Крис Холм
Порода убиец (33)

33.

Блондинката пред бара не беше типът на Гарфийлд.

Едра, изкуствена, цици като баскетболни топки. Евтини пластмасови нокти. Тъмни корени в основата на изрусените къдри и четвърт акър кожа, изпръскана с изкуствен тен от спрей на деколтето, под горнището и под късата пола. Отначало не можа да разбере дали му намига, или под пластовете грим клепачите й са се превърнали в някакви готически мухоловки, които от тежестта си са загубили способност да се отварят едновременно. Обаче първите две мацки, които заговори, го отрязаха, а и това квартално барче във Вашингтон не предлагаше някакъв особен избор в един следобед. Оказа се, че тази си пада по уиски и мъже с полицейски значки, и той реши, че по-добра от нея няма да намери.

Извикаха ги във Вашингтон късно предната вечер. Прекараха сутринта в кабинета на директора. Наричаха го доклад. Повече приличаше на бичуване.

Директорът определи „катастрофата «Пендълтън»“ (негова фраза) като най-голям шибан гаф след Уейко. Каза, че пускането на балоните — което се бе появило на треперещ запис с телефон в Ютюб и което веднага бе плъзнало по Мрежата — е направило ФБР за смях. И ги увери, че Конгресът вероятно ще поиска главата му, задето агентите му са допуснали заподозрян да избяга по този начин.

Томпсън правеше всичко възможно да отклони гнева на шефа, изтъкваше, че това по принцип е нейна операция, но беше ясно, че до голяма степен виновен за случилото се е Гарфийлд — но така или иначе, тя беше доста по-напред от всички в Бюрото в разследването на призрака, така че беше ценна. Когато излязоха за обяд, Гарфийлд беше почти напълно сигурен, че ще стане изкупителна жертва, и не можеше да преглътне мисълта да прекара следващите няколко часа като участник в собственото си професионално падение. Каза на Шарли, че има нужда от малко чист въздух, и тръгна по улиците, докато намери заведение, което изглежда достатъчно гнусно за настроението му, за да изпие обяда си. Попадна и на съответстваща женска компания.

— Дай да ти видя пищова — изфъфли тя, със сладникав от уискито дъх, с остра ментова жилка.

— Може би по-късно — отговори той. Телефонът му изписука в джоба. Партньорката му пускаше есемес може би за десети път този следобед. Той не му обърна внимание и отново насочи вниманието си към пияната си компаньонка.

Тя се приближи до него. Големите пори, замазани с грим, заеха цялото му полезрение.

— Аууу, стига — изпъшка тя. Ръката й се плъзна по вътрешната страна на бедрото му.

Гарфийлд глътна остатъка от питието си и затвори очи. Повече от всичко, това беше жест на самоненавист, но жената го взе за удоволствие и плъзна ръката си още по-нагоре.

— Това не ми е пищовът — каза той.

— Без малко да се излъжа — отвърна тя. — К’во ще кажеш да идем у вас и да ми покажеш поне белезниците си?

Той погледна тази жена — чието име, даде си сметка, така и не бе чул, — после огледа бара, като се питаше какви са шансовете да хване нещо, от което е по-малко вероятно да получи някакво възпаление. Дори и да забеляза, компаньонката му с нищо не показа, че дава пет пари.

Гарфийлд се надигна и посочи с пръст празната си чаша, после нейната. Барманът наля „Джим Бийм“ без лед и на двамата, без да каже и дума.

— Да вървят по дяволите! — изруга Гарфийлд с чаша в ръка и напрегната усмивка. Жената се чукна с него, изляха питието в гърлата си и излязоха заедно от бара. Залитаха.

Гарфийлд мрачно реши да се вслуша в собствените си думи.

Шарли Томпсън стоеше в оживеното фоайе на централата на ФБР и пишеше поредното отчаяно съобщение на партньора си. Трябваше да са се върнали в кабинета на директора преди четирийсет минути, но от Гарфийлд нямаше и следа. Томпсън помоли директора за кратка отсрочка — каза му, че трябва да свърши нещо по разследването. Той се съгласи — неохотно — да удължи прекъсването за обяд с още половин час. В момента Томпсън закъсняваше с десет минути.

— Шарли! — чу глас откъм коридора. Вдигна глава и видя пряката си шефка, заместник-директор Катрин О’Брайън, да крачи бързо към нея. Беше с идеално изгладен сив костюм, бяла копринена блуза, високи токчета. Косата й беше прибрана на кок, който издаваше авторитет, без да преминава в строгост.

— Надявах се да те намеря.

— Намери ме. Трябваше вече да съм при директора.

— Как вървят нещата там? — попита О’Брайън и леко докосна с пръсти лакътя на Томпсън, жест на деликатно благоразположение.

— Както може да се развиват, предполагам. Което ще рече зле. Имаме двайсет и три жертви. Един от мъжете не е съществувал допреди две години, което говори, че е бил в програмата за защитени свидетели. Друга жертва е този, който го застреля. Четирима са оказвали първа помощ и са придружавали свидетел, както са смятали, до болницата. Има седем души в интензивно отделение с опасност за живота и близо сто ранени. Моят призрак е на свобода, също и този, който се сби с него. Не мога да обвиня директора, че е ядосан.

— Ядосан е, но не на теб. Ти беше напред с материала около този нов убиец, Шарли, и ситуацията в Канзас Сити щеше да е много по-зле, ако не беше там. Никой не те обвинява за случилото се.

— Благодаря — каза Томпсън. — Ще ми се да го кажеш и за Гарфийлд.

— Изненадана съм, че го защитаваш.

— Той е мой партньор. И въпреки всичките си недостатъци не е лош човек. Опитваше да помогне, както и аз.

— Къде е той, между другото?

Томпсън сви рамене.

— Ще ми се да знаех. Изчезна преди повече от час и не отговаря на съобщенията ми. Безпокоя се за него. Като парцал е, откакто операцията се обърка.

— Да — каза О’Брайън. — Не е единственият.

Томпсън изпита вина, когато видя сълзи да напират в очите на О’Брайън. Въздухът между тях беше зареден с погребаните напрежения на недоизказани думи, като подземни електропроводи. Томпсън отвори уста да отговори — точно тогава обаче минаха няколко агенти с костюми. Когато изчезнаха зад ъгъла, О’Брайън заговори — с тих, крехък, треперещ глас.

— Изплаши ме до смърт. Съобщенията бяха откъслечни. Знаех, че си вътре. Часове наред не беше сигурно дали си жива. Смятах, че сме те загубили.

Сълза се търколи по грима на О’Брайън. Томпсън посегна машинално да я избърше.

— Съжалявам. Там беше лудница. Изобщо не помислих.

— Именно. Не си помислила — каза О’Брайън. — Не можа ли да се обадиш?

— Права си — съгласи се Томпсън. — Трябваше.

Бяха заедно от половин година — най-щастливата половин година в живота на Томпсън. Тя се надяваше Кейт да изпитва същото. В моменти като този си мислеше, че е така.

Шарли настояваше да пазят връзката си в тайна. Кейт искаше да каже на всички. Шарли обаче винаги бе пазила личния си живот настрани от кариерата — не че това спираше шушуканията и вицовете за лесбийки, които разказваха Гарфийлд и подобните на него. Колегите често говореха за половинките си и нейното мълчание правеше впечатление.

Не че се срамуваше от себе си — ни най-малко. Ако жената, която обичаше, беше някоя друга, а не нейната шефка, щеше да й е все едно какво мислят няколко устати женомразци. Обаче беше положила сериозни усилия, за да е на ниво в доминираното от мъжете ФБР, и не искаше никой да говори, че е постигнала всичко заради друго, а не заради качествата си.

— Вашите знаят ли, че си добре? — попита О’Брайън.

Томпсън кимна.

— Говорих с Джес преди два часа. Помолих я да се обади на майка и татко вместо мен. Знаеш какво е мнението им за работата ми на терен — нямах сили да проведа още един такъв разговор с тях.

— Обядва ли?

„Мило е, че пита“, помисли си Томпсън. След двайсет и четири години грижи за Джес й беше приятно някой да прояви загриженост към самата нея.

— Всъщност не. Взех си шоколадова вафла от автомата преди два-три часа.

— В такъв случай, когато приключиш тук, отиваме да вечеряме у дома. Ще сготвя нещо. — Шарли вдигна скептично вежда. — Добре де… ще поръчам за вкъщи.

— Много ми се иска, но отпечатъците, които свалихме от стъклата, които свидетелят е дал на Гарфийлд, още не са анализирани. Искам да съм наблизо, в случай че се окажат от значение, колкото и малко вероятно да е.

— О… — отвърна О’Брайън, без да крие разочарованието си. — Добре, в такъв случай си извинена.

— А мога ли да те убедя да донесеш тази поръчана вечеря в кабинета ми? — попита Томпсън.

О’Брайън се усмихна ослепително.

— Става.