Крис Холм
Порода убиец (23)

23.

Четвъртък следобед. Залата с фонтана беше пълна. Бюфета го нямаше, на негово място бяха сложили още няколко маси и наоколо сновяха сервитьори с ордьоври. Барът беше зареден с напитки и пристрастените комарджии се възползваха от безплатната храна и напитки за всички, които искаха да присъстват на голямото събитие на Пъркхайзър. Казиното раздаваше безплатни билети от часове и макар че никой не даваше пет пари за Пъркхайзър и огромния му джакпот, залата тръпнеше в очакване на балоните с награди, които щяха да падат от тавана накрая.

В единия край на сцената местен телевизионен репортер говореше пред камерата на фона на сцената. „Пендълтън“ даваше доста пари за голямата печалба на Пъркхайзър и шефовете му щяха да се възползват от всички възможности за реклама, които им дойдат наум.

Специален агент Шарли Томпсън огледа залата малко след като мина през голямата двойна врата, но дори Лиънуд да беше тук, не успя да го види. Бърборенето в слушалката на ухото й показваше, че охраната на казиното и Гарфийлд — които следяха вътрешните охранителни камери — не се справят по-добре. Разбира се, да търсиш конкретен мъж с червендалесто лице в казино край Канзас Сити беше поначало губещо начинание, а мрежата с балоните, опъната малко под тавана, закриваше обективите на камерите. Томпсън се чудеше дали не е сгрешила, като подведе охраната на казиното за сериозността на заплахата — те знаеха, че преследват укрил се шеф на инвестиционен фонд, подгонен заради търговия с вътрешна информация.

Не беше очаквала, че ситуацията ще бъде толкова неконтролируема. Освен това не беше ясно кой точно е мишената. Четирима души се очакваше да се качат на сцената. Единият, Норвил Роджърс Пендълтън, бе мажоритарен собственик на казиното и внук на съименника си Пендълтън, чиито пари — след продължителни юридически битки между множество наследници — бяха използвани за построяването му. Дито Бърни Лидеркранц, дългогодишен шеф на игралната зала и — говореше се — бивш силовак на мафията от Лас Вегас, който бил изгорил някои мостове, след като минал в законния бизнес. Кей Карсън, кмет на Канзас Сити („КК за КС“ беше предизборният му лозунг) и бич за местния криминален контингент благодарение на удара, който беше нанесъл на легалната търговия с наркотици с рецепта, също щеше да е тук. И почетният гост, някой си Едуард Паломера, от Спрингфийлд, Мисури. От четиримата Паломера беше единственият, за когото Томпсън би могла със сигурност да каже, че не е вероятната цел на Лиънуд — беше роб на заплатата си, от бедните слоеве, без досие, без врагове, без връзки с организираната престъпност. Дори нямаше глоба за превишена скорост на негово име.

Разбира се, Александър Енгелман беше наясно как стоят нещата. Стоеше в лявата страна на залата, по средата, между сцената и входа, опрял лакът на ламперията, с недокоснат джин с тоник в ръка. Беше с риза на бели и сини квадратчета, тъмни памучни панталони и велурени ботуши с цвят на маджун. Беше се възползвал изцяло от липсата на детектори за метал на входа — искаше да е напълно подготвен, когато най-накрая се срещне със своя човек. Под ризата беше облякъл специална жилетка плътно прилепнала, с кобури под двете мишници. В левия имаше „Ругер LC9 компакт“ 9 мм, купен от нашарен със затворнически татуировки неонацист в паравоенен лагер извън града. В пълнителя му имаше седем патрона, плюс още един в цевта. В кобура под дясната му ръка имаше два резервни пълнителя. Тоест имаше всичко на всичко двайсет и два патрона. Надяваше се да не използва нито един от тях.

За дясното му бедро беше привързан боен нож с двойно острие, също доставен благодарение на новия му арийски приятел. Беше изрязал вътрешността на джоба на панталоните, за да стига до него. В левия му джоб имаше гарота, която беше направил сам, от най-дебелата струна за китара и две дръжки от мистрия. Отне му половин час, докато намери нужните компоненти, и половин минута, за да направи гаротата. Струваше му общо единайсет долара.

Нямаше намерение да използва и тези оръжия.

Мислеше да се справи с шилото за разбиване на лед, скрито в ръкава му.

То не беше закрепено, а се държеше на място от маншета и ъгъла, под който беше свил китката си. Беше с върха надолу, дръжката беше опряна на предмишницата му. Беше се упражнявал в хотелската си стая да го вади — изправяне на китката и шилото се плъзга надолу, острието минава между пръстите, дръжката се измъква изпод маншета и пада в дланта му. Представяше си как пробожда жертвата си многократно и бързо, като шевна машина — разкъсва бъбречната артерия на толкова много места, че сърцето да изпълни коремната кухина с кръв преди онзи да успее да реагира. Малкият диаметър на шилото гарантираше, че външният кръвоизлив ще е малък, което означаваше, че ще успее да сложи жертвата си да седне на стол и да се измъкне от казиното преди някой да разбере какво се е случило. Сега оставаше само да идентифицира жертвата и щеше да изпълни контракта си с Корпорацията. За това беше нужно само търпение и набито око — защото, за разлика от агентите на ФБР и охраната на казиното, Енгелман наблюдаваше Лиънуд откакто си бе тръгнал от „Пендълтън“ във вторник.

Хендрикс също наблюдаваше Лиънуд. Не се изненадваше, че властите още не го бяха забелязали. Сблъсъкът на Лиънуд с охраната на казиното го бе принудила да промени външността си. Бе обръснал наболата брада и мустака и бе оформил рошавата си коса — сега беше плътно пригладена, от което изглеждаше и по-тъмна. Беше сменил дрехите си с евтин сив костюм на малко каре, който носеше без вратовръзка, и евтини обувки. Макар че костюмът му беше възголям, сакото чудесно скриваше издутото му шкембе и като цяло Лиънуд сега не приличаше на недодялания селяндур, когото охраната успокояваше, а на истински дребен бизнесмен, който профуква командировъчните си на масите за блекджек.

Седеше през няколко маси от сцената. С бутилката бира пред себе си и чантата в краката си приличаше на човек, който убива времето между напускането на хотела и полета си. В чантата обаче имаше компактен напълно автоматичен „Хеклер и Кох“ МР5К за лична отбрана, със сгъваем приклад — който можеше да изстреля деветстотин куршума в минута, и голям цилиндричен заглушител, който нямаше да скрие звука изцяло, както е във филмите, но щеше да го потисне значително, така че да заприлича на пукане на балон например — никой нямаше да обърне внимание, докато се измъкне.

Хендрикс отново беше с каубойските дрехи, макар че сега беше с по-приглушена риза вместо крещящата на червени квадратчета и със стари протрити джинси. Не беше въоръжен колкото Лиънуд или Енгелман. Носеше само керамичния нож и стрелящото тънко фенерче, което стърчеше от джобчето на ризата му. Ножът, с канията, беше закрепен на корема му с лепенки и бинтове. Беше оставил третото копче на ризата си разкопчано, за да може да го извади светкавично.

Въпреки че беше казал на Пъркхайзър друго, Хендрикс смяташе да проследи Лиънуд от момента, в който влезе в казиното, и да го убие много преди началото на церемонията. Накара Пъркхайзър да вярва, че ще стане по време падането на балоните, за да е ангажиран и за да не му хрумват идеи да промени пътя на милионите, предназначени за Хендрикс. Страхът от смъртта прави чудеса, когато се наложи някой да бъде почтен и съсредоточен.

Обаче Лиънуд не влезе в казиното през главния вход — влезе през един от ресторантите, несъмнено, за да не го разпознае пиколото на главния вход. Хендрикс го видя чак когато влезе в банкетната зала — и го позна в новата дегизировка само защото лицето му изглеждаше свежо като на онази стара снимка — и защото не помръдна, откакто седна на масата. Оставаше План Б.

План Б беше да се направи на пиян, да тръгне със залитане между масите и да се блъсне в Лиънуд преди началото на церемонията. Щеше да среже бедрената му артерия е керамичният нож и да го остави кръвта му да изтече там, на стола, където слабото осветление и падащата до пода покривка щяха да скрият следите от престъплението достатъчно дълго — преди онзи да успее да стреля.