Крис Холм
Порода убиец (7)

7.

Капчица пот се стече по лицето на Шарли Томпсън, докато тя крачеше по тротоара пред централата на полицията на Маями с долепен до ухото мобилен телефон. Гарфийлд беше вътре и се радваше на сравнителния комфорт на климатизираното фоайе. Бяха пристигнали преди час и чакаха техния човек от отдела да ги вземе. През това време сестра й се бе обадила два пъти. Изглежда, маниакалният епизод от предния ден някак бе довел до драма с момче и текила и сега, изглежда, се очакваше Шарли отново да сложи света на Джес в ред. Тя не изпадаше във възторг при мисълта, че Гарфийлд може да дочуе семейните й проблеми, и затова излизаше да говори навън.

Сградата, пред която крачеше, беше ниска внушителна бетонна конструкция с акценти от плочи с цвят на ръжда и червен пустинен пясък. Намираше се на изток от центъра на града, само на няколко пресечки от залива Бискейн, на километър и нещо от мястото, на което бе Круз срещнал съдбата си. Ниски бетонни блокове я обграждаха от всички страни, колебливо дегизирани като огради или кашпи за задушени от изгорели газове палми. Това обаче бяха архитектурни декорации на сграда по принцип без украшения и не можеха да заблудят никого. В действителност бяха бариери, чието предназначение беше да защитят сградата и хората в нея от нападение от улицата или от кола, заредена с взрив. В град, пълен с наркодилъри и търговци на незаконно оръжие, терористи и улични банди, нападение над полицията не можеше да се изключи.

— Виж — каза Томпсън по телефона, — не твърдя, че не е трябвало да ти признае, че пак са заедно, Джес. Казах само, че да гледаш телефона му май не е най-добрата идея.

В отговор Джес напълни ушите й с думи, а Томпсън се пържеше в надигащата се жега. Челото й беше покрито с капчици пот. Избърса го с длан и продължи да крачи.

— Е, щом не можеш да му имаш доверие — каза след малко, — може би не трябва да спиш с него.

Възрастна жена с нос като кука и огромни слънчеви очила я изгледа с отвращение и продължи по пътя си. Косата й беше бяла, отиваща към синьо. Както беше наклонила глава, заприлича на Томпсън на карикатурна сова.

— Не, не трябва да й пускаш есемеси, за да я изгониш. — Пауза, докато Джес й отговори разпалено. — Защото той е този, който те е прецакал, не тя. По дяволите, Джес, не е важно колко е хубав, ти заслужаваш нещо по-добро. Да, наистина.

Отне й известно време, но в края на краищата успя да успокои Джес. Когато отново влезе във фоайето, търпението й беше на изчерпване. Гарфийлд, на свой ред, изглеждаше невъзмутим — костюмът му беше чист и изгладен, вратовръзката му, макар и малко крещяща, беше добре вързана, яката му беше закопчана и колосана. Обаче причината можеше да е и във факта, че през часовете след като хванаха Петрела беше успял да подремне, да вземе душ и да си смени дрехите, докато Томпсън прекара времето в леглото на хотелската си стая, с лаптопа в скута, за да съчини нужния доклад след ареста и да проучи подробностите около удара по Круз — заради което не беше спала и не бе вземала душ от четирийсет часа. Не беше в състояние да накара мозъка си да се укроти. Не можеше да се застави да спи. Не и когато бяха толкова близо до целта.

— Е, казвай — подкани я Гарфийлд, докато преглеждаше файла на екрана на лаптопа си, а Томпсън шофираше наетия форд „Фокус“ от летището към полицията. — Какво става с „призрака“?

Томпсън се усмихна, макар че усмивката й беше по-малко израз на добро настроение, отколкото на задоволство, че му е натрила носа. Думата се появи като шега. Тя се занимаваше с този случай от доста време, преди колегите й изобщо да си дадат сметка, че има случай, и в онези ранни дни се шегуваха с нея безмилостно. Колкото и да обичаше работата си, ФБР в същността си оставаше мъжки клуб. Инстинктите на жените агенти се подлагаха на съмнение много по-често, отколкото на колегите им мъже. Не нея й беше все едно какво мислят — беше сигурна до мозъка на костите си, че е права. Имаше нов играч. Много талантлив. Опасен. И сто процента извън полезрението на ФБР.

Всеки път, когато Томпсън добавеше нова жертва на бялата си дъска, когато напишеше нов доклад, колегите й я дразнеха: „Призракът на Томпсън е ударил пак“. Ако неин случай се окажеше работа на дребна риба — в ранните дни на разследването все още не беше доловила закономерността и хвърляше твърде голяма мрежа, майтапите не преставаха с дни.

След това обаче наистина се появи закономерност и убийствата станаха нещо, което шефовете на Бюрото не можеха да пренебрегват повече. А когато заместник-директорът я назначи да води случая, колегите й съвсем престанаха да се смеят.

Томпсън провря колата между един миниван и камион за доставки и Гарфийлд рязко си пое дъх. Някъде зад тях изпищя клаксон.

— Този призрак е от плът и кръв отговори Томпсън. — На сцената имаме нов тип убиец. Сравнително нов поне. Само през последните две години има трийсет и пет удара, за които знаем, но подозирам, че в биографията му има и още, много преди това.

— И мислиш, че Круз е трийсет и шестият?

Томпсън не мислеше, че Круз е трийсет и шестият. Знаеше, че е така, непоколебимо.

— Всички белези са налице.

— Какви белези? — попита Гарфийлд. — Застрелял е човек. Мен ако питаш, всеки може да натисне един спусък.

— Шегуваш ли се? Не мога да кажа, че да застреляш някого от четири пресечки е „натискане на спусък“ — отвърна Томпсън. — Но както и да е. Нямах предвид това. Този тип рядко убива два пъти по един и същи начин.

По лицето на Гарфийлд премина раздразнение.

— Добре тогава. За какви белези говориш?

— Първо, ударите му са зрелищни. Удушаване в пълен с хора конгресен център. Убийство с нож на летище. Прецизен изстрел на оживена улица. Веднъж дори използва насочен експлозив, за да взриви стол в театъра — и седналия на него, но без околните зрители да пострадат. И второ, въпреки че са толкова зрелищни, никой не е успял да го види.

— Трафик камери? Охранителни записи?

Томпсън поклати глава.

— Обикновено са повредени или зацапани.

— Тогава, предполагам, не оставя и отпечатъци.

— Правилно предполагаш. Но още не съм ти казала най-хубавата част.

— И тя е?

— Моят призрак убива само убийци.

В единайсет преди обяд, след два часа чакане, техният човек най-накрая се появи. Набит космат мъж с евтин сив костюм прекоси енергично фоайето с походка, която не подхождаше на масата му. И костюмът, и плешивото му теме блестяха на флуоресцентното осветление.

— Агент Томпсън? Агент Гарфийлд? Аз съм детектив Де Силва.

Подаде ръка с космати пръсти поред на двамата.

Томпсън я стисна.

Гарфийлд — не.

— Специален агент — поправи го. Томпсън се ядоса. Бюрото няма само „агент“. Всички следователи са „специален агент“. Хората обаче често правеха тази грешка и само надут пуяк би си направил труд да ги поправя. Особено ако надутият пуяк поправя човек, чието съдействие изобщо не е гарантирано.

— Детектив — каза Томпсън, когато Де Силва отпусна протегната си ръка, — благодаря, че се съгласихте да се срещнем.

— Всичко е наред — каза той, но намръщеното му лице подсказваше, че вече съжалява. Огледа пълното с униформени и цивилни ченгета фоайе. — Да се качим в кабинета ми, какво ще кажете?

Качи ги с асансьор, после ги преведе по лабиринт от претъпкани коридори. Оказа се, че е казал „кабинет“ със сарказъм. Бюрото му беше едно от многото дребни бюрца в общо помещение, не по-малко шумно от фоайето долу. След като стигнаха, Де Силва ги въведе в малка заседателна стая без прозорци, която би могла да е преустроен килер за метли и кофи.

— Съжалявам за условията — каза той. — Сигурен съм, че Чичо Сам се грижи за вас, федералните, както подобава, но ние, презрените градски ченгета, смятаме, че денят е бил добър, ако климатикът не се развали. Е, какво мога да направя за вас?

Томпсън потисна раздразнението си от тона му. Търканията с местните власти бяха част от работата в Бюрото — а днес Гарфийлд бе започнал заяждането. Опита да се усмихне. В сегашното й състояние на пълно изтощение се получи гримаса, която май навреди още повече.

— Питах се какво можете да ни кажете за убийството на Круз — каза тя.

— Приемам, че сте чели доклада ми.

— Щом го наричаш така… — подхвърли Гарфийлд.

Томпсън го изгледа ядосано. Де Силва се навъси.

— Какво се опитваш да кажеш, агент?

Гарфийлд се облегна на стола си и вдигна ръце.

— Само че е малко повърхностен, нищо повече.

— Вината не е моя, приятел, мога да те уверя. Проследихме изстрела до автомобил, а автомобила до дългосрочен паркинг на летището. Собственият е бил на някаква конференция в Рино и дори не е разбрал, че колата му е открадната. Криминолозите твърдят, че по нея няма отпечатъци или ДНК, защото този тип е заличил с химикали всички възможни следи по всички повърхности, до които се е докосвал, включително гилзите и оръжието. Да, карабината е оставена, но серийният й номер и изпилен, така че и там няма следа. Някак си всички камери за наблюдение в квартала са престанали да работят час-два преди стрелбата, така че нямаме и записи нито на изстрела, нито на Круз, когато е улучен, а очевидците също не са от особена полза. Едгар Моралес, собственикът на сградата, се крие зад стена от адвокати не можем да разберем дори дали е бил в страната, когато се е случило това нещо, или не. Разпитвахме в района с часове, но най-доброто, до което стигнахме, беше пиколото от хотела, пред който е била паркирана колата на стрелеца. Според него заподозреният е бил, цитирам: „бял баровец, май с бейзболна шапка, с тъмни очила и рунтава брада“. Брадата, между другото, е била фалшива — открихме я избелена с белина в колата. Разпитахме из магазините за карнавални костюми, за да разберем откъде я е взел, но не открихме нищо. Беше следа. Следата се оказа студена. Толкова. Този, който е убил Круз, е бил наясно какво прави — и предполагам, отдавна си с вдигнал задника оттук.

— Виж, детектив, оценяваме усилията ви — каза Томпсън и погледна косо Гарфийлд — и съм сигурна, че партньорът ми не искаше да каже, че не сте си свършили работата както трябва или сте подходили непрофесионално. Истината е, че опитът ви може да се окаже безценен за нас. Ако ни покажеш местопрестъплението и ни помогнеш да се свържем с познати на жертвата…

Де Силва я прекъсна:

— Вижте какво, колкото и да ми се иска да зарежа всичко и да ви помогна, случаят Круз не е точно приоритетен. Целият проклет щат е военна зона. Само в Маями от началото на годината имаме петдесет и четири убийства. Триста сексуални нападения. Над две хиляди нападения с цел обир. Една трета от тези случаи все още не са изчистени. Много вероятно е изобщо да не бъдат. Ако мога да предположа, Круз — жертвата, както го нарекохте — е отговорен за сериозна част от всичко това, така че, ако питате мен, който го е очистил, е направил услуга на почтените жители на този град. Ако искате да ровите наоколо, ваша работа. Ако обаче искате да стоите тук и да се жалвате, че папката е много тънка, чувствайте се свободни да я напълните. Аз имам да правя по-полезни неща.

Де Силва стана и отвори вратата така рязко, че тя се блъсна в стената и издрънча стъкло. След това излезе ядосан, със зачервена физиономия.

Томсън също беше бясна. Ако Гарфийлд не се беше държал така, може би Де Силва щеше да е по-отзивчив. Огледа новия си партньор ядосано, но Гарфийлд не забеляза — или поне не му пролича. Вместо това се усмихна и поклати глава.

— Страшен детектив, няма що. Сигурно няма да си намери и оная работа с две ръце и джобно фенерче.

— Задника — тросна се Томпсън.

— Моля? — попита Гарфийлд.

Томпсън го изгледа за миг и на лицето й се появи невинното изражение, усвоено след многото нощни игри на покер. После каза:

— Казва се: „Не може да си намери задника с две ръце и джобно фенерче“.

— Да — кимна Гарфийлд, донякъде умилостивен. — Какво ще кажеш сега да отидем да огледаме мястото?