Ерих Мария Ремарк
Обратниятъ пѫть (34)

II

Цѣлъ день бѣхъ въ гората. Сега съмъ уморенъ, затова влѣзохъ въ единъ малъкъ хотелъ на къра и взехъ стая за нощьта. Леглото е вече направено, но още не ми се спи. Сѣдамъ до прозореца и се вслушвамъ въ шумолението на пролѣтната нощь.

Сѣнки се преливатъ между дърветата, а отъ гората долитатъ викове, като че ли тамъ лежатъ ранени. Спокоенъ и сдържанъ, гледамъ въ тъмнината, защото не се боя повече отъ миналото. Гледамъ въ угасналитѣ му очи безъ да се отвърна. Ставамъ дори насреща му, връщамъ мислитѣ си къмъ землянкитѣ и ямитѣ; — обаче като се върнатъ, тѣ не носятъ съ себе си страхъ и ужасъ, а сила и воля.

Очаквахъ нѣкаква буря, която да ме спаси и отнесе — а то дойде полекичка, безъ да го усѣтя. Но то е тукъ. Докато се отчайвахъ и мислѣхъ всичко за изгубено, то тихо израстна. Мислѣхъ, че раздѣлата е всѣкога край. Днесъ знамъ: и растежа е раздѣла. И растежа значи напущане. А край нѣма…

Една часть отъ живота ми бѣше въ служба на разрушението, — принадлежеше на умразата, враждата, на убиването. Но ми остана животътъ. Той е почти една задача, единъ пѫть. Ще работя надъ себе си и ще бѫда готовъ, ще движа рѫцетѣ си, — и мислитѣ си; нѣма да си отдавамъ толкова важность, ще продължавамъ да вървя, ако и да ми се иска понѣкога да спра. Има много да се гради наново, почти всичко да се поправи, трѣбва да работимъ и да изкопаемъ, каквото бѣ засипано презъ годинитѣ на гранатитѣ и картечницитѣ. Не всѣки трѣбва да бѫде пионеръ, — има нужда и отъ по-слаби рѫце и по-дребни сили. Тамъ ще си търся мѣстото. Тамъ ще млъкнатъ мъртвитѣ и миналото нѣма вече да ме преследва, но ще ми помага.

Колко просто е всичко това, но колко дълго трая, докато го намѣря. А може би, щѣхъ да се заблудя още въ началото, щѣхъ да падна жертва на теленитѣ примки и взривнитѣ патрони, ако смъртьта на Лудвигъ не се бѣше издигнала като ракета предъ насъ и не бѣ показала пѫтя. Ние се отчайвахме, когато виждахме, че вълната на общия ни стремежъ, волята на мощно простия животъ придобитъ пакъ на предѣла на смъртьта, не помете отживѣлитѣ вече форми на полуистината и себелюбието, и не си потърси нови брѣгове, ами се просмука въ блатата на забравата, бѣ отведена въ тинята на фразитѣ, изтече въ каналитѣ на отношенията, на грижитѣ и на професиитѣ. Днесъ знамъ, че всичко въ живота е, може би, подготовка, дейность по отдѣлно, въ отдѣлни клетки, въ отдѣлни канали, всѣки за себе си — и както клеткитѣ и каналитѣ на едно дърво само трѣбва да приематъ и предаватъ нататъкъ сока, който се издига нагоре, така нѣкога отъ това ще стане шумолене, огрѣна отъ слънцето шума, върхове, и свобода. Ще започна.

То нѣма да бѫде сбѫдновението, за което мечтаехме на младость и което очаквахме следъ годинитѣ на фронта. То ще е пѫть както другитѣ, съ камъни и хубави части, съ разровени мѣста и села и полета; — пѫть на работата. Ще съмъ самъ. Може би ще намѣря понѣкога спѫтникъ за известно разстояние, — но не за винаги.

И може често да трѣбва да си дигамъ раницата, когато вече раменетѣ сѫ уморени; често ще се забавямъ на кръстопѫтища и граници, дето ще трѣбва да оставямъ по нѣщо, да се препъвамъ и падамъ, обаче пакъ ще стана, нѣма да остана да лежа, ще вървя нататъкъ и нѣма да се повръщамъ назадъ. Може би, не ще мога никога вече да бѫда съвсемъ щастливъ, може би войната разби това и азъ ще съмъ все така унесенъ и нийде напълно свой; — обаче нѣма да бѫда никога съвсемъ нещастенъ, — защото все ще има нѣщо да ме държи, па ако и да сѫ само рѫцетѣ ми или едно дърво или дишащата земя.

* * *

Сокътъ се издига въ дърветата, съ слабъ пукотъ се разтварятъ пѫпкитѣ, тъмнината е пълна съ шума на растенето. Нощьта и месецътъ сѫ въ стаята. Животътъ е въ стаята. Въ мебелитѣ пръщи, масата пука, долапътъ скърца. Преди много години сѫ ги отсѣкли и нарѣзали, рендосали и слепили, направили на предмети, които да служатъ, — на маси, столове и легла; — ала всѣка пролѣть, въ нощитѣ на сока, пакъ шумоли въ тѣхъ, тѣ се пробуждатъ, протѣгатъ, не сѫ вече вещи, столоветѣ пакъ иматъ дѣлъ въ обращението и течението на живота вънъ. Подъ краката ми скърцатъ и се движатъ дъскитѣ на пода, подъ рѫцетѣ ми пука перваза на прозореца, а на пѫтя до вратата дори разпуканиятъ, загнилъ дънеръ на една липа пуща дебели, кафяви пѫпки — следъ нѣколко седмици и той ще има малки копринено зелени листа като широко разперенитѣ клони на явора, които го засѣнятъ.