѣбъ и масло. После пакъ излиза. Бетке глади покривката на масата.

— Да, Ернстъ, така сѫщо й е било и на нея; и тя била седѣла така, цѣли години, и лежала, и се страхувала, и плашила, дълбала и се вслушвала — и най-после станало; тя отначало сигурно никакъ не е искала, но като станало, не знаяла вече какво да прави и така се продължила тая работа.

Жената влиза и донася кафе. Искамъ да й кажа добъръ день, ала тя не ме поглежда.

— Не искашъ ли и за себе си да донесешъ чашка? — пита Адолфъ.

— Трѣбва да отида въ кухнята, — казва тя. Гласътъ й е тихъ и дълбокъ.

— Тогава си казахъ: ти си запази честьта, като я изпѫди. Но за какво ти е честьта, това сѫ само приказки, като си самъ. Съ или безъ честь не ти става по-добре. Тогава казахъ, че тя може да остане тука. Па и за какво, вече сме уморени и имаме едва ли по нѣколко години още да живѣемъ. А пъкъ ако не бѣхъ узналъ, щѣше така да си остане. Кой знае, какво ли бихме сторили, ако знаехме всичко.

Адолфъ нервно тропа по облѣгалката на стола. — Вземи кафе, Ернстъ, и масло.

Азъ наливамъ и ние пиемъ.

— Вижъ, Ернстъ, — казва той тихо, — на васъ е по-лесно, вие си имате книгитѣ и образованието и какво ли не. А азъ — азъ нѣмамъ нищо друго, само жената…

На това не казвамъ нищо, защото не бихъ могълъ да му го обясня; той не е сѫщиятъ както на фронта, а и азъ не съмъ.

Следъ малко питамъ: — А какво казва тя?

Адолфъ отпуща рѫка. — Тя собствено малко казва, отъ нея не може да се изтръгне много, само седи и те гледа. Понѣкога пъкъ плаче. Малко говори.

Той слага чашата си настрана. — Понѣкога казва, че само за да имало нѣкого при нея. Другъ пѫть, че не може да разбере това, не била знаяла, че съ това ми вреди, било като че съмъ азъ. Но това не разбирамъ, въ такова нѣщо може да се прави разлика, па и тя иначе не е глупава.

Азъ размишлявамъ. — Може би, иска да каже, че не е била презъ цѣлото това време съвсемъ на себе си, а като че ли е сънувала само, а, Адолфъ?

— Възможно е, — отговаря той, — обаче азъ не разбирамъ това. Па и не е траяло много.

— Нали вече не иска да чуе за другия? — питамъ азъ.

— Казва, че мѣстото й било тука.

Пакъ размишлявамъ. Но какво да питамъ нататъкъ? — А така по-добре ли е за тебе, Адолфъ?

Той ме поглежда. — Не съвсемъ, Ернстъ, можешъ да си представишъ. Още не. Но сигурно ще се оправи, нали? Какъ мислишъ?

Той не изглежда като да вѣрва много.

— Сигурно, Адолфъ, — казвамъ азъ и слагамъ нѣколко пури, които съмъ спестилъ, на масата. Говоримъ за други работи, после си тръгвамъ. Въ коридора срѣщамъ жената, която бързо иска да мине край мене. — Довиждане, госпожа Бетке, — казвамъ азъ и й подавамъ рѫка. — Довиждане, — отговаря тя и ми подава рѫката си, отвърнала лице.

Адолфъ ме придружава до гарата. Вѣтърътъ фучи. Гледамъ го отъ страна и си мисля, какъ се усмихваше въ окопа, като говорѣхме за миръ. Какво стана отъ всичко това?

Влакътъ потегля. — Адолфъ, — казвамъ азъ бързо отъ прозореца, — разбирамъ те добре — незнаешъ, какъ добре те разбирамъ.

Той се връща самъ презъ полето къмъ кѫщата си.

* * *

Звъни се за голѣмото междучасие въ десеть часа. Имахъ урокъ въ горния класъ. Сега четиринадесетгодишните се впущатъ край мене навънъ. Наблюдавамъ ги отъ прозореца. Въ нѣколко секунди тѣ напълно се промѣнятъ, свалятъ отъ себе си училищната принуда и пакъ добиватъ свежестьта и свободата на своята възрасть.

Когато седатъ на чиноветѣ предъ мене, не сѫ сѫщитѣ тѣ; въ тѣхъ има нѣщо отъ ония, които се свиватъ, или отъ честолюбцитѣ, отъ лицемѣритѣ, отъ бунтовницитѣ. Седемь години сѫ успѣли да ги направятъ такива. Неизкривени, искрени, неподозрителни като млади животни, тѣ дойдоха отъ своитѣ ливади, своитѣ игри и мечти въ училище; — за тѣхъ още важеше простиятъ законъ на живота — най-живиятъ, най-силниятъ бѣше водача, когото следваха другитѣ. Но съ седмичнитѣ порции образование постепенно се присади у тѣхъ другъ изкуственъ законъ, споредъ който трѣбваше да преценяватъ: този, който най-примѣрно си изсърба порциитѣ, биваше отличаванъ и се смѣташе за най-добъръ. Другитѣ трѣбваше да му подражаватъ. Нищо чудно, че най-живитѣ се противѣха. Ала трѣбваше да се покорятъ; тъй като добриятъ ученикъ си е идеала на училището. Но какъвъ идеалъ!… И какво сѫ станали добритѣ ученици после въ свѣта? Въ цвѣтарника на училището тѣ се наслаждаваха отъ кѫсо привидно сѫществувание — толкова по-сигурно затъваха после въ посрѣдственость и обидна незначителность. Свѣтътъ се тика напредъ само отъ лоши ученици.

Наблюдавамъ играющитѣ. Съ силни, гъвкави движения ги води кѫдрокосиятъ Дамхолтъ, който съ своята енергия владѣе цѣлия дворъ. Очитѣ му искрятъ отъ куражъ и жажда да напада, мускулитѣ и жилитѣ му сѫ опѫнати, а другитѣ му се покоряватъ безъ колебание. Следъ десеть минути обаче, като седне пакъ на чина, сѫщото момче се превръща въ едно упорито дете, което никога не си знае уроцитѣ и навѣрно ще остане. Като го погледна, прави едно благочестиво лице, а задъ менъ веднага ще се изкриви; ще излъже бързо, като го попитамъ, преписалъ ли си е писмената работа, ще гледа да ме наплюе отзадъ или да ми сложи гвоздейче на стола, ако има възможность да стори това. Първиятъ ученикъ обаче, който тукъ вънъ изглежда съвсемъ мизеренъ, ще порасне въ класната стая, ще дига пръстъ съ гордо самосъзнание, когато Дамхолтъ нѣма да знае и ще чака покорно да му пиша две. Първиятъ ученикъ знае всичко, знае дори и това. Ала Дамхолтъ, когото собствено би трѣбвало да накажа, ми е хиляди пѫти по-милъ отъ онова бледно примѣрно момче.

Свивамъ рамене. Не е ли било нѣкога вече пакъ това? Когато се събра полка въ Конерсманъ? Не важеше ли и тогава изведнъжъ човѣкътъ нищо, а професията всичко, макаръ че преди бѣше съвсемъ друго? Клатя глава. Какъвъ е тоя свѣтъ, въ който сме изпаднали пакъ?

Гласа на Дамхолтъ цепи двора. Размишлявамъ, дали едно много другарско държане на учителя спрямо ученика би довело по-далечъ. Възможно е да се подобри така отношението имъ и да се избѣгнатъ много нѣща, обаче въ основата си то е все измама. Нали знамъ отъ насъ самитѣ; младежьта е неподкупна и има остри очи. Тя се държи сплотена и образува непроницаемъ фронтъ срещу възрастнитѣ. Тя не е сантиментална; можешъ да се приближишъ до нея, но не и да влѣзешъ въ нея. Който веднъжъ е билъ изгоненъ изъ рая, никога не може да се върне тамъ. Има единъ знакъ на годинитѣ. Дамхолтъ хладнокръвно би използувалъ съ своето остро зрение всѣко другарско отношение за своя полза. Може би, той би показалъ известна привързаность, обаче това не би му попрѣчило да си пази интереса. Възпитателитѣ, които мислятъ, че чувствуватъ съ младежьта, сѫ мечтатели. Младежьта съвсемъ не иска да бѫде разбрана; тя само иска да остане както си е. Възрастниятъ, който натрапнически иска да се приближи до нея, става за нея тъй смѣшенъ, както ако си облѣче детски дрехи. Можемъ да чувствуваме съ младитѣ, но тѣ не чувствуватъ съ насъ. Това е тѣхното спасение.

Звънеца звъни. Междучасието се свърши. Дамхолтъ колебливо застава въ редицата предъ вратата.

* * *

Вървя презъ селото къмъ полето. Волфъ тича предъ мене. Внезапно отъ единъ дворъ изкача единъ булдогъ и се впуща върху него. Волфъ не го бѣше съгледалъ по-рано. Затова на онзи се удава да го повали. Въ следния мигъ тѣ сѫ единъ страшенъ възелъ отъ прахъ, преплетени тѣла и бѣсно ръмжене.

Селянинътъ се притича изъ кѫщи съ тояга въ рѫце. — За Бога, учителю, — вика той, — викай си кучето. Плуто ще го разкѫса на парчета!

Азъ махамъ съ рѫка. — Плуто, проклети звѣро, тука! — реве той разтревоженъ и запъхтѣнъ се приближава, за да ги разтърве. Обаче възелътъ съ буйно джавкане прелита стотина метра по-нататъкъ и пакъ се търкаля.

— Изгубено е — пъхти селянина и изпуща тоягата си. — Но казвамъ ти, нѣма да го плащамъ. Трѣбваше да го повикашъ.

— Кой е изгубенъ? — питамъ азъ.

— Кучето ти — отговаря селянина смирено. — Тоя проклетъ песъ вече е разкѫсалъ цѣла дузина такива.

— Да, но за Волфъ ще почака малко, — казвамъ азъ, — това не е обикновено овчарско куче, драгий мой. Това е военно куче, старъ войникъ, разбирашъ ли?

Прахътъ се разпръсва. Дветѣ кучета сѫ дошли на една ливада. Виждамъ, какъ булдогътъ се опитва да притисне Волфъ надолу, за да го захапе за кръста. Ако му се удаде, Волфъ е изгубенъ, защото може да му прегризе гръбнака. Обаче като змиорка овчарското куче се извива единъ сантиметъръ надъ земята, обръща се и пакъ напада. Булдога ръмжи и джавка, Волфъ обаче се бори безъ да гъкне.

— По дяволитѣ — вика селянинътъ.

Булдогътъ се отърсва, скача, хапе въ въздуха, обръща се разяренъ, пакъ подскача и пакъ се мѫчи да захапе — но като че ли той е самъ самичъкъ — тъй малко се вижда моето куче. То се премѣта като котка, препъхва се между краката на булдога и го напада отдолу, заобикаля го, тича наоколо, захапва го внезапно по корема и остава неподвижно.

Булдога изквичава като бѣсенъ, хвърля се на земята, за да го хване така. Обаче изведнъжъ, по-бързъ отъ сѣнка, Волфъ се спуща и му скача на врата. И сега за пръвъ пѫть, го чувамъ да ръмжи, глухо, страшно, сега, когато е хваналъ и здраво стисналъ противника си, докато този рита и се търкаля по земята.

— Ахъ, учителю, за Бога — вика селянина — викнете кучето си! Ще разкѫса Плута на парчета!

— Сега мога да го викамъ колкото искамъ, но нѣма да дойде — казвамъ азъ — па и право е. Нека първо довърши тоя проклетъ песъ.

Булдога стене и вие. Селянинътъ дига тоягата си, за да му помогне. Азъ я дръпвамъ изъ рѫцетѣ му, хващамъ то за гърдитѣ и викамъ: — Върви по дяволитѣ! Твоето псе почна! — Малко остана да го хвана и набия.

За щастие съмъ застаналъ така, че виждамъ, какъ Волфъ изведнъжъ пуща булдога и препуска насамъ, защото мисли, че съмъ нападнатъ. Така ми се удава да го уловя, иначе селянина щѣше да има нужда поне отъ ново сетре.

Между това Плуто се скри. Азъ тупамъ Волфъ по гърба и го успокоявамъ. — Той е сѫщински сатана — мълви селянина.

— Да, — казвамъ гордо, — старъ войникъ; съ него не бива да се закачатъ.

* * *

Отминаваме нататъкъ. Задъ селото лежатъ нѣколко ливади, после почва равнище съ хвойни и могили. Близо до брѣзовата горичка пасе стадо овце. Вълнеститѣ имъ гърбове блестятъ въ свѣтлината на захождащото слънце като матово злато.

Изведнъжъ забелязвамъ какъ Волфъ се впуща съ дълги скокове къмъ стадото. Мисля, че приключението съ булдога го е подлудило и тичамъ следъ него, за да му попрѣча да разкѫса нѣколко овце. — Внимавай! Пази отъ кучето! — викамъ азъ на овчаря.

Той се смѣе. — Нали е овчарско куче! Нищо нѣма да имъ направи!

— Не, не — викамъ азъ. — Той не знае! Военно куче е!

— Ами, какъ не, — казва овчаря, — военно куче или не, все едно, нищо нѣма да имъ направи. Ето гледайте, гледайте само. Добре, добре, кучето ми, карай! Докарай ги!

Не вѣрвамъ на очитѣ си: Волфъ… Волфъ, който по-рано никога не бѣше виждалъ овца, сега събира стадото, сякашъ никога не бѣше вършилъ друго нѣщо. Въ дълги скокове той тича следъ две отдалечени агнета и ги погва назадъ. Щомъ се спратъ или поискатъ пакъ да се отбиятъ, той имъ препрѣчва пѫтя и ги хапе за краката, за да вървятъ нататъкъ.

— Браво, — казва овчарьтъ, — той само ги поощипва. Точно както трѣбва.

Кучето е като преобразено. Очитѣ му изпущатъ искри, пробитото му отъ куршумъ ухо се развѣва, той будно обикаля стадото и азъ виждамъ, че е извънредно възбуденъ.

— Купувамъ го веднага — заявява овчарьтъ. — Моето не умѣе толкова. Гледайте, какъ тика стадото къмъ селото. Не му трѣбва повече да учи!

Незнамъ какво ми става. — Волфъ, — викамъ азъ, — Волфъ — и бихъ могълъ веднага да ревна съ гласъ като го гледамъ така. Бѣ порасналъ подъ огъня на гранатитѣ, а сега, безъ нѣкой да му е показвалъ, знае, каква е неговата задача.

— Сто марки въ брой и една заклана овца — казва овчарьтъ.

Азъ клатя глава. — Не го давамъ и за милионъ, приятелю — отвръщамъ азъ.

Сега овчарьтъ клати глава.

* * *

Твърдитѣ кичури на храститѣ изъ полето ме докосватъ по лицето. Извивамъ ги на страна и си слагамъ лицето върху рѫцетѣ. Кучето спокойно диша до мене, а отдалечъ долита слабото звънтене на стадото. Иначе е тихо.

Облаци плуватъ бавно по вечерното небе. Слънцето залѣзва. Тъмната зеленина на хвойновитѣ храсти става тъмно кафява, и азъ усѣщамъ какъ нощниятъ вѣтъръ тихо се издига отъ далечнитѣ гори. Следъ единъ часъ ще задуха изъ брѣзитѣ. Войници познаватъ мѣстностьта сѫщо тъй добре както селяни или горски пазачи, тѣ не сѫ живѣли въ стаи; тѣ знаятъ времето, когато ще се дигне вѣтъръ, и когато ще настѫпи забулена съ дарчиновъ лъхъ вечерь; тѣ познаватъ сѣнкитѣ, които се люлѣятъ надъ почвата, когато облацитѣ уловятъ свѣтлината; тѣ познаватъ пѫтищата на луната…

Въ Фландрия веднъжъ следъ едно артилерийско нападение мина много време, докато пристигне помощь за нашия раненъ. Увихме му всичкитѣ си превързочни пакетчета, превързахме, колкото можахме, ала кръвьта все течеше и най-после изтече. А задъ него стоеше презъ цѣлото време грамаденъ облакъ на вечерното небе, единъ единственъ облакъ, който обаче бѣше цѣла планина отъ бѣло, злато и червеникавъ блѣсъкъ. Недействителенъ и прекрасенъ стоеше той задъ надупчената отъ стрелба кафяна мѣстность, той бѣше тихъ и свѣтѣше, а умирающиятъ лежеше мълчаливо и кръвьта му изтичаше. Сякашъ тѣ двамата — облакъ и човѣкъ, принадлежаха единъ къмъ другъ, а все пакъ ми бѣше непонятно, че облака стои тъй прекрасенъ и безучастенъ на небето, докато единъ човѣкъ умира…

Последната свѣтлина на слънцето обагря равнището съ мрачна червенина. Калугерички прехвръкватъ, пискайки жаловито. Нѣкаква блатна птица крещи отъ езерото насамъ. Азъ гледамъ втренчено презъ широката, пурпурно червена равнина… При Хаутхулстъ имаше едно мѣсто, дето растѣше въ ливадитѣ толкова много макъ, че тѣ бѣха цѣли червени. Наричахме ги кървавитѣ ливади, защото при буря тѣ имаха убития цвѣтъ на още прѣсна, току-що съсирена кръвь… Тамъ полудѣ Кьолеръ, когато минавахме отъ тамъ презъ една ясна нощь, съсипани и уморени. При несигурната свѣтлина на месеца той помисли, че сѫ кървави езера и искаше да скочи вѫтре.

Потрепервамъ и поглеждамъ нагоре. Защо е това? Защо идатъ сега тия спомени тъй често? И тъй странно, съвсемъ другояче отколкото тамъ на фронта? Дали не съмъ твърде много самъ?

Волфъ се помръдва и излайва на сънь. За стадото ли сънува? Дълго го гледамъ. После го събуждамъ и ние си тръгваме назадъ.

* * *

Сѫбота е. Отивамъ при Вили и го питамъ иска ли да дойде въ недѣля съ мене въ града. Но той отблъсва тази мисъль далеко отъ себе си. — Утре имаме пълнена гѫска, — казва той, — по никой начинъ не мога да я оставя. Защо искашъ да ходишъ въ града?

— Въ недѣля не мога да издържа тука — казвамъ азъ.

— Не разбирамъ — отвръща той — при тази храна!

Заминавамъ самъ. Вечерьта отивамъ съ нѣкаква неопредѣлена надежда у Валдманъ. Тамъ има голѣмо оживление. Известно време стърча тукъ тамъ и гледамъ. Тълпа млади момчета, които едва бѣха закачили отъ войната, се мѣтатъ по паркета. Тѣ сѫ самоувѣрени и знаятъ, какво искатъ. Тѣхниятъ свѣтъ има ясно начало и ясна цель: успѣха. Тѣ сѫ много по-завършени отъ насъ, макаръ че сѫ по-млади.

Между танцуващитѣ откривамъ грациозната малка шивачка, съ която спечелихъ уанъ-степа. Поканвамъ я на валсъ, и оставаме заедно. Преди нѣколко дена си получихъ заплатата, та сега порѫчвамъ нѣколко шишета сладко, червено вино. Пиемъ го бавно, и колкото повече пия, толкова повече изпадамъ въ странна тѫга. Какво бѣше казалъ Албертъ? Да имашъ нѣкого, който да принадлежи къмъ тебе?

Замислено слушамъ приказкитѣ на момичето, което чурулика като ластовичка за колеги, за надници, за долни дрехи, за нови танци и хиляди нищожни работи. Ако се повиши надницата съ двадесеть пфенига, би могла да обѣдва въ ресторантъ и би била доволна. Завиждамъ й за нейното ясно, просто сѫществувание и продължавамъ да я разпитвамъ. Бихъ искалъ да питамъ всѣки човѣкъ, който тукъ, се смѣе и е веселъ, какъ живѣе. Може би ще се намѣри нѣкой да ми разкаже нѣщо, което би ми помогнало.

После придружавамъ лястовичката до кѫщата й. Тя живѣе въ една голѣма сива казарма на тавана. Спирамъ се предъ вратата. Чувствувамъ топлината на рѫката й въ моята. Неясно блести лицето й въ тъмнината. Човѣшко лице, рѫка, въ която има топлина и животъ… — Нека дойда и азъ, — казвамъ бързо, — нека дойда и азъ…

Предпазливо дебнемъ по скърцащата стълба. Драсвамъ една кибритена клечка, но тя веднага я изгасява, улавя ме за рѫка и ме тегли следъ себе си.

Тѣсна стаичка. Маса, кафяно канапе, легло, на стената нѣколко картини, въ ѫгъла шевна машина, тръстенъ бюстъ за проби и единъ кошъ съ бѣли долни дрехи за шевъ.

Бързо малката изважда единъ спиртникъ и приготвя чай отъ ябълкови кори и десеть пѫти варени и пакъ сушени чайни листа. Две чаши, едно засмѣно, малко лукавичко личице, една трогателно синя рокличка, приветливата бедность на една стаичка, една лястовичка, чието единствено богатство е нейната младость… Сѣдамъ на канапето. Така ли почва любовьта? Тъй леко и като на игра? Човѣкъ трѣбва само да скочи и надъ себе си.

Лястовичката е мила; навѣрно и това спада къмъ нейния мъничъкъ животъ: да дойде нѣкой и да я вземе въ прегръдкитѣ си, и после пакъ да си отиде. Машината трака, другъ иде, лястовичката се смѣе, лястовичката плаче и все шие… Тя хвърля една малка шарена покривка върху машината, която сега се превръща отъ едно работно животно отъ никелъ и стомана въ хълмъ отъ червени и сини копринени цвѣтя. Лястовичката не иска да й припомнятъ за деня, тя се сгушва въ рѫцетѣ ми, говори, бръмчи и мълви и пѣе въ тънката си рокличка, тя е слаба и бледна, гладувала е, тъй е лека, че човѣкъ може да я отнесе до леглото, до желѣзното походно легло. На лицето и е изписанъ такъвъ сладъкъ изразъ на преданость, тя се стиска за врата ми, въздиша и се усмихва като дете съ затворени очи; въздиша и трепери, заеква малко, диша дълбоко нѣколко пѫти, извиква полека: азъ я гледамъ, постоянно я гледамъ; искамъ да бѫда и азъ така и мълчаливо питамъ: това ли е… това ли е? Тогава лястовичката ме назовава съ всѣкакви пъстри имена и е нѣжна и засрамена и се гуши до мене, а като си отивамъ и питамъ: — Щастлива ли е лястовичката? — Тя ме цѣлува много пѫти и прави гримаси и маха съ рѫка и кима, кима съ глава…

Азъ обаче слизамъ по стѫлбата и съмъ изпълненъ съ очудване. Тя е щастлива: — какъ бързо… Не разбирамъ. Не е ли тя другъ човѣкъ, единъ животъ за себе си, въ който азъ никога не съмъ влѣзълъ? Не ще ли остане тя пакъ това, дори и да имахъ всички пламъци на любовьта? Ахъ, любовь — факелъ, който пада въ една бездна и тогава едва показва, колко е дълбока.

Вървя презъ улицитѣ къмъ гарата. Не, не е това, и това не е. Така човѣкъ е още по-самъ отколкото иначе.