Крис Холм
Порода убиец (27)

27.

Натискът на дулото върху слепоочието на Пъркхайзър намаля, но не изчезна. Пъркхайзър отвори едно око — предпазливо, нащрек. Гласът на жената подобно на кремък удари малкото огниво, останало в сърцето му, и в него припламна надежда. Жената стоеше в десния ъгъл на сцената, държеше пистолет. От костюма и стойката й личеше, че е законът. Явно нямаше да се поколебае да стреля, ако се наложи. Изглеждаше малко вероятно да не улучи.

Лиън също отчете тези неща, но това, което даваше надежда на Пъркхайзър, предизвика единствено раздразнението му.

— Не виждаш ли, че работя, кучко? — Обърна се към нея, без да отделя оръжието си от главата на Пъркхайзър. С другата си ръка посегна към малкия пистолет отзад в колана си.

— Не, не, не — каза Томпсън. — Да виждам ръцете ти.

Лиънуд се засмя и насочи малкия пистолет към нея. Томпсън трепна, но не стреля — не можеше да рискува Лиънуд да натисне спусъка и да убие Пъркхайзър.

— Защо? Какво ще стане? Ще стреляш ли? Не съм шибан малоумник — знам, че единственият ми коз е това нещастно копеле тук и това, че си наясно как ще боядисам стената отзад с мозъка му, ако опиташ да ме гръмнеш. Хайде стига глупости!

— Лиън — каза Томпсън с цялото самообладание, което успя да събере. — Не го прави. Не е нужно да умират повече хора. Да поговорим.

— Госпожо, може да не си забелязала, обаче това, което направих днес, не може да се оправи с говорене. — Погледна към входа на залата и видя командосите да приближават сцената като живи сенки. — Защо не кажеш на приятелите си да се изтеглят? Ако не искаш да те изнесат оттук, тоест.

Томпсън се намръщи.

— Хм… Гарфийлд… предполагам, чу това?

— Съвсем ясно — прокънтя отговорът в слушалката. — Ще ми се да имах по-добра новина, но нямам. Снайперистите още не са заели позиции — изчакват първата група да осигури терена.

— Добре — каза тя. Щеше й се да са на позиция за стрелба. По дяволите! Биха могли да сложат край на тази ситуация отдалеч. — Тогава кажи на нашите момчета да се отдръпнат.

Гарфийлд предаде заповедта. Сенките се отдръпнаха. Въпреки че Лиънуд ги гледаше как се оттеглят, цевта на малкия пистолет остана насочена към носа на Томпсън, без да трепне.

Щом командосите се изтеглиха през вратата на залата, Лиънуд кимна едва забележимо на Томпсън и каза:

— Вратата. — Тя даде нареждане и я затвориха. — Добре — добави той. — Сега остави пистолета.

— За смахната ли ме мислиш?

— Слушай, кучко, единственият начин да си тръгнеш оттук е да оставиш оръжието. Ние с Ерик…

— Еди — промърмори Пъркхайзър едва чуто, но изпищя, защото Лиънуд отново натисна слепоочието му с дулото.

— Както казах, аз и Ерик ще излезем през тази врата… която ще трябва да отвориш, за да мина. — Изчака секунда, загледан в индикатора на сензора, който продължаваше да е червен. — Веднага!

— Отключете вратата — каза Томпсън през зъби.

Индикаторът светна в зелено.

— Добре — каза Лиънуд. — А сега ще оставиш пистолета. Ако не го оставиш, ще застрелям и двама ви. След това тримата ще се поразходим. Ако не греша — а не греша, — ще минем покрай кухните. Там има товарна рампа. Искам да ни чака кола — ключовете в стартера, запален двигател. Ако твоите хора ни затворят вътре, ще ви застрелям и двамата. Ако видя още ченгета, ще ви застрелям и двамата. Ако колата не е наред по някакъв начин, ще ви застрелям и двамата. Ясен ли съм?

— Да — каза Томпсън. — Ясен си.

— А сега бъди послушна и остави шибания пистолет.

Томпсън се подчини, неохотно. Нямаше избор. Най-добрата тактика беше да го кара да се движи, да го кара да говори, да го извади на открито, където хората й може би щяха да получат шанс за стрелба.

— Добро момиче — изгука Лиънуд. — Искаш ли да ти кажа една тайна?

— Каква?

Лиънуд натисна спусъка. Чу се пукане, като фойерверк, проснатото тяло на Пъркхайзър се сви конвулсивно, после се отпусна. Кръв и мозък изпръскаха вратата на сцената.

Щом животът напусна тялото на Пъркхайзър, Лиънуд насочи миниатюрния си автомат към Томпсън, която вече нямаше оръжие. Когато Лиънуд бе стрелял, тя едва не се бе спуснала да вземе пистолета си, но погледът му и малкият пистолет не се бяха отместили от нея нито за миг. Сега беше твърде късно.

— Знам много добре, че няма да ме оставите да изляза оттук… и съвсем определено няма да се върна в затвора. Което означава, независимо дали ти харесва, или не, че никой от двама ни няма да излезе от тази зала.

— Е — обади се Хендрикс, който се надигна между балоните в левия край на залата. — Прав си само наполовина.

Още преди да довърши керамичният нож вече беше излетял от ръката му. Лиънуд се обърна към него, както Хендрикс очакваше. Ножът улучи прецизно — проби адамовата ябълка на Лиънуд и потъна до дръжката преди онзи да успее да мигне.

Хендрикс се бе надявал да прекъсне гръбначния му мозък. Надявал, но не и разчитал. Би било едно на милион — острието да попадне между прешлените и да среже хрущяла, — а той не беше чак такъв късметлия. Както от устата му шуртеше кръв, Лиънуд вдигна оръжията си и изстреля няколко куршума към Хендрикс. Той дори не трепна. Беше наясно, че Лиънуд не е в състояние да улучи.

Томпсън не знаеше какво да мисли. Хвърли се на сцената по очи. Докато падаше, видя как непознатият взе разстоянието от края на сцената до Лиънуд на три бързи крачки.

Лиънуд падна, пусна оръжията и посегна към дръжката на ножа, която стърчеше от гърлото му. Кръвта шурна между пръстите му. Хендрикс приклекна до него и видя как светлината в очите му гасне.

— Щастлив път, Лиън. Може да се срещнем пак, в ада.

Всичко това се случи за някакви си двайсет секунди. Томпсън се ослуша, неподвижна като смъртта, от мястото, където беше. Опасяваше се да не се превърне в мишена, ако се раздвижи. Когато обаче чу, че нападателят на Лиънуд става и побягва, се спусна към пистолета си. Грабна го от пода и се претърколи, защото искаше да стреля по новодошлия — новата заплаха.

Той обаче беше изчезнал.