Крис Холм
Порода убиец (16)

16.

Лиън Лиънуд беше мускулест грубо издялан човек на петдесет, с фланелена риза, мушната в немаркови джинси, и работни обуща с метални токове. Внушителното му телосложение — над един и осемдесет, стрелката на кантара лепеше сто и трийсет килограма — му придаваше вид на презрял спортист. Дрехите му, рошавият мустак, червендалестото лице бяха като на човек, който си вади хляба с ръце — строител, може би водопроводчик. Обаче ако не се брояха сбиванията в баровете, Лиън никога не се бе занимавал със спорт и макар че наистина си вадеше хляба с ръцете си, никога не бе специализирал строителни дейности.

Промуши се в тесния проход между седалките в самолета и седна на мястото си. На изхода нямаше много хора, така че полетът от Логан до Сейнт Луис нямаше да е препълнен. Лиън беше благодарен за това. Човек с неговите размери не се побираше в нормалните седалки на самолетите. Беше натрупал прилични пари от работата си като наемен убиец, но въпреки това не беше в състояние да се пречупи и да си купи прилично място в бизнес класата. Когато работеше, изникваха десетки възможности нещата да се объркат сериозно и самият той да намери смъртта си, но за него това не беше причина да търси удобства приживе — бе прекарал голяма част от живота си в бедност и нямаше намерение да осигурява по-добър живот на тлъстите шефове на авиокомпаниите.

Най-големият от седем братя и сестри, Лиън беше израснал в различни мизерни квартири в южната част на Бостън и никога не бе преставал да се бори за хляба и дрехите на гърбовете на братята и сестрите си. Беше научил рано, че ако искаш нещо, трябва да положиш усилия да го получиш — да го вземеш насила, ако трябва. Баща му — дребен крадец и още по-дребен човек, който разпределяше времето си между баровете в квартала и полицейския арест — го бе научил на това. Според преценката на Лиън единственото добро, което този боклук бе направил през живота си, беше, че го научи на това. Другото, което знаеше от баща си, беше как да търпи на бой.

Е… също и какво да правиш, и да не правиш, когато се отърваваш от труп. Един съдбовен ден, през осемдесет и втора, Лиън смачка главата на дъртака с пепелник, защото посегна на най-голямата му сестра, Маргарет. Беше пиян и заяви, че Маргарет приличала на майка си, когато била млада, „преди да му отпусне края“. Това беше първото му убийство — малко преди осемнайсетия му рожден ден. По-късно същата нощ изхвърли трупа на стареца си в пристанището на Бостън, с петкилограмови гири, завързани за краката. Беше сигурен, че никога няма да го открият. Две седмици след това обаче глезените се откъснаха и подутият труп на баща му беше изхвърлен на брега на остров Диър, на метри от пречиствателната станция на канализацията.

Лиън си помисли, че най-после си е намерил подходящо място за вечен покой.

Бостънската полиция заподозря Лиън за убийството, но не успя да докаже нищо. Само Лиън и Маргарет знаеха какво се е случило, а баща им имаше достатъчно на брой сенчести приятели, за да събудят хиляди обосновани подозрения. Лиън беше доста сигурен, че майка му — тъжна жена с мъртви очи, която цял живот се бе преструвала, че не вижда с какво се занимава мъжът й — подозира каква е истината.

Следващото убийство беше случайност. Пиянско сбиване в бар, завършило зле. Лиън не можеше по никакъв начин да си спомни как беше започнало всичко. Нямаше значение — отчаяни мъже и алкохол са двете съставки на всяка свада. Противникът му — оръфан бивш затворник, който напомняше на Лиън за баща му — извади нож.

Лиън го взе.

Използва го.

Седемнайсет пъти, ако може да се вярва на полицейските доклади. Лиън не мислеше, че го е наръгал повече от два пъти — спомените му от онази нощ бяха смътни до ден-днешен. Кръв, като топла коприна, облива ръцете и лицето му, дрехите. Израженията на другите клиенти, корави мъже, както смяташе Лиън шок и ужас. Ченгетата, които пристигат сякаш от нищото, секунди, както му се стори, след края на сбиването, макар че в действителност бяха минали почти десет минути.

Онази нощ беше единственият път, когато Лиън загази. Излежа три от десетте години (Бог да благослови пренаселените затвори), които му дадоха за непредумишлено убийство в Конкорд, Масачузетс, през които повиши броя на убийствата до седем — повечето за пари и без да го хванат. Когато го освободиха, вече познаваше куп хора, които искаха някой да умре, а самият той имаше солидна репутация.

Специализираше високорискови добре платени удари, които колегите му най-често смятаха за отвратителни — жени, деца и така нататък. Лиън си каза, че този вид поръчки го привличат, защото все още е парцаливото хлапе от Бостън, готово на всичко, за да върви напред, но това беше само част от истината. Ако беше онова парцаливо хлапе, по-скоро щеше да предпазва жените и децата, а не да ги просва на метални маси в моргата. От друга страна, беше видял как Маргарет придобива стъкления, кух поглед на майка им. Нейната отрова беше оксидонът, не алкохолът, но траекторията на живота й беше същата.

Убиването на жени не притесняваше Лиън никак. И смяташе, че да убиваш деца понякога е проява на милост. Този свят не е място за невинни.

Сегашната му задача беше като разходка в парка в сравнение с повечето от предишните. Не беше и от ударите, за които биха потърсили него — нямаше да му се обадят, ако не искаха убийството да е особено кърваво. Мишената беше някакъв федерален доносник, който си бе показал главата от дупката, в която би трябвало да се крие. Казваше се Пъркхайзър, макар че сега се подвизаваше като Паломера. Изглежда, беше направил удар в казино в Канзас Сити — толкова голям, че беше стигнал до вестниците. Същите тези вестници писаха, че Паломера ще получи печалбата си на церемония идущия четвъртък, и Лиън възнамеряваше да го свали точно тогава и се кълнеше, че и този път ще го скрият, но сега ще бъде завинаги. Под земята.

Докато самолетът се пълнеше, някакво бебе в задната част започна да реве. Лиън хвърли раздразнено поглед назад, но изражението му леко омекна, когато видя майката — изпито лице, хлътнали очи, покрити с лекета тениска и джинси, набързо завързана отзад сплъстена коса. Опитваше да успокои детето, но без успех. Лиън потърси с очи стюардеса. Фелисия, според табелата с името й, хвана окото му. Закръглена чернокожа жена на около трийсет, която също беше направила болезнена гримаса заради шума. Лиън реши, че си я бива — въпреки че би предпочел да ги нямаше тънките плитчици от гетото и блестящия камък на носа. Усмихна й се и я попита:

— Някакъв шанс да ви убедя да намерите отнякъде биберон? Имам адско главоболие.

Тя също му се усмихна.

— Повярвай, скъпи — отговори с тих, заговорнически глас, — ако можех, щях да го направя.

— Е… тогава ще трябва да се задоволя с питие.

— Съжалявам, но и за това не мога да помогна — поне докато не излетим. Политика на авиокомпанията.

— Работата е там — каза той и усмивката му изчезна, — че това не беше молба.

Усмивката на Фелисия също се изкриви, докато опитваше да разбере дали се шегува. Беше опряла ръка на седалката пред Лиън. Той сложи своята върху нея. Обви я с пръсти и стисна. Не колкото да я заболи — страничен наблюдател би решил, че флиртът помежду им се задълбочава, — но достатъчно силно, за да й покаже, че би го направил.

Очите на Фелисия се разшириха. Тя се опита да измъкне ръката си, но Лиън я държеше здраво. Тя се огледа, за да потърси помощ, но видя, че никой не им обръща внимание. Самолетът беше почти празен. Екипажът беше зает с работата си.

Лиън стисна още малко, сякаш за да я накаже, че е потърсила помощ. Погледът й срещна неговия още веднъж. Сега лицето му изразяваше мрачно забавление, като на ученик побойник в училищния двор. Той усети как пулсът в китката й се ускорява и забеляза доволно капчиците пот, които се появиха на челото й.

— Искам да ми донесеш две бутилки „Джак Даниълс“ и две чаши — едната с лед, другата без. Не една бутилка, не една чаша. И не ми наливай — искам съотношението лед — алкохол да е точно каквото трябва. Ще направиш ли това за мен, Фелисия?

Фелисия кимна. Изражението му отново стана мрачно и той стисна ръката й пак. Този път я заболя. Той го знаеше.

— Искам да чуя да го казваш.

— Д-да — каза тя. — Ще го направя.

— Добро момиче — каза Лиънуд и я пусна, а на лицето му отново се появи усмивка. — Не беше толкова трудно, нали?

Фелисия поклати глава и тръгна разтреперана между седалките, за да му донесе алкохола.

— О… Фелисия? — извика той, възможно най-весело.

Тя се обърна.

— Донеси ми и една възглавничка за врат, ако обичаш.