Крис Холм
Порода убиец (19)

19.

Казино и спа курорт „Пендълтън“ представляваше безвкусен комплекс на тема речни кораби на река Мисури, в индустриален парк северно от Канзас Сити. Подходът беше като към летище — объркваща плетеница от шосета, водещи към различни паркинги, някои от които бяха обширни асфалтови равнини, осеяни с натриеви лампи, подобни на оголените бивни на отдавна мъртви дървета, бетонни структури на много нива, открити във всички посоки. Лъскави черни автобуси превозваха хора насам и натам, а затъмнените им стъкла даваха фалшиви обещания за разврат. Истината беше, че „Пендълтън“ беше по-скоро семейно място. Представленията бяха стерилно чисти, предимно пътуващи продукции на бродуейски класики, имаше скъп ресторант за барбекю и друг, с изискана френска кухня, и те бяха рамо до рамо с бар и грил на тема динозаври, с емблемата на НАСКАР.

Майкъл Хендрикс остави колата си на един от далечните сателитни паркинги, като предпочете да ходи пеша, вместо да се качи на автобуса. Слънцето докосна западния хоризонт и стана оранжево, оцвети перестите облаци по вечерното небе. Светлините на казиното блестяха като мираж в далечината. Беше вторник, седем вечерта двайсет часа и малко, откакто Пъркхайзър го бе наел, и по-малко от два дни от планирания удар на Лиънуд. Хендрикс прекара сутринта на телефона с Лестър, който бе успял да сглоби цифрово досие на кандидата за убиец на Пъркхайзър, Лиънуд, което прочете на Хендрикс от началото до края. Хендрикс никога не пътуваше с лаптопа си, защото съдържаше доста инкриминиращи доказателства, и отказваше да свали от интернет каквото и да било, което по-късно да го свърже с евтиния анонимен телефон.

Досието на Лестър обрисува портрет на опитен наемник, с репутация на специалист по високорискови задачи с големи залози — публични личности, магистрати, от този сорт — и изглежда, предпочиташе да действа възможно най-зловещо. Носеха се слухове, че тъкмо той е обесил апелативния съдия от Бостън, който се произнесе против бандата от Уинтър Хил, през 2004-та. Ако мафията искаше смъртта на Пъркхайзър да е зрелищна, определено беше наела, когото трябва.

След като запомни по-важните детайли, Хендрикс отиде с кола от Спрингфийлд до Канзас Сити — по-малко от три часа шофиране при разумно превишаване на позволената скорост. Спря пред офис на ФедЕкс в Белтън — голямо предградие на юг от града, — в който Лестър беше изпратил пратка до поискване до някой си Стивън Роджърс.

Съдържанието на пратката беше описано като „сладки“, а изпращач беше „баба Роджърс“. В кутията във фолио бяха увити хиляда долара в брой — единствената причина човек да влезе в казино, керамичен нож, невидим за детекторите за метал и два пъти по-остър от стоманата, с грапава дръжка, от която не могат да се свалят отпечатъци, работещо фенерче-писалка, което служеше и за изстрелване на единичен 9-милиметров куршум с кух връх, снимка на Лиън Лиънуд като млад, със свежа физиономия, направена преди десетилетия при ареста заради убийството на баща му, която трябваше да помогне на Хендрикс да го разпознае, и четири ръжени сладки със стафиди.

Снимката и оръжията скри в резервната гума на наетата кола, като евентуална предпазна мярка при претърсване на колата, колкото и малко вероятно да беше. Днес целта беше просто да огледа, не да действа, така че носенето на оръжие — дори и такова, което се открива трудно — би могло да създаде множество усложнения, независимо от ползите. След като огледаше ситуацията, ако решеше, че са нужни още оръжия — пистолети, карабини, експлозиви, — щеше да си ги набави на място. Би било глупаво да пътува с такива неща, при положение че се намират толкова лесно и толкова лесно можеш да се отървеш от тях.

Сладките на Лестър, както винаги, бяха превъзходни.

Кожените ботуши на Хендрикс скърцаха, докато крачеше по тротоара покрай главната автомобилна алея към казиното. Основното при работа като тази беше да се слее с тълпата, така че се бе облякъл като типичен комарджия от района. Каубойска риза на червени и бели квадратчета, с бели украшения. Тъмносини джинси и каубойски ботуши от крокодилска кожа. Почти бяла каубойска шапка и тъмни очила, за да крият очите му, и подобен на подкова мустак, доколкото бе успял да порасне за три дни. Дори походката му бе променена — широки крачки, с поклащане, което отнемаше поне пет сантиметра от ръста му. Изглеждаше нелепо — но като половината посетители на казиното. Нелепият вид, който кара погледът да се плъзне настрани.

На вратата го посрещна усмихнат пиколо. Старовремска брезентова козирка предпазваше входа, осветена от десетки крушки, а вътрешността приличаше на декор, крещящ и безвкусен, както и дрънченето, което идваше от безкрайните редици игрални автомати.

Церемонията на Пъркхайзър трябваше да се състои в зала за банкети, непосредствено до игралната зала, в която имаше фонтан. Днес там трябваше да има две представления на вентролог — на обяд и вечеря. И бюфет в промеждутъците. По-късно вечерта щеше да свири кънтри група, за която Хендрикс не беше и чувал.

Купи си билет за вентролога — петнайсет долара, в които влизаше и храната. Почукването на прибори в порцелан изпълваше залата, когато влезе, а три четвърти от масите — кръгли, постлани с груби ленени покривки — бяха заети. Макар че шоуто още не беше започнало, залата беше отворена от двайсет минути, така че опашката беше малка. Бюфетът минаваше по продължение на лявата стена. Хендрикс се нареди на опашката — добър претекст да мине по цялата дължина на залата и да огледа тълпата.

Вътрешността беше просторна и слабо осветена, с мек мокет и завеси, закриващи всички стени от тавана до пода. Сцената беше малка, в дъното на залата, точно срещу входа. В десния ъгъл до сцената имаше бар, около който се тълпяха хора. Можеше да се влезе само през главния вход, през който бе минал Хендрикс, и през два аварийни изхода единият на дясната стена, другият — зад сцената. До всяка от вратите имаше охрана — униформени въоръжени здравеняци.

На Хендрикс не му хареса.

Трябваше да допусне, че в четвъртък разположението ще е същото, а залата пълна — с хора и мебели. Имаше твърде малко изходи и твърде много охрана. Да не говорим за полукълбата от тъмно стъкло, монтирани през равни интервали на тавана — камери, които наблюдаваха всеки сантиметър от залата.

Независимо от всичко обаче имаше шест милиона причини да направи така, че да успее.

Напълни чиния със закуски и зае място отпред, на ъглова маса, която беше свободна, заради лошия ъгъл, под който се виждаше сцената. Той нямаше нищо против. Не се интересуваше от представлението, а от това място виждаше идеално бара, насядалите по масите хора, главния вход на залата. В отражението върху никелираната кана за вода на масата виждаше клиентите пред бюфета зад гърба си.

Когато седна и сложи салфетка на коленете си, осветлението притъмня — представлението започваше. Хендрикс не обърна никакво внимание на уморения възрастен мъж, който застана с куклата си на сцената.

Имаше други грижи.

Денят на Албърт Тъшбом беше гаден.

Първо, гърлото го болеше жестоко. Нормално при трийсет представления за трийсет дни. Е, и инфекцията на синусите, която го сполетя някъде по пътя от Сан Антонио. Последния месец се бе друсал из страната с автобус: на север до Устин, Форт Уърт, Далас и Оклахома Сити, после на изток до Тълса и Джоплин. За да стигне навреме до Брансън, се наложи да се качи на местна линия, вместо на експресната, което означаваше спиране на всеки километър-два и почти два пъти по-дълго време за пътуване — натикан между типове с кожени якета и конски опашки, доста време след последния душ, който бяха виждали, и жена, чието сополиво хлапе кашляше, като че ли е болно от чума. В отсечката между Брансън и Спрингфийлд му загубиха куклата твърдяха, че я били качили в багажното отделение, но не беше там, когато пристигна — което означаваше, че трябваше да се качи на сцената с резервната кукла, която беше сгънал на дъното на куфара си — протритите й дрехи и белещата се боя като че ли отразяваха собственото му жалко състояние. А от Спрингфийлд до „Пендълтън“ тоалетната на автобуса започна да връща, което означаваше не само че няма как да се ползва — нищо че хапчетата му за кръвно го караха да пикае като състезателен кон, — но и да не успее да изяде обяда си, купен на автогарата, заради зловонието. Дявол да го вземе, беше в този град вече от няколко часа, а още усещаше ужасната смрад на химическата тоалетна по дрехите, косата и кожата си.

От друга страна… може би пък това беше миризмата на професията му.

Как беше допуснал да се докара до това положение? Преди години играеше във Вегас, загряваше тълпите за концерти на Том Джоунс и Нийл Даймънд. Два пъти беше канен в шоуто на Карсън по телевизията; веднъж дори го интервюира на канапето. Но това беше отдавна — преди десетилетия. Преди два развода и безброй джобни бутилки канадско уиски. Алкохолът беше проял вътрешностите му, брака му и репутацията му, беше оставил дълбоки бръчки по лицето му, беше обвил носа и бузите му с дантела от набъбнали капиляри. Пак алкохолът прогони жена му и приятелите им и караше децата му да трепват всеки път, когато зазвъни телефонът — защото не знаеха дали ще чуят гласа на сантименталничещия старец или неизбежното служебно съчувствие на някой полицай, който ще ги информира, че повече няма нужда да се стряскат от телефона.

Тогава се появи Грейс и промени всичко.

Пет седмици предварително. Дробовете й бяха слаби, тялото — насинено от травмата на ранните контракции и седалищното положение. В крайна сметка лекарите се видяха принудени да направят цезарово сечение по спешност. На дъщерята на Албърт, Рейчъл — която сама беше бебчето на семейството. После майка и дъщеря бяха добре, макар че в първите дни всичко висеше на косъм и за двете. И макар че бившата му успя да преодолее години страдания и негодувание и да му изпрати пари за самолетен билет, така че да види и двете будни или заспали завинаги, Албърт не беше достатъчно мъж, за да предприеме пътуването — мисълта, че може да загуби и дъщеря, и внучка с един удар на съдбата, беше твърде тежка за него. Отби се в някакво мръсно барче на път за летището, за да изпие едно „за стабилизиране“, и се събуди дни след това в пълен с бълхи мотел от рев на самолетни двигатели, от който дрънчаха празните бутилки на нощното му шкафче, без да знае какво се е случило междувременно, дори дали детето и внучката му са оживели.

Тогава реши да се изчисти.

Първият месец беше най-тежък — треперене, студени вълни, потене, кошмарната яснота, която гарантираше, че всяка непоносима минута ще премине направо в следващата, без блажени припадъци и прескачане на време, без бързи обороти. Нямаше го кехлибареножълтото уиски, чрез което усещаше живота, и му бе останала единствено студената реалност на жалкото му съществуване.

И реши да го промени. Да изкупи вината си. Да слепи отново парчетата на това, което бе счупил, доколкото може.

Сега продаваше умиращото си изкуство в мизерни зали пред мизерна публика, която не даваше пет пари дали движи устните си, или не, дали изобщо казва нещо смешно. Обаче не го правеше за смеха или аплодисментите, дори не и заради себе си. Правеше го за Грейс. Беше решил, че когато тя порасне достатъчно, за да го погледне с някакво разбиране, в очите й ще прочете обич, а не съжаление или разочарование.

И добре, че не го правеше за себе си. Защото задниците в публиката не правеха разлика между пеене и гаргара с чаша вода.

Онзи тип вдясно от сцената например. Палячото с псевдокаубойски дрехи и тъмни очила, седнал от другата страна на съвсем празна маса, който демонстративно не му обръщаше внимание. Хвърли един поглед към сцената, когато Албърт излезе — и после през цялото време зяпаше публиката. Явно всички останали в залата му бяха по-интересни от представлението.

После, онзи дядка, заспал в картофеното си пюре. Кльощав като върлина, с дълга бяла коса, като пух, небръснат от седмица. Албърт го видя да се поклаща леко, сякаш в такт с музика, която чуваше само той, миг преди да започне следващия си номер. Тогава затвори очи и клюмна напред. Беше готов да му прости — очевидно беше пиян, а не отегчен, а шестмесечното въздържание му напомняше, че някои хора не успяват да контролират алкохола.

Задникът на бара беше нещо друго.

Дойде двайсет минути след началото, дълго след като всички останали бяха седнали. В началото на представлението двойната врата беше затворена, обаче тази отрепка я отвори с трясък и тръгна право към бара. Там започна да се разправя с бармана за точното количество лед, което се слагало в чаша „Джак Даниълс“ — достатъчно високо, за да може Албърт да чуе масачузетския му акцент.

И не само той го забеляза. Поне четвърт от зрителите бяха насочили вниманието си към онзи кретен, вместо към сцената — включително, видя с разочарование Албърт, псевдокаубоят с тъмните очила. Явно професионалното изпълнение на класически водевилен номер не можеше да го заинтригува, а някакъв недодялан идиот, който се кара с персонала, привлече вниманието му просто така.

Достатъчно. Търпението на Албърт си имаше граници. Фамилно шоу или не, беше време да даде на този тип — и на тази публика — урок по добри маниери.

— Ей, приятел! Да, ти там, на бара! — Не го каза Албърт, а резервната му кукла, Рики. — Да не би това шоу да те дразни нещо, а? Щот’ можем да млъкнем малко, докат’ се оправиш с бармана!

Рики винаги си падаше малко нещо задник.

Публиката зашумоля объркано. Винаги е така в началото, когато комик се захване с досадник — публиката още не е наясно на кой кон да заложи. Албърт обаче не беше новак в занаята. Знаеше как да се държи пред враждебно настроена публика. Всъщност не се бе чувствал толкова жив от десетилетия.

Едрият насочи вниманието си към сцената, зачерви се от яд, но не каза нищо.

— Ко ста’а, дебелак? — продължаваше Рики. — Езикът ти плува в сланина ли?

Това предизвика повече смях. Онзи сви юмруци и като че ли леко се смути от вниманието на тълпата, но продължаваше да мълчи.

— Стига вече, Рики — обади се Албърт. Доброто ченге срещу лошото. — Остави човека на мира. Опитва да си поръча питие.

— Да бе, как ли пък не. Окей, защитавай го — отговори Рики, после захапа въдицата: — Ей, барман! Каква отрова пие тоя?

Барманът погледна мъжа, после публиката, после Албърт. След миг колебание отговори с треперещ от нерви глас:

— „Джак Даниълс“.

Рики продължи:

— Е, дай му едно за сметка на стария Албърт. Щото ако не пийне, ще продължи да се прави на задник.

Публиката пощуря. Албърт се усмихна. Мъжът тръгна към сцената и също се усмихна. Обаче усмивката му не беше весела — приличаше на диво животно, което си показва зъбите предупредително. Стомахът на Албърт се сви.

Когато доближи сцената достатъчно, мъжът проговори, но тихо, за да го чуе само Албърт:

— Имаш късмет, че съм на работа, дъртако, иначе щях да натъпча тая шибана кукла в гърлото ти така, че да трябва да си стискаш задника, за да си мърда устата. И не ти искам шибаното питие.

Албърт премигна, парализиран в ничието пространство между гордост и страх. Двамата от охраната на казиното не бяха достатъчно близо, за да чуят какво се говори, но доловиха, че става нещо, и пристъпиха напред, за да обезвредят ситуацията. Преди да стигнат до мъжа обаче той сви рамене, обърна се към изхода и излезе. Единият охранител каза нещо по радиостанцията си. Никой от двамата не последва скандалджията.

Когато публиката се успокои и Албърт продължи номера си, псевдокаубоят с тъмните очила стана и тръгна след онзи.