Крис Холм
Порода убиец (34)

34.

„Тази жена се чука като викинг — мислеше си Гарфийлд, — грубо и безпаметно“. И както пъшкаше и стенеше, беше цяло чудо, че съседите не са започнали да блъскат по вратата му. От друга страна, още беше ранен следобед — може пък и да не си бяха вкъщи.

Направиха го веднъж, но жената не показваше признаци, че иска да спре. Когато свърши втори път потен, изтощен — и я избута от себе си доста грубо, недвусмислен намек, че времето за забавление е изтекло, тя го погледна с див поглед и се усмихна. Пусна му ръка под чаршафите.

— Хей, полицайче, тъкмо започнах да загрявам!

— Сигурен съм, че те сърби от друго — отговори той и се измъкна от ръцете й. Изморените пружини на матрака изпъшкаха жално под него. — Ако продължаваш така, ще трябва да си сложа оная работа в лед.

— Знам какво ще те накара да не се отказваш.

— Така ли? — попита той с любопитство, въпреки че беше решил да сложи край. — И какво е то?

— Същото, което движи и моя мотор — отговори тя. — Ама първо трябва да обещаеш, че ще си готин.

Гарфийлд вдигна два пръста и каза:

— Честна скаутска.

— Точно тези скаутски глупости ме притесняват.

Той погледна отегчено към тавана. Тя се намръщи за момент, сякаш не можеше да реши какво да прави. След това грабна чантата си от пода и започна да рови вътре. Намери каквото търсеше, вдигна го пред лицето му и се ухили победоносно. Малка тръбичка от зелена пластмаса, със заоблен край с дупчица.

Патрон за смъркане. Беше ги виждал. Побираха два грама. За енфие, биха ви казали в магазините, които ги продават. И че стъкленият бонг, който е на витрината, е наргиле. Може би по-старите, от метал, някога се бяха използвали за енфие, но Гарфийлд беше готов да се обзаложи, че никой не смърка енфие от пластмаса.

Не, тези неща бяха само за кокаин.

— Искаш ли? — попита тя и смръкна дозата.

— Уф… — изпъшка Гарфийлд дрезгаво. Беше чист от доста време. За последен път бе смъркал преди половин година. И четири трупа. Повече, ако броиш касапницата, която бе оставил Лиънуд в „Пендълтън“. В трезвата светлина на деня Гарфийлд знаеше, че е направил всичко, на което е способен, за да намали пораженията до минимум. Знаеше, че поне онези трупове не тежат на неговата съвест.

Полупиян обаче, след двойна доза секс и с поглед, вперен в малката тръбичка, която можеше да прати всичко по дяволите, Гарфийлд беше склонен да брои и тях.

След като се стремеше към химическо пречистване, би могъл да добави и всички други грехове, които му дойдат наум.

Взе тръбичката и зареди доза. Запуши едната си ноздра. Рязко, кратко смръкване. После изтръпване. После съжаление. После блаженство.

Еуфорията на трудния баланс на коката. Ако е малко, падаш много бързо — нервност, тревожност, глад за още. Ако е твърде много — ускорен пулс, потящи се длани, накрая ставаш свадлив и параноичен до откачано — и отново способен да го правиш като с… Как й беше името? Ако обаче улучиш дозата точно, ще се почувстваш достатъчно добре, за да изхвърлиш целия си живот в тоалетната и да пуснеш водата, без да преставаш да се смееш.

Дори не забеляза, че тя отново го язди, докато почти не стигна края — зачервено лице, трепкащи клепачи, гърчещи се около него мускули. Този път обаче той не свършваше. Продължи с всички сили, докато тя не се отпусна изнемощяла. После я обърна настрани и продължи — бог в собствените си представи, жребец в нейните, мрачен решителен метроном, който прави вулгарна, пародийна любов със самотна алкохоличка посред бял ден.

Томпсън излезе от кабинета на директора към четири и половина. О’Брайън се отби в кабинета й в пет, с кутии китайска храна. Резултатите от отпечатъците дойдоха малко преди шест. Мина още цял час, докато Томпсън получи разрешение да види досието, към което сочеха те — и което се оказа сериозно цензурирано.

Тревожеше се отпечатъците да не се окажат задънена улица. Да не би парчетата стъкло, които фалшивият свидетел на Гарфийлд им беше дал, да се окажат зелен хайвер, заблуда, с която да си е осигурил измъкването. Когато обаче видя зърнистата снимка от досието, вперила поглед в нея от компютърния екран, осъзна, че са улучили златна жила. Един бог знаеше каква е била играта на садиста, който ги бе насочил по тази следа, но се оказваше, че поне за отпечатъците не лъже.

На снимката се виждаше слабо момче с ведро лице — весело по природа, личеше си, което полага усилия да изглежда строго, заради фотоапарата, — чиито черти се бяха изострили и се бяха превърнали във физиономията на онзи, който бе убил Лиънуд в „Пендълтън“. Казваше се Майкъл Еван Хендрикс — поне според досието. Осиновено дете — не се споменаваха родители, стигнало до специалните части. Полетата, в които бяха записани група и батальон, бяха почернени — и досието беше толкова тънко, че нямаше как да отразява информация от цели два тура мисии в чужбина.

За Томпсън това означаваше, че властите не желаят тези мисии да станат известни.

Черни операции.

Но дори и този факт не беше най-интересното в досието на Хендрикс. Най-интересното беше, че — поне според властите — Хендрикс беше мъртъв, загинал при взрив на крайпътна мина недалеч от Кандахар. Заедно с цялата му част, с изключение на един. Тя порови малко и откри — в документ, който беше достатъчно прочистен, за да се даде на пресата, — че единственият оцелял от тази част е някой си Лестър Майърс.

Документът съдържаше само имена, така че нямаше номер на социална осигуровка или идея откъде е този Майърс — а Департаментът по отбраната й поставяше препятствия на всеки ъгъл. Бързо търсене показа, че има безброй мъже с това име из цялата страна. Вече беше назначила агенти, които да пресеят информацията, за да установят кой е техният човек. Може би този Майърс все още поддържаше връзка с вампирясалия си брат по оръжие? Може би не поддържаше. И в двата случая би могъл да даде някаква следа, насока къде да търсят Хендрикс.

Страшно й се искаше да сподели всичко това с партньора си, но Гарфийлд не се бе върнал и продължаваше да не отговаря на съобщенията й. Опасенията й за него нарастваха и се превърнаха в нещо по-непосредствено, непреодолимо. Най-накрая нещо в нея се пречупи и тя набра номера му. След шест позвънявания се включи гласовата поща.

— Гарфийлд? — каза тя. — Къде си? Обади ми се веднага щом чуеш това. Излезе докладът за отпечатъците. Знам кой е призракът.

Гарфийлд се събуди в тъмнина. Единствената светлина идваше от улицата през леко разтворените щори. Главата му бумтеше. Кожата му бе изтръпнала. Имаше чувството, че устата му е пълна с памук.

Помъчи се да се ориентира. Знаеше, че е прецакал нещата сериозно. Че се е издънил с кокаина. Че най-вероятно е унищожил кариерата си. Даваше си сметка, че трябва да се измие, да стане и да изпие горчивия хап, ако иска всичко да приключи добре, но и не беше в състояние да укроти в главата си гласа, който настояваше, че ако смръкне малко кокаин, ще понесе всичко това много по-лесно.

Погледна жената, която лежеше до него, с лице в измачканите чаршафи. На врата й беше татуиран кръст — някога черен, сега замазано син.

„Не съди, за да не бъдеш съден“, помисли си Гарфийлд.

Беше оставила тръбичката на нощното шкафче. Той посегна да я вземе — внимателно, за да не я събуди… обаче нещо не беше наред. Когато се надигна, за да стигне до тръбичката, се хлъзна и се опря на ръка на матрака пред нея, за да се задържи. Цялото легло се разтресе, но жената не помръдна.

Когато вдигна ръката си от леглото, видя, че е кървава.

Обърна я. Гърлото й беше прерязано. Очите й бяха отворени, мътни. Нейната половина от леглото беше напоена с кръв, която капеше по пода отдолу.

Гарфийлд скочи и огледа пода. Къде беше пистолетът му?

И тогава видя мъжа, който беше насочил към него пистолет от креслото в ъгъла.

Лицето му беше отекло и насинено. Около дясното око имаше рани. До стола бяха кобурът с пистолета и мобилният телефон на Гарфийлд, както и един от кухненските му ножове — по острието имаше кръв.

— Здравей, специален агент Гарфийлд — каза мъжът с усмивка. — Радвам се да се видим пак.