Крис Холм
Порода убиец (13)

13.

Езерото Маккей все още беше като стъкло в студения сутрешен въздух — над водата се издигаше рехава мъгла, която обвиваше отражението на планината Уошингтън, украсило повърхността му. На Майкъл Хендрикс му приличаше на японски пейзаж, окачен наопаки.

Провери джипиеса си и кимна — сам на себе си. Място беше това. Огледа гъстата гора на Ню Хампшър: боровете бяха толкова високи, че гледани отдалече изглеждаха тънки — клоните им приличаха на пера. Отблизо обаче стволовете бяха толкова дебели, че човек не би могъл да ги обгърне с ръце. Хендрикс вдиша аромата им и се усмихна при мисълта, че тези дървета са тук от векове, а може и никога да не ги е виждал никой, освен него. Погледът му проследи един от стволовете нагоре и се спря на мътния отблясък на фиброоптичната камера, скрита в клоните на пет метра височина. Помисли си, че би искал винаги да си остане така.

Беше шест сутринта. Хендрикс обаче бе станал преди часове и бе обиколил периметъра, който бе установил около хижата, която наричаше дом, откакто се бе върнал от Афганистан — провери сензорите за натиск, увери се, че камерите си остават скрити. Беше нещо като ритуал — правеше го винаги, когато се върнеше от работа. Казваше си, че е необходимост. Че професията му го превръща в мишена. Истината обаче беше много по-проста. Истината беше, че времето, прекарано в гората, успокояваше ума му — позволяваше му да се отърси от бремето на работата.

Проследи зрителната линия на камерата до мястото, което търсеше, и тръгна по дебелия килим от борови иглички. Камерите бяха твърде много, за да помни точните им места — беше монтирал двеста на терен от тринайсет квадратни километра гора. Разчиташе на джипиеса и инстинкта си. За да ги открие, трябваше да оцени мястото и да определи оптималното местоположение. Неизменно се оказваше, че ги е монтирал точно там.

Освен че беше компетентен, Хендрикс беше и последователен. За това трябваше да благодари на Чичо Сам.

Навсякъде наоколо имаше пресни следи. Пресни, но не човешки. Той клекна и докосна с пръсти разровената почва.

Да. Скъсан кабел, точно както предполагаше.

Извади инструменти от колана си и оголи краищата, съедини ги и изолира снадката. Когато свърши, покри всичко с тънък пласт пръст и борови иглички и прекрачи кабела.

Сателитният телефон на колана му веднага започна да звъни.

Хендрикс махна с ръка пред камерата на дървото — толкова малка, че беше почти невидима. Знаеше, че когато се прибере в хижата, ще го чака видеозапис на това махване.

Кабелът свързваше камерата с няколко чувствителни на натиск подложки, които беше оставил на различни места в гората. Не обхващаха целия терен — това би било прекалено сериозно начинание дори за него, — но не беше и нужно. Белите планини на Ню Хампшър осигуряваха чудесна защита под формата на опасен терен. Сензорите следяха само най-вероятните места за достъп — тези, които човек с някаква тактическа подготовка би определил като подходящи за приближаване. Стъпва на подложка, активира камера — и предупреждава Хендрикс за присъствието си достатъчно навреме.

През трите години, откакто живееше в изоставената хижа на семейството на Иви, защитата, която предлагаше системата, беше само психологическа. Камерите снимаха само диви животни. Както и днес — женски лос с малкото си активираха камера, после изведнъж хукнаха подплашени. Случката беше достатъчно тревожна, за да го накара да вземе оръжие — в края на краищата нещо беше подплашило животните, — но се оказа, че безпокойството му е било излишно. Следите показваха, че се е появила мечка, а липсата на кръв показваше, че не се е случило нищо лошо.

Това го радваше. Не беше ловец. Не искаше животни да страдат.

Стомахът му изкъркори и той си даде сметка, че е на крак от часове, без никаква храна, и е изминал много километри без почивка. Типично за него, отново си бе наложил сериозно усилие. Обикновено обиколките му след мисия бяха спокойни и отпускащи. Днес обаче усещаше в гърдите си възел от напрежение, който му пречеше да диша. Питаше се — и не без основание — дали не е заради лошия резултат от пътуването му до Лонг Бийч — или по-скоро заради факта че Иви е бременна от друг.

Пулсирането в слепоочията при тази мисъл беше достатъчен отговор.

„Няма смисъл да мислиш за това — каза си. — Решението беше твое“.

Обаче някакво дълбоко, склонно към самосъжаление кътче на ума му не искаше да повярва.

Не искаше да повярва, че изобщо е имал избор.

Или че това неговото може да се нарече живот.

Озоновата миризма на газовия котлон изчезна и на нейно място дойде наситеният пушек от загорял бекон — тиганът започна да цвърчи. Три парчета — дебело отрязани, без марината — от месарницата в Осипи. След като ги пържи почти до прегаряне и ги извади на парче домакинска хартия, Хендрикс счупи в тигана две пресни яйца от близка ферма, за да се изпържат в мазнината. Белтъците побеляха веднага и след малко яйцата бяха готови. Той ги сложи върху резени домат от градината зад къщата, после сложи тигана в мивката.

Яде прав. Прокара селската закуска с две чаши кафе филтър, без захар. Хижата — просторна едноетажна дървена постройка с дебели греди под високия таван и огромна каменна камина — беше тиха и спокойна, но всеки сантиметър от нея нашепваше на Хендрикс спомени за годеницата му. Кухнята, където тя приготвяше калпава след калпава вечеря, където се правеше на голяма жена и забъркваше бълвочи от консервите, с които родителите й бяха заредили шкафовете преди години. Спалната ниша, където пък се суетеше той, неумел, неопитен — докато тялото й, така непознато и тайнствено в началото, не се превърна в част от неговото собствено, докато не постигнаха пълен синхрон и не започнаха да се разбират без думи. Камината, пред която се гушеха, защото беше единственият източник на светлина и топлина, когато есента се спускаше над планината и те си даваха сметка, че са твърде бедни, за да си позволят газ за отоплението или бензин за електрическия генератор. Дори ръждясалият му шевролет отвън като че ли още пазеше аромата й — той си даваше сметка, че е невъзможно, но в ума му беше така въпреки всичко, след толкова много години. Оставяше го някъде на обществен паркинг, когато отиваше да работи, така че да го чака за пътя към дома, и му сменяше номерата с номера от друга таратайка на всеки няколко месеца.

У дома. Странен начин да мисли за място, за което не можеше да има никакви претенции — място, собственост на двама души, които го мразеха толкова много, че се бяха отказали от собствената си дъщеря само защото се е събрала с него. Място, с което бяха свързани щастливите спомени от един минал живот, от една цяла вечност с жената, която ги изпълваше.

И въпреки всичко това място беше единственото, където се чувстваше у дома.

И буквално се бе вселил тук, като призрак, все едно онази крайпътна бомба наистина го беше убила.

Когато беше тук, обгърнат от екота на миналото, така близко и така недостижимо, почти вярваше, че го е убила.

— Здрасти, приятел. Как е животът на вилата? Чувам, че в Тоскана е чудесно по това време на годината.

Хендрикс се усмихна. Макар че беше най-близкият му приятел — определение, което изглеждаше глупаво от страна на човек, който няма други приятели — Лестър нямаше никаква представа къде живее Хендрикс. Това беше мярка за сигурност, като паникбутоните, които Лестър беше монтирал в бара и апартамента си, за да предупреждава Хендрикс с есемес, ако някой дойде да пита за него. Така Лестър беше сигурен, че няма да компрометира сигурността му — дори и под натиск. Лестър нямаше намерение да причини вреда на друг от частта им, ако има начин да го избегне, и беше видял твърде много по време на службата си, за да вярва, че би издържал, ако започнат да го изтезават — твърде много искрено вярващи бяха продавали своя бог, страна, семейство и всичко останало пред очите му само и само за да сложат край на болката. Когато шефовете казват, че мъченията са нищо, това е вярно само наполовина. Хората просто не могат да издържат. Просто са готови да кажат всичко, което се иска от тях — независимо дали е вярно, или не, — само и само болката да спре.

Лестър обаче не беше лишен от чувство за хумор. Шегуваше се с Майкъл заради тайната му бърлога. Напоследък опитваше да отгатне, когато Хендрикс позвънеше. В сравнение с останалите предположения „вила в Тоскана“ беше най-нормалното. Преди това беше „Арктическа крепост на самотата“. Още преди това — „База на луната“.

— Не струва. Има само италианска храна.

— Да — каза Лестър. — Звучи кошмарно.

— Особено ако ти се прииска нещо китайско.

— Не е ли малко рано за китайско? — Още нямаше девет сутринта.

— Не, в Тоскана не е — отвърна Хендрикс. Лестър се засмя. — Нещо за мен?

— Да. Има шумотевица около нещо, което може да се окаже по твоята част. Можем ли да говорим?

Хендрикс натисна два клавиша на лаптопа и на екрана се появи диагностична програма. Лестър беше сглобил лаптопа от най-различни части. Приличаше на компютър, купен на старо. Отвътре обаче беше последен писък на техниката.

— При мен няма проблеми. Няма опити да пробият кода ни, тази сутрин прегледах всичко за буболечки. Предполагам, че и при теб е чисто?

— Чисто е. Да не съм вчерашен!

— Не си. Каква е работата?

Обектът беше някой си Ерик Пъркхайзър. От това, което Лес беше успял да схване от кодираната комуникация на Корпорацията, Пъркхайзър беше ИТ специалистът на мафията от Атланта — поне докато не прибрал чисти двайсет и осем милиона чрез някаква компютърна схема за прехвърляне на пари и после не започнал да спася на федералните, като така напълно разбил операциите на работодателите си.

Наградата за главата му била двайсет и пет хиляди. Инструкциите — да стане възможно най-кърваво и показно. Искаха Пъркхайзър да умре до края на седмицата. Изглежда, синдикатът в Атланта искаше да подскаже на служителите от така наречения негов легитимен бизнес да не крадат офис консумативите — и да не снасят на ФБР. Понеже така просто не се прави.

— Имаш ли името на човека, когото пращат?

— Да. Лиънуд. Чувал ли си го?

— Не го познавам. Виж какво можеш да изровиш за него… снимки, други имена, предпочитан начин на действие.

— Добре.

— Знаят ли къде е Пъркхайзър? — попита Хендрикс.

— Да. В Мисури.

— Как са го открили?

— Шибан късмет — отговори Лес. — Тоест Пъркхайзър не е имал никакъв. Провери си пощата.

Лестър изпрати копие от шофьорската книжка на Пъркхайзър, от Джорджия, отдавна невалидна, както и линк. Линкът отвори страница от вестник, който излизаше в Мисури, от предния ден, за служител на местен магазин за електроника, на име Еди Паломера, който ударил джакпота в градското казино и спечелил малко повече от шест милиона долара. Репортерът го питаше как се чувства: „Късметлия“ — беше отговорът.

Само че Еди Паломера от Спрингфийлд, Мисури, не изглеждаше чак такъв късметлия. Защото глупавата му физиономия се хилеше от компютърния екран на Хендрикс и ужасно приличаше на ИТ спеца на име Ерик Пъркхайзър.

Хендрикс реши, че програмата за защита на свидетелите го е настанила в град с име Спрингфийлд, защото дори и да изтече информация, лошите ще трябва да претърсят всичките петдесет градчета с това име в страната, за да открият онова, което им трябва.

От друга страна, може би пък Лестър грешеше. Може би Пъркхайзър наистина беше късметлия? В края на краищата с парите, които беше отмъкнал от групата в Атланта, и спечеленото от градското казино можеше да плати хонорара на Хендрикс поне шейсет пъти.

Което означаваше, че има шанс да остане жив достатъчно дълго, за да похарчи остатъка.