Крис Холм
Порода убиец (4)

4.

Гарата на Ютика, щата Ню Йорк, е сграда, която някак странно е извън времето и пространството.

Самият град е западащ индустриален център, сгушен в долината на река Мохок, отдалечен на пет часа и цял свят разстояние от шумотевицата на Манхатън. Улиците са занемарени и пусти, много от магазините стоят празни. Фабриките, осигурявали някога препитание за жителите му, сега са заковани с дъски или зазидани, а малкото прозорци, останали открити, зеят изтърбушени от камъните на вандалите.

И въпреки това железопътната гара на Ютика — която днес обслужва повече автобуси, отколкото влакове — е внушително чудо на италианската архитектура, заемащо цяла градска пресечка: със сводест таван, красиво декорирани корнизи и пълен с мрамор интериор. Дебели колони стърчат към оберлихтите, през които прониква сивата светлина на винаги облачното небе на Северен Ню Йорк. Дългите ниски дървени пейки, излъскани и лакирани, изглеждат не по мярка за такова голямо пространство и придават на интериора странно църковен вид. Освен местата за лъскане на обувки гарата има бръснарница и ресторант, който всъщност е автентична закусвалня, каквито някога имаше на всеки уличен ъгъл вън всеки американски град.

Гарата е строена в пристъп на оптимизъм, когато железницата е била всичко — от архитектите, построили гара Гранд Сентръл в Манхатън, макар съдбата на Ютика да клоняла към упадък дори тогава, след като градът бил на върха десетилетия преди построяването на близкия канал Ери. Сега изглежда не толкова запазен, колкото забравен, като призрак, осъден да обикаля едни и същи зали отново и отново.

През последните петдесет години Ютика не се е прочула с нищо особено — ако не се брои кървавата борба между четири престъпни фамилии, продължила през седемдесетте и осемдесетте за контрол над града и почти всичко останало.

Загледан през прозореца на лимузината с шофьор, която го взе от частното летище, за да го откара до местоназначението, Александър Енгелман не можеше по никакъв начин да си представи защо мощни организации като престъпните фамилии Дженовезе и Коломбо, а също и групите от Бъфало и Скрантън проливат кръв заради това място. Беше ясно, че парите, които градът е притежавал някога, отдавна са изцедени. Трябваше да признае обаче, че железопътната гара наистина е страхотна. Може би гордостта мотивираше кръвопролитията…

Чуваше чаткането на скъпите си обувки от телешка кожа — „Ферагамо“ — по мраморния под на терминала. Въпреки лятната жега беше с черно спортно сако от груб памучен плат, добре изгладени памучни панталони и снежнобяла риза с разкопчана яка. Не носеше чанта или оръжие — единственият му багаж, малка ръчна чанта, беше в наетия от Корпорацията самолет. Предпочиташе да пътува невъоръжен, да си набавя нужното оръжие на място и да се отървава от него веднага след употребата му. В терминала нямаше никого, освен Енгелман, двама студенти с коси на тънки масури и кошмарни дрехи, които чакаха автобус, и един подсилен със стероиди мускул на мафията, натъпкан в черен костюм, който беше подозрително издут под мишницата, на кръста и глезена. Защо на тази горила й бяха нужни три пистолета, Енгелман не можеше да проумее, както и по какъв начин този тип би могъл да се сгъне, за да стигне до кобура на глезена си.

Не че преценката му имаше някакво значение — беше по-скоро навик. В този случай нямаше да има насилие. И това в определен смисъл бе жалко — вдървен и раздразнителен след неочакваното пътуване около половината свят, той би могъл да се отпусне с едно леко раздвижване.

Приближи горилата и тя кимна към бръснарницата отзад. Енгелман мина, без да намалява крачка, бутна стъклената врата и попадна в 1953 година.

Шестоъгълни плочки с размер на монета, някога бели, а сега с цвят на престарели зъби, покриваха пода: фугите отдавна бяха станали черни. На стените имаше висок до кръста мраморен цокъл, а над него цветът се стремеше към слънчево жълт, но беше далеч от това. Елипсовидни огледала над малки тоалетки, отрупани с продукти, които не се произвеждаха от десетилетия. На всяко работно място имаше мивка на пиедестал и бръснарски стол от черен винил с бели орнаменти от пищен потъмнял бронз.

На един от столовете седеше мъж, а до него чакаше застаряващ бръснар. Енгелман не можеше да прецени дали мъжът е висок или нисък, дебел или слаб, защото беше почти изцяло скрит под черна пелерина за подстригване — а лицето му беше облепено с изпускащи пара бели кърпи в подготовка за бръснене, така че се виждаха само нос и гъста черна коса. Главата му беше наклонена назад, носът сочеше към небето. Косата беше пригладена така, че дори и при този ъгъл на главата гравитацията не й влияеше въобще.

При звука на подметките на Енгелман мъжът на бръснарския стол вдигна пръст — дотогава двете му ръце бяха на подлакътниците — и бръснарят, слаб мъж със сива коса и сбръчкано безцветно лице, изчезна, без да каже дума.

— Някак мислех, че си по-висок — каза мъжът с дрезгав груб глас, който потвърди, че точно с него бе разговарял Енгелман преди две вечери.

Думите на този човек бяха някаква шега — с топлите кърпи на лицето не би могъл да види Енгелман повече, отколкото Енгелман виждаше него. Но Енгелман не се засмя.

— Някой ден — отвърна — ще трябва да ми кажеш как се сдоби с номера на анонимен телефон, който не бях ползвал до онази вечер.

— Не мисля, че ще ти кажа. Седни.

Енгелман не седна.

Мъжът сви рамене. Беше акт на непокорство, нищо повече. Енгелман беше дошъл, след като го бе повикал. Може да беше един от най-талантливите наемни убийци на света, но в тази стая, в този момент, беше по-скоро домашно коте, не лъв.

— Имаме работа за теб — продължи мъжът изпод влажните кърпи. — Вредител, който трябва да бъде унищожен.

— И как, ако мога да попитам, се казва този вредител?

— Ще ми се да знаех името му — отговори мъжът. — Ако знаех обаче, нямаше да е нужно да го казвам на теб.

— А… разбирам. Тоест нямаш представа къде мога да го намеря или дори как изглежда?

Мъжът се наежи.

— Не, не конкретно.

— Тогава може би да започнем с това, което е направил, че да заслужи подобно отношение.

Мъжът посочи вяло към дъбовия шкаф зад себе си.

— Виж в лявото чекмедже.

Енгелман го отвори. Вътре имаше голям плик, по-точно папка с връзки и закопчалка, пълна с документи. Развърза връзките и вдигна капака. Не бяха документи — поне не преобладаваха.

Имаше най-вече снимки.

Някои бяха гланцирани, голям формат, черно-бели. Други бяха цветни фотографии на полицейски доклади, силно увеличени, така че се виждаха пикселите, а буквите бяха пет пъти по-големи от нормалния размер. На гърба на всяка със сбит овладян почерк беше изписано име на място и дата. Най-старата дата беше отпреди три години. Най-скорошната — отпреди два дни. Денят, когато се обадиха на Енгелман и го извикаха тук.

Всяка снимка беше на местопрестъпление. Убийство.

Не. Не просто убийство. Удар. Хладнокръвен. Пресметнат. Професионален.

Енгелман ги прегледа набързо, стъписан. Някои от тях, като Сан Франциско от октомври, 2010 г., или Уичита, миналия януари, бяха прецизни изстрели от голямо разстояние — снайперски изстрели от поне 1200 метра. Други, като Грийн Бей или Монреал, бяха отблизо и мръсни — първото беше убийство с нож, след проверката за сигурност на летището, а второто — удушаване с гарота по време на концерт. Първото наистина впечатли Енгелман. Да вкараш оръжие в зоната за сигурност на летище не беше невъзможно, но определено означаваше и преодоляване на сериозни трудности — но след това да извършиш убийство и да изчезнеш, без да те хванат, наистина беше чудо. Което този тип явно беше направил, защото ако образът му беше заснет от охранителна камера, Корпорацията несъмнено би се сдобила със записа. Нали бяха открили самия него без някакви особени усилия.

— Смятате, че е работа на един и същи човек? — попита Енгелман.

— Да.

— Великолепно — прошепна той.

— Изглеждаш изненадан.

— Повечето хора от моята професия имат предпочитан метод, нещо изпитано и доказало се, от което никога не се отклоняват. Този, който е направил това, е специалист в няколко техники. Малко експерти на света могат да се похвалят с подобни умения. Още по-малко могат да докажат, че ги притежават на практика.

— Ти можеш — каза мъжът и в гласа му се прокрадна лед. Енгелман си пое дъх тревожно и за момент се зачуди дали всичко това не е трик, за да го примамят да дойде тук. Мъжът обаче се засмя изпод кърпите.

— Спокойно, Ал… Не съм те извикал тук, за да ти видя сметката. Държим те под око от онази работа в Рино преди няколко месеца. Знаем, че не си доближавал Маями преди две вечери, когато беше последният му удар. Свали нашия човек от нивото на улицата, през четири пресечки, ако можеш да повярваш. Превърна горкото копеле в шибано петно на тротоара.

— Тези обекти — попита Енгелман. — От Коза Ностра ли бяха?

— Някои — призна мъжът от бръснарския стол. — Някои бяха салвадорци. Други — руснаци. Един беше ирландец. Истината е, че в страната не остана група, която да не е засегната. И това е много хубаво, ако питаш мен, защото ако някоя от фамилиите беше минала метър, всички засегнати щяха да насочат пушкалата си към нея, защото щяха да решат, че е някаква игра за надмощие. Само въпрос на време е някоя от фамилиите да посочи с пръст друга просто защото не й харесва. Тази ситуация е… как се казва… буре с барут?

— Поради което се е заела и Корпорацията.

— Да — каза онзи напевно. — Поради. Напрежението между фамилиите е високо. Ако скоро няма разрешение, ще последва война. Поради това сме готови да ти предложим милион, за да намериш този тип и да решиш въпроса. Плюс всички ресурси, с които разполага Корпорацията.

Един милион долара.

Един милион долара плюс общите ресурси на всички престъпни фамилии в Америка.

Енгелман едва прикриваше вълнението си. Но се справи. Човек, който не е овладял емоциите си, не би постигнал репутация като неговата.

Засмя се и оголи зъби.

— Евро — каза.

— Какво!?

— Един милион евро.

Мъжът на стола се замисли за момент, после кимна в знак на съгласие. Кърпите се разклатиха.

— Отлично — каза Енгелман. — Смятайте ме за нает. Ще ви изпратя номера на сметката ми на Кайманите и ще преведете там парите, когато ви е удобно.

— Няма нужда — каза мъжът. — Имаме номера.

Енгелман, ядосан, преглътна с усилие, после смени темата и попита:

— Жертвите му. Има ли нещо общо помежду им? Освен извън законовия статут на работодателите им, разбира се.

— Да. Всички са наемни убийци. И всички са изпълнявали поръчки, когато са били убити.

Енгелман реши, че не е чул, после си даде сметка, че е чул съвсем точно. Това, че един-единствен човек е успял да извърши толкова много удари по толкова различни начини беше впечатляващо. Че жертвите му са били наемни убийци вече беше сериозно постижение.

— Казваш ми, че наемен убиец убива наемни убийци и наемаш убиец, за да го обезвреди?

— Казвам ти, че имам проблем, а ти имаш един милион причини да го решиш.

Енгелман се усмихна, защото имаше нещо повече от това. За първи път от десетина години му предлагаха работа, която беше сериозно предизвикателство, цел, която си заслужава да преследваш. За първи път от десетилетие имаше причина да се страхува за собствената си безопасност — причина да се пита дали е способен да се справи със задачата. Разбира се, онзи нямаше да разполага с ресурсите на всички престъпни фамилии на Америка, но пък до този момент, както изглеждаше, собственият му ум му бе служил добре пред лицето на тези ресурси.

С този човек, каза си, не може да се шегуваш.

Този човек, който и да бе той, беше повече от достоен съперник.

Би убил този човек и без пари.