Крис Холм
Порода убиец (38)

38.

— Боже мой! — ахна Томпсън. — Какво е ставало тук?

Стоеше на прага на спалнята на Хенри Гарфийлд, нахлузила книжни пантофи върху обувките си. Дланите й се потяха под ръкавиците за еднократна употреба. Навсякъде имаше техници криминолози с маски и защитни облекла — слагаха по пода маркери за следи и сваляха отпечатъци от всички повърхности. Фотограф правеше снимка след снимка на труповете и светкавицата обливаше стаята в бяла светлина.

Жената беше непозната. Лежеше на леглото с прерязано гърло, гола. Кожа, покрита с петна. Като че ли беше преобръщана — под нея имаше сравнително малко кръв, а лявата страна на леглото беше подгизнала. Кръв имаше и на пода отстрани.

Гарфийлд също беше гол, свит до долния край на леглото, с куршум в центъра на челото. Като че ли е бил на колене, когато са го застреляли.

Въпросът й беше по-скоро неволен отговор, отколкото нормално търсене на информация, но детективът от отдел „Убийства“ на полицията във Вашингтон все пак отговори:

— Още сглобяваме случилото се. И ние пристигнахме преди малко. Изглежда, никой не е чул изстрела. Съседите отдолу се обадиха, понеже от тавана им започнала да капе кръв. Установихме, че е от вашите, и решихме да ви уведомим.

Детективът се бе представил, когато Томпсън пристигна, но тя не беше на себе си. Сега се напрегна да си спомни името. Нюман? Нюсъм? Нойбауер?

— Време на смъртта? — попита тя.

— Трудно е да се каже. Труповете са обезцветени, настъпил е ригор мортис, температурата им е стайна. Предполагам, че е станало поне преди двайсет и четири часа, но патологът вероятно ще успее да определи по-точно.

Томпсън се сепна. Преди двайсет и четири часа Гарфийлд й се бе обадил и бе поискал досието на Хендрикс. Тя му го бе изпратила, без да се замисли.

— Достатъчно точно е — каза сега.

— Ако това е някаква утеха — каза Нойбауер, — вашият човек не е страдал. По тялото няма следи от други травми. Няма рани, които да говорят за борба. Само изстрелът. Барутните частици около раната са от изстрел от упор. Умрял е мигновено.

Томпсън поклати глава. Гарфийлд дори не бе опитал да се защити — просто беше дал на кучия син онова, което той е поискал от него.

— Може ли да е свързано с наркотици? — разсъждаваше Нойбауер на глас. — Намерихме малко кокаин и принадлежности за смъркане на нощното шкафче.

Томпсън поклати глава.

— Не е било свързано с наркотици.

Нойбауер се намръщи.

— Виж… поканих те като знак на добра воля. Ако знаеш нещо, което не ми казваш…

Но Томпсън не го слушаше. Набра централата. След няколко прехвърляния се свърза с човек, с когото си струваше да разговаря.

— Имаме проблем — каза. — Хенри Гарфийлд е убит. Самоличността на нашия призрак е разкрита. — Пауза. — Предполагам, че е този, който обърна линейката. Нова пауза. — Да. Лошо е. Трябва да проверим всички с името Лестър Майърс от списъка ни, по най-бързия начин.

Майкъл Хендрикс си проправяше път през тълпите пияни гуляйджии по осветените с лампи тесни улички на Старото пристанище в Портланд. Нетърпението му клонеше към паника. Всички погледи, отправени към него, му се струваха враждебни. Всяко неволно бутване беше потенциална заплаха. Живата музика, която се чуваше през отворените врати на заведенията, пилеше нервите му. Басовите ритми от танцовите клубове като че ли го блъскаха в корема.

Някакъв здравеняк на двайсет и нещо, с вдигната яка и обърната назад бейзболна шапка, от когото лъхаше на уиски и лош одеколон, се блъсна в Хендрикс, докато залиташе покрай него, и изръмжа:

— Внимавай бе, задник!

Хендрикс го изгледа. Очи замъглени от алкохол. Издути вени. Юмруци като гири. Определено искаше да се сбие с някого. На Хендрикс не му беше до такива неща и затова продължи по пътя си.

— Ей! — Младокът го сграбчи за ризата и го дръпна. — На тебе говоря, задник със задник!

Докато онзи го обръщаше, Хендрикс вдигна дясната си ръка и го сграбчи за трахеята. Младежът изскимтя и от гърлото му започнаха да излизат странни звуци. Хендрикс знаеше, че може да му смачка гръкляна с лекота. Да го остави да се задуши на улицата и всички да решат, че е поредният пияница — и изобщо да не му обърнат внимание, преди да е станало твърде късно. За миг се изкуши. Но Лестър беше в беда, така че не можеше да си позволи никакви усложнения. Пусна го с усилие на волята и младежът отстъпи — с изцъклени очи, хриптеше — и изчезна в тълпата.

Когато най-накрая стигна „Примамката“, вътре беше тъмно, а на вратата висеше табела ЗАТВОРЕНО — нещо нечувано за събота вечер. След десет мъчителни минути наблюдение установи, че вътре няма никакво движение. Увери се, че никой не го дебне, хлътна в уличката до заведението и се вмъкна вътре през служебния вход, с ключа, който имаше.

Първото, което усети, беше миризмата. Кисела пот и нещо още по-неприятно — миризма на боклук, оставен неизхвърлен прекалено дълго. Макар че тъмнината беше непрогледна, Хендрикс знаеше какво означава този коктейл от миризми. Беше го вдишвал по-често, отколкото му се искаше — понякога на мястото на сражение, но по-често в студени сиви подземия с каменни стени — дълги сенки на светлината на голи крушки по подовете, на голи фанатици, завързани с каиши за столове и късани парче по парче, докато предадат или тайните си, или богу дух. Това беше миризмата на наближаваща смърт — на тяло, освободило кръвта, жлъчта, пикочния мехур и червата доста преди да получи облекчението на самия край.

Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и силуетът на единствения му приятел постепенно застана на фокус. Беше в средата на малкото помещение на бара, с увиснала на гърдите глава, в инвалидната количка. От отеклите му кървави устни висеше парцал. Ръцете му бяха вързани за подлакътниците на стола с въжета, прокарани и между спиците на колелата, за да не се движат, и стегнати толкова здраво, че бяха обелили кожата като изолация от проводник. Хендрикс почувства, че му призлява, когато осъзна какво вижда — богохулен „Мислител“ на Роден, ода за страданието, изписана с окървавена плът.

Спусна се към приятеля си. Очите му се насълзиха, когато видя всички ужаси. Ризата на Лестър бе хвърлена на пода до него, разкъсана от нападателя му, за да има по-лесен достъп до живото платно. Гърдите му бяха нашарени с белези от клещи и Лестър приличаше на накълван от лешояди труп. Редица тънки разрези — фини, като от бръснач или хирургически скалпел набраздяваха рамото му като дърворезба. Вместо съсирена кръв имаше лъскави лепкави петна, които миришеха на алкохол — наливан върху раните, та болката да се засили максимално. Едното ухо висеше срязано. Три от пръстите на лявата ръка липсваха. Мишницата по-горе беше пристегната с гумен маркуч, за да не изтече кръвта, докато убиецът бе рязал пръстите един по един. Подът беше осеян със зъби, розово-бели на фона на алената кръв. Кожата беше сива. Гърдите не помръдваха. Очите, милостиво, бяха затворени.

Хендрикс клекна пред Лестър и опря чело до челото му.

— Съжалявам, Лес — каза и от очите му потекоха сълзи. Стисна клепачи в напразен опит да сдържи скръбта. — Толкова съжалявам!…

Значи до това бе довел животът, който бе избрал. До това беше довело безумното търсене на изкупление — и на опрощение. Някога вярваше, че за Бог и Родина си струва да убиваш. След това, когато моралната убеденост го изостави, мислеше, че балансирането на везната може отново да въведе ред в нещата. Сега обаче — и може би твърде късно, — докато плачеше над мъртвия си приятел, знаеше, че и новият му кръстоносен поход е илюзорен като предишния. И разбра болезнено ясно на този свят има само едно нещо, за което си струва да убиваш — или да умреш. Животът на тези, които обичаш.

Щеше му се той да бе умрял. Изродът, направил това с Лестър, да го беше довършил в „Пендълтън“. Или да бе умрял заедно с останалите, в пущинаците на Афганистан. Тогава кошмарите от последните два дни нямаше да се случат.

Можеше ли да умре? Или беше твърде добър в това, което прави? Твърде закоравял? Твърде упорит?

Очевидно Лестър беше точно такъв.

Защото изведнъж отвори очи, изплю мръсния кървав парцал и започна да вика.

Хендрикс никога не беше чувал подобен звук. Всички мускулите на Лестър се напрягаха, когато издишаше, дърпаше ръцете си отчаяно, а множеството му рани отново започнаха да кървят.

Хендрикс нямаше представа как Лестър е оцелял толкова дълго. Нямаше представа как някой въобще би могъл да оцелее след такова нещо. Обаче жестоките рани показваха, че вкопчването в живота няма да продължи дълго.

— Боже, Лестър! Помислих, че си на оня свят! — възкликна Хендрикс. — Дръж се! — И извади телефона от джоба си. Ще те закараме в болница.

Лестър обаче сграбчи китката му и се вкопчи в нея с всички сили. През стиснати зъби — поне малкото, които му бяха останали — извика „НЕ“, с хриптящ, слаб глас, с врат издут от усилието да говори. От ъгълчетата на отеклите му разранени устни потече кръв.

Хендрикс реши, че се опитва да спаси него.

— Не се безпокой за мен. Трябва да те закарам в…

— Не! — настоя Лестър. Затвори очи и се съсредоточи. После от разранените му устни излезе една дума: — Иви.

Хендрикс замръзна. Страхът пропълзя по гръбнака му като лед.

— Съжалявам — каза Лестър и по окървавените му бузи потекоха сълзи. Опитах да не… да не му казвам…

Хендрикс докосна приятеля си по рамото — предпазливо, защото не искаше да му причинява още болка, понеже по тялото му почти нямаше неувредена плът — и каза:

— Не се безпокой. Разбирам. — Наистина разбираше. Не обвиняваше Лестър, че е казал на нападателя за Иви — не би могъл да го обвинява. В края на краищата Лестър бе настоявал да не знае нищо, което би могло да компрометира Хендрикс, ако стане известно. Никой не може да издържи вечно, ако го изтезават. Може единствено да се надява, че ще изпадне в шок, в безсъзнание — или че ще умре, преди да се пречупи. Изглежда, противникът на Хендрикс беше достатъчно умен и умел, за да отложи и трите. Дори един поглед към Лестър ясно показваше, че е издържал мъжествено, въпреки всичко.

— Кажи ми какво се случи — подкани го Хендрикс.

Лестър кимна и трепна от болка. И двамата бяха наясно, че каквато и помощ да дойде, ще е твърде късно. Лестър беше твърде зле, за да го спасят. Пет минути нямаше да са от значение. Единственото, което все още го държеше на този свят, беше огромната сила на волята — Лестър беше твърдо решен да направи всичко възможно да изкупи вината си, че е предал Иви.

Каза на Хендрикс всичко, което можа — започна с това, че Енгелман няма повече от час преднина, че знае не само за съществуването на Иви, но и адреса й. Говореше на пресекулки, бореше се за всяка глътка въздух, бълваше думите колкото можеше по-бързо, с усилие. Хендрикс държеше ръката му и слушаше съсредоточено, докато най-накрая една от паузите… продължи вечно. Хендрикс вдигна поглед и видя две мъртви очи, вперени в него.

Лестър беше мъртъв. Но с факта, че беше издържал — и бе предал посланието си, — беше победил мъчителя си, който го бе оставил да умира, вместо да го убие бързо, в жесток опит да удължи страданието му. И като беше издържал, беше дал на Хендрикс това, от което той най-много се нуждаеше в този момент — шанс да сложи край на всичко. Да спаси човека, който бе най-важен за него.