Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (24)

III

Свѣтлиятъ крѫгъ на лампата освѣтява масата. Предъ менъ лежатъ купове сини тетрадки. До тѣхъ шише съ червено мастило. Преглеждамъ работитѣ, подчертавамъ грѣшкитѣ, слагамъ попивателнитѣ и затварямъ тетрадкитѣ.

После ставамъ. Това ли е живота? Тази монотонна равномѣрность на днитѣ и часоветѣ. Колко малко запълва тя въ сѫщность! Все остава много, твърде много време за мислене. Надѣвахъ се, че еднообразието ще ме успокои. Ала то ме прави само по-безпокоенъ. Какъ дълги сѫ тукъ вечеритѣ!

Минавамъ презъ хармана. Кравитѣ пръхтятъ и тъпчатъ въ полумрака. На низки столчета до тѣхъ седатъ слугинитѣ, за да ги доятъ. Всѣка седи за себе си като въ малка стая, чиито стени отъ дветѣ страни сѫ образувани отъ чернопъстритѣ тѣла на животнитѣ. Малки фенерчета трептятъ надъ тѣхъ въ топлия тежъкъ въздухъ на обора, млѣкото тече на тънки струи въ ведрата, а гърдитѣ на момичетата се олюляватъ въ синитѣ имъ дрешки. Тѣ повдигатъ глави и се усмихватъ, дишатъ и показватъ здравитѣ си бѣли зѫби. Очитѣ имъ блестятъ въ тъмнината. Мерише на добитъкъ и на сѣно.

Стоя известно време предъ вратата, после се връщамъ въ стаята си. Синитѣ тетрадки лежатъ предъ лампата — така ще лежатъ винаги — и азъ ли все така ще седа, докато постепенно остарѣя и най-после умра? Ще си легна да спя.

Бавно минава червениятъ месецъ надъ покрива на плѣвника и хвърля очъртанията на прозореца на пода, единъ полегатъ четириѫгълникъ съ кръстъ въ срѣдата, който непрестанно се измѣства, колкото по се издига. Следъ единъ часъ изпълзява нагоре по леглото ми и кръста пъпли по гърдитѣ ми.

Лежа въ голѣмото синьокарирано селско легло и не мога да спя. Понѣкога ми се затварятъ очитѣ и азъ затъвамъ въ нѣкакво пространство безъ граници — обаче въ последния мигъ нѣкакъвъ внезапно появилъ се страхъ ме дръпва и събужда пакъ, и азъ пакъ продължавамъ да слушамъ, какъ черковниятъ часовникъ бие часоветѣ, вслушвамъ се и чакамъ и се търкалямъ насамъ нататъкъ.

Най-после ставамъ и се обличамъ. После прескачамъ презъ прозореца, вземамъ кучето и тичамъ навънъ въ полето. Месеца свѣти, вѣтъра фучи и надалеко се простира равнината. Тъмно я пресича желѣзнопѫтната линия.

Сѣдамъ подъ единъ хвойновъ храстъ. Следъ нѣколко време виждамъ, че по желѣзнопѫтната линия пламватъ сигналнитѣ лампи. Иде нощниятъ влакъ. Релситѣ почватъ да кънтятъ леко и металически. Фенеритѣ на локомотива блѣсватъ на хоризонта и разливатъ предъ себе си една вълна отъ свѣтлина. Влакътъ префучава съ освѣтени прозорци, за мигъ купетата съ тѣхнитѣ куфари и сѫдбини сѫ съвсемъ близо, после бѣгатъ нататъкъ, релситѣ пакъ блестятъ въ мократа свѣтлина, а изъ далечината още грѣе заканително като нѣкакво пламнало око червената лампа на края на влака.

Виждамъ месеца да става свѣтълъ и жълтъ, тичамъ презъ синята дрезгавина на брѣзовитѣ гори, дъждовни капки пръскатъ отъ клончетата въ тила ми, препъвамъ се о корени и камъни, а утрото се подава оловено сиво, когато се връщамъ. Лампата още гори — отчаянъ се озъртамъ въ стаята — не, немога да издържа това; би трѣбвало да съмъ двадесеть години по-старъ, за да мога да се примиря така.

Уморенъ и изтощенъ се опитвамъ да се съблѣка. Не ми се удава. Но още като заспивамъ, стискамъ юмруци — нѣма да отстѫпя — още не искамъ да се откажа…

После пакъ потъвамъ съ фучение въ пространството безъ граници…

* * *

… и предпазливо се промъквамъ напредъ. Бавно, сантиметъръ по сантиметъръ. Слънцето гори по жълтитѣ склонове, прешиковитѣ храсти цъвтятъ, въздуха е горещъ и тихъ, балони и бѣли като флагчета облачета висятъ на хоризонта. Предъ моя шлемъ се люлѣятъ червенитѣ листа на единъ маковъ цвѣтъ.

Отъ среща, задъ храста иде нѣкакво слабо, едва доловимо ровене. После е пакъ тихо. Чакамъ още. Единъ бръмбаръ съ зеленозлатни крила пълзи предъ менъ по една лай-кучка. Пипалата му опипватъ нарѣзанитѣ листа. Пакъ долита нѣкакъвъ лекъ шумъ презъ пладнешката тишина. Сега се подава края на единъ шлемъ задъ храста. Подъ него чело, свѣтли очи, стиснати уста — изпитателно разглеждатъ очитѣ мѣстностьта и се свеждатъ къмъ единъ бѣлъ книженъ бележникъ. Безъ да подозира нѣщо, човѣкътъ снема скица отъ отвѫдната далечина.

Протѣгамъ рѫка къмъ рѫчната бомба. Доста време минава докато я дръпна до себе си. Най-после тя е до мене. Съ лѣвата си рѫка я откачамъ, после броя на умъ. Следъ това я хвърлямъ отъ низко къмъ калиновия храстъ и бързо се спущамъ въ дупката си, прилепямъ тѣлото си само до земята, притисвамъ лицето си въ тревата и разтварямъ уста.

Трѣсъка на експлозията раздира въздуха, парчета отъ гранатата хвърчатъ, издига се крѣсъкъ, провлеченъ, бѣсенъ отъ ужасъ. Въ рѫката си държа втората бомба и надничамъ презъ прикритието. Англичанинътъ сега лежи откритъ на земята, краката му сѫ откѫснати, кръвь блика. Гамашитѣ му висятъ развити задъ него като хлабави ленти, той лежи на корема си, гребе съ рѫце и вика съ широко разтворени уста.

Той се премѣта и ме вижда. Тогава се опира на рѫцетѣ си, изправя се като тюленъ, вика ми нѣщо, а кръвьта му тече, тече… После червеното лице изгубва цвѣтъ, хлътва, погледа му угасва, устата и очитѣ зѣятъ сега като черни кухини на едно лице, което бавно се навежда къмъ земята, клюмва и пада въ лай-кучкитѣ. Свършено.

Азъ се промъквамъ и искамъ да пропълзя назадъ къмъ нашитѣ окопи. Обаче оглеждамъ се още веднъжъ — внезапно мъртвия оживѣ, изправи се, като че ли иска да ме погне. Откѫсвамъ втората рѫчна бомба и я хвърлямъ срещу него. Тя пада на метъръ отъ него, търкаля се, спира се — азъ броя, броя — защо ли не избухва? — Мъртвиятъ сега стои и ми се зѫби, хвърлямъ още една бомба — и тя не се пръсва — сега онзи прави нѣколко крачки, тича на откѫснатитѣ си крака, хилейки се, простирайки рѫце къмъ мене — хвърлямъ последната бомба, тя го улучва въ гърдитѣ, но той я блъсва съ рѫка — тогава скачамъ за да побѣгна, обаче колѣнетѣ ми се прегъватъ, тѣ сѫ меки като масло, съвсемъ бавно ги влача напредъ, почти съмъ залепналъ за земята, тегля се, хвърлямъ се напредъ, вече чувамъ пъхтението на моя гонителъ, съ юмруци си дърпамъ краката, — обаче отзадъ две рѫце се увиватъ около шията ми, притискатъ ме назадъ, на земята, мъртвиятъ колѣничи на гърдитѣ ми, взема гамашитѣ отъ тревата и ми ги увива около врата. Дърпамъ си главата, напрѣгамъ всички мускули, хвърлямъ се надѣсно, за да се освободя отъ примката — ха, едно движение, една задушаваща болка въ гърлото, мъртвиятъ ме влачи напредъ, по склона къмъ варната яма, той ме търкаля следъ себе си, азъ изгубвамъ равновесие, опитвамъ се да се задържа, хлъзгамъ се, падамъ, крѣщя, падамъ безъ край, крѣщя, ритамъ, викамъ.

Тъмнината навлиза на кълба подъ моитѣ драскащи рѫце, трещейки нѣщо изгърмява до мене, блъскамъ се о камъни, рѫбове, желѣза, безприпятствено крѣскането бѣснѣе изъ мене, рѣзко, пронизително. Не мога да спра. Помежду викове, посѣгатъ къмъ рѫцетѣ ми, азъ ги блъскамъ, нѣкой се препъва надъ мене, докопвамъ една пушка, напипвамъ едно прикритие, дръпвамъ пушката на рамо, после гърмя, все още крѣщейки, тогава нѣщо като ножъ блѣсва предъ възела — Биркхолцъ! — пакъ — Биркхолцъ! — азъ скачамъ, иде помощь, трѣбва да си пробия пѫть, отскубвамъ се, тичамъ, нѣкой ме удря презъ колѣното, падамъ въ нѣкаква мека яма, въ свѣтлина, ярка, трепкаща свѣтлина — Биркхолцъ! — Биркхолцъ! — само моитѣ викове сѫ остри въ пространството — изведнъжъ тѣ се прекѫсватъ…

Предъ мене стоятъ селянина и жена му. Азъ лежа половинъ на леглото, половинъ на земята, до мене се надига слугата, азъ съмъ стисналъ конвулсивно единъ бастунъ като пушка, нѣкѫде навѣрно ми тече кръвь, тогава усѣщамъ, че това е само кучето, което ми ближе рѫката.

— Учителю, — казва селянката разтреперана, — какво ви е?

Не схващамъ нищо. — Какъ съмъ дошълъ тука? — питамъ съ дрезгавъ гласъ.

— Ама, учителю, събудете се. — Сънувалъ сте…

— Сънувахъ, — казвамъ азъ, — това да съмъ сънувалъ?

Изведнъжъ се засмивамъ, треса се отъ смѣхъ, чакъ ме заболява, смѣя се…

Обаче внезапно смѣхътъ сѣква въ мене. — Английскиятъ капитанъ бѣше, — шепна азъ, — онзи сѫщия…

Слугата си търка натъртената рѫка. — Сънувалъ сте, господинъ учителю, и сте падналъ отъ леглото, — казва той. — Нищо не чувахте и безъ малко щѣхте да ме пребиете.

Не го разбирамъ. Азъ съмъ безгранично отпадналъ и жалъкъ. Тогава виждамъ бастуна въ рѫцетѣ си. Слагамъ го на страна и сѣдамъ на леглото. Кучето се притиска до колѣнетѣ ми.

— Дайте ми чаша вода, бабо Шомакеръ, — казвамъ азъ, — и легнете си.

* * *

Обаче азъ не си лѣгамъ, ами оставамъ завитъ съ одѣялото до масата. Лампата оставямъ да гори.

Така седа дълго, мълчаливо, съ блуждающъ погледъ, както само войници могатъ да седатъ, когато сѫ сами. Следъ нѣкое време ставамъ безпокоенъ и имамъ чувството, като че ли още нѣкой е въ стаята. Усѣщамъ, безъ да се мръдна, какъ бавно се връща пакъ погледътъ и зрението въ моитѣ очи. Когато издигамъ малко клепкитѣ си, забелязвамъ, че седа точно срещу огледалото, което виси надъ малкия омивалникъ. Отъ малко кривото му стъкло ме гледа едно лице съ сѣнки и черни очни кухини. Моето лице.

Ставамъ, свалямъ огледалото и го поставямъ въ кюшето, съ стъклото къмъ стената.

* * *

Съмнало е. Отивамъ въ класъ. Малкитѣ седатъ съ скръстени рѫце. Въ голѣмитѣ имъ очи е все още цѣлото плахо очудване на детскитѣ години. Тѣ ме гледатъ тъй съ довѣрие и вѣра, — внезапно нѣщо ме удари по сърдцето.

Тукъ стоя азъ предъ васъ, единъ отъ стотѣ хиляди фалирали, на които войната разби всѣка надежда и почти всичката сила, — тукъ стоя предъ васъ и чувствувамъ колко по-живи и свързани съ живота сте вие отъ мене, — тукъ стоя предъ васъ и трѣбва да бѫда вашъ учитель и водачъ. Какво да ви уча? Да ви кажа ли, че въ двадесеть години ще сте изсушени и осакатени, осакатени въ вашитѣ най-свободни наклонности и притиснати безмилостно на дузини като стока за проданъ? Да ви разкажа ли, че всичкото образование, всичката култура и всичката наука не е нищо освенъ страшна гавра, докато хората воюватъ въ името на Бога и на човѣчностьта съ газъ, желѣзо, барутъ и огънь? Какво да ви уча, малки създания, — вие които единствени сте останали чисти въ тия ужасни години?

Какво да ви уча? Да ви кажа ли, какъ се откачатъ рѫчни бомби и какъ се хвърлятъ срещу хора? Да ви покажа ли какъ се промушва човѣкъ съ щикъ, какъ се пребива съ прикладъ или умъртвява съ лопатка? Да ви покажа ли какъ се насочва цевьта на пушката срещу едно такова непонятно чудо, каквото сѫ човѣшкитѣ гърди, съ бѣлъ дробъ и живо пулсиращо сърдце? Да ви разкажа ли, какво е откѫснатъ черепъ, разкѫсанъ гръбначенъ мозъкъ, тетанусъ? Да ви опиша ли какъ изглежда пръснатъ мозъкъ, разтрошени кости, изтърсени черва? Да ви покажа ли, какъ стене човѣкъ, раненъ въ корема, какъ хърка ранения въ бѣлия дробъ, какъ свири простреляния въ главата? Повече не знамъ! Повече не съмъ научилъ!

Да ви поведа ли по зелената и сива географическа карта, да ви посоча ли съ пръстъ по нея мѣстата и да ви кажа ли, че тукъ бѣ убита любовьта? Да ви обясня ли, че книгитѣ, които държите въ рѫце, сѫ мрежи, съ които се мамятъ вашитѣ беззлобни души въ храста на фразитѣ и въ теленитѣ мрежи на подправенитѣ понятия?

Ето, азъ стоя предъ васъ, единъ опетненъ, единъ виновенъ и би трѣбвало да ви моля: останете си, каквито сте, не давайте да се злоупотреби съ топлата свѣтлина на детинството и да се превърне въ пламъкъ на умразата. Около вашитѣ чела витае още лъха на невинностьта — какъ мога да искамъ да ви уча? Задъ менъ се носятъ още кървавитѣ сѣнки на миналото — какъ да дръзна да влѣза между васъ? Не трѣбва ли първо самъ да стана пакъ човѣкъ?

Чувствувамъ, какъ въ менъ се шири нѣкаква конвулсия, като че ли съмъ камъкъ и трѣбва да се разтроша и разпадна. Бавно падамъ на стола и разбирамъ, че не мога повече да остана тукъ. Опитвамъ се да схвана нѣщо, но не мога. Едва следъ известно време, което ми се струва безкрайно, вцепенението се разсѣйва. Ставамъ. — Деца, — казвамъ съ мѫка, — може да си отидете. Днесъ нѣма училище.

Малкитѣ ме гледатъ, като че ли е шега. Азъ кимвамъ съ глава още веднъжъ. — Да, вѣрно е — идете да играете — цѣлъ день — идете да играете въ гората — или съ вашитѣ кучета и котки — утре пакъ ще дойдете.

Тогава тѣ хвърлятъ кутиитѣ си въ чантитѣ и се блъскатъ чуруликайки и запъхтѣни навънъ.

* * *

Прибирамъ си нѣщата и отивамъ въ съседния чифликъ, за да си взема сбогомъ отъ Вили. Той стои по жилетка до прозореца и упражнява на цигулка пѣсеньта: Презъ май е всичко пакъ ново. На масата е сложена богата вечеря.

— Третата ми днесъ, — заявява той доволенъ, — забелязахъ, че мога да ямъ за запасъ като камила.

Казвамъ му, че довечера ще замина. Вили не обича да, разпитва. — Да ти кажа ли, Ернстъ, — казва той замислено, — тукъ е скучно, — вѣрно е — но докато имамъ такава храна — той сочи масата — десеть коня не могатъ ме потегли отъ тука.

Съ тѣзи думи изважда сандъче съ бира на бутилки изъ подъ канапето. Усмихнатъ той ми сочи етикета.

Гледамъ го дълго. — Ахъ, Вили, бихъ искалъ да съмъ като тебе — му казвамъ азъ.

— Вѣрвамъ, — се усмихва той и отваря една бутилка.

Когато отивамъ на гарата, отъ съседната кѫща изтичватъ нѣколко момиченца съ нацапани уста, съ развѣни ленти въ коситѣ. Тъкмо погребали една мъртва къртица и се молили за нея. Сега ми правятъ книксове и ми подаватъ рѫка. — До виждане, господинъ учителю!