Крис Холм
Порода убиец (41)

41.

Шумоленето на поройния дъжд в дърветата напомняше на Енгелман шум от радиостанция. Кората на стволовете, покрай които се промъкваше, беше подгизнала. Боровите иглички под краката му бяха хлъзгави. Раненото му коляно се възмущаваше при всяка крачка през гъстата гора на Вирджиния. Мокрите му дрехи бяха залепнали за гърба му.

Но той не се поколеба. Не намали темпото.

На десет хиляди метра височина грееше слънце — небето беше ясно, синьо. Той гледаше облаците, които блестяха някъде долу, под самолета на „Юнайтед Еърлайнс“ — малки, далечни, нематериални. И останалите пътници му се струваха нематериални — толкова беше обзет от спомена за Лестър Майърс. Макар след това да се бе измил, все още усещаше лекия дъх на насилие — на смърт — по кожата и дрехите си. Пое дълбоко въздух, наслади се на вкуса. Това го възстановяваше. Вдъхваше му сили. Окриляше го като свръхчовек, като убиец на човеци. Издиша аромата от дробовете си неохотно и го обзе чувство за целеустременост: питаше се дали останалите пътници в самолета могат да доловят същото.

На „Дълес“ обаче времето беше скапано. Неблагоприятен знак за събитията, които щяха да последват?

Тази мисъл го ядоса и той продължи още по-енергично през гората.

Между дърветата виждаше други къщи. Видя телевизори, показващи прогнозата за времето, детски канали с анимационни филми, сутрешните новини. Видя семейства да четат вестници пред чаша кафе, да ядат палачинки по пижами. Навсякъде, където минаваше, светеха лампи, за да разсейват сутрешния дъждовен мрак в неделя. Когато най-накрая видя къщата на Уокър обаче нямаше светлина, движение, нямаше никакъв признак за живот — и не се долавяше и звук при непрестанния шум на дъжда в дърветата.

Обиколи къщата приведен, за да не го видят — през храстите, после до основите, до предната веранда, надигаше се само за кратко, колкото да надникне през прозорците. Но всички пердета бяха спуснати, а прозорците, които бяха достатъчно ниски, за да се покатери на тях, бяха заковани с дървени плоскости.

Неговият човек беше стигнал тук преди него.

Това го ядоса. Не разбираше как така Хендрикс е научил. Беше сигурен, че не му е оставил шанс. Може би не трябваше да оставя онзи нещастник да умира бавно, но пък обичаше твърде много идеята за продължителното страдание, за да го ликвидира набързо. Но, така или иначе, грешката не беше от значение. Той искаше неговият човек да дойде и той беше дошъл.

Времето за смърт наближаваше.

Енгелман извади пистолета си — „Ругер“ с изпилени номера, купен от заложна къща с недотам добра репутация на няколко километра от летището. Беше купил и нож за дране на дивеч, — който беше в ботуша му. При нужда щеше да се справи отлично и с човешки дивеч.

Макар че буреносните облаци закриваха слънцето и дъждът замъгляваше погледа, мълниите проблясваха от време на време и му позволяваха да се ориентира. На втората обиколка спря до входната врата. Отворена, но само малко — тъмнината в десния край сякаш го подканяше.

Усмихна се. Дръзко, каза си. Твърде дръзко. Хендрикс сигурно го смяташе за глупак, за аматьор. Подмина вратата и отиде до еркерния прозорец по-нататък не беше закован като другите, заради формата си, а беше барикадиран с някакъв тежък шкаф.

Счупи три стъкла с дръжката на пистолета и се покатери на пейката в нишата вътре — беше покрита с възглавнички. Опря крак на тежкия дървен шкаф — бюфет или нещо такова, — който му пречеше да влезе в стаята, и го изрита, за да падне. Коляното го заболя адски. Шкафът обаче се сгромоляса на пода с трясък на счупени чинии.

Енгелман пристъпи приведен напред и се спотаи зад едно кресло. Къщата смърдеше на бунище — алкохол и оцет, плюс още десетки миризми, от които стомахът му се сви и главата му се завъртя. Питаше се дали това объркване, този вонящ кошмар е бил замислен от Хендрикс. Но дори и така, не беше достатъчен, за да притъпи диамантеното острие на концентрацията му.

Затаи дъх и се ослуша. Някъде навътре в къщата чу женски плач и ръмжене на куче, които бързо спряха след кратко, рязко „шшшш“ и вероятно длан върху муцуната. Кучето изскимтя тихо още веднъж. Мъжът и жената мълчаха.

Енгелман се усмихна доволно.

— Признавам, Майкъл, впечатлен съм — каза високо с надежда да привлече Хендрикс в затъмнената стая. — Не очаквах да те заваря тук. Много благодаря за поканата, между другото — добави, заради отворената врата. — Ще ми простиш нахалството да не се възползвам от начина на влизане, който ми предложи. И, ако ми позволиш забележката, можеше да почистиш малко тук.

— Няма нужда да намесваш Иви в това — обади се Хендрикс някъде от вътрешността на къщата. Защо не я оставиш да си тръгне и да уредим въпроса помежду си?

Енгелман си даде сметка, че Хендрикс не е близо, и се промъкна през стаята. Влезе в главния коридор на къщата почти веднага, след което извика:

— Няма проблем! Пътната врата още е отворена, ако искаш да я отпратиш през нея. Дано само по пътя не я сполети нещо неприятно — гората е доста опасна.

След това влезе в стаята отсреща и изчака да види дали заблудата му е подействала и Хендрикс не се е хванал.

Не се хвана, но думите на Енгелман подействаха поне на Ивлин, защото той чу още един стон, доста по-изплашен. Ужасът й му достави удоволствие — и не само защото разбра, че не идва от мястото, от което бе чул гласа на Хендрикс. Това означаваше, че я е скрил някъде — заедно със съпруга й и кучето, ако можеше да се вярва на снимките на стената, които успя да зърне на отблясъците от мълниите. И освен ако не грешеше много сериозно, това някъде не беше далече от мястото, на което се бе скрил самият той — по-близо, стори му се, от самия Хендрикс.

Гръмотевиците разтърсваха къщата като бойни барабани, в пълен синхрон с множеството мълнии. Бурята беше точно над къщата. Лицето на Енгелман пламтеше от възбуда.

Дъждът продължаваше да плющи. Енгелман се надигна и тръгна по коридора, привлечен като хищник от приглушеното скимтене на изплашената Абигейл.

 

 

Шарли Томпсън не падаше под сто и четирийсет, чистачките свистяха на пълна скорост, но не успяваха да се справят с проливния дъжд. Бледи жълти петна блещукаха в огледалото, докато тя полагаше всички усилия да не изскочи от виещия се провинциален път. Надяваше се да са фаровете на подкреплението. Не можеше да приеме спокойно мисълта, че може да се изправи срещу двама закоравели убийци съвсем сама.

Даян й бе казала, че ще й се обади след двайсет минути. Минаха повече от седем часа — но все пак й бе предоставила информацията, която искаше. Оказа се, че Хендрикс е пращал всяка седмица писма, през почти цялата си служба, на жена на име Ивлин Джейкъбс. Приятелка или годеница, Даян не беше сигурна. След това Ивлин се бе омъжила — сега фамилията й беше Уокър — и се бе преместила във Вирджиния, на час път от Вашингтон.

Томпсън беше сигурна, че престъпникът се е насочил натам — и че призракът ще го последва. Което означаваше, че тя също трябва да отиде там. Заради жертвите от „Пендълтън“. Заради убития си партньор. Заради самата себе си, независимо от цената.

Джипиесът изписука и подаде монотонна команда да завие, след което я информира, че целта й е на осемстотин метра. Тя взе завоя с висока скорост и продължи напред. С радост забеляза, че фаровете отзад също завиха след нея.

Снимките на обезобразения Лестър Майърс я преследваха като кошмар. Разклащаха решимостта й. Нашепваха й да се откаже, преди да е станало твърде късно.

И всеки път, когато кошмарът връхлиташе, тя реагираше по един и същи начин — настъпваше педала до пода и продължаваше напред — само напред, — а фаровете прорязваха бурята.

 

 

В кухнята Енгелман се изправи в цял ръст и се огледа озадачено. В средата на пода имаше касетофон, може би на трийсет години, от онези, които хлапетата пускаха по улиците, за да танцуват брейк. Май ги наричаха „гето бластери“ — или нещо такова. Не беше виждал подобно нещо от години. Антика. Докато го гледаше, от него долетя странен звук: скимтене на куче и приглушен женски плач.

— Разочарован ли си? — попита Хендрикс. Енгелман вдигна очи и го видя, очертан в сводестата арка, която разделяше кухнята от трапезарията, на пет метра, осветяван периодично отзад от отблясъците на мълниите, проникващи през синия чаршаф върху френския прозорец. Беше мокър до кости и дишаше тежко — вероятно беше бързал в дъжда.

— Тя не е тук — каза и премести леко десния си крак, за да разпредели тежестта си равномерно. — Изведох ги преди часове. Ако искаш да си преди мен, не трябва да използваш редовни полети.

— Да съм разочарован?! — повтори Енгелман и също промени стойката си. — Точно обратното — впечатлен съм. След срещата ни в Канзас се питах дали не съм надценил способностите ти. Ако не ни бяха прекъснали, мисля, че можеше да изляза по-добър от теб. — Хендрикс сви рамене, сякаш искаше да каже, че никога няма да разберат. — Сега обаче излиза, че се справяш чудесно. Не мога да ти опиша с какво нетърпение очаквах този момент.

През процепите на пердетата проблесна ослепително бяло, веднага последва страховит гръм, от който къщата потрепери.

— И на това място ли казваш, както във филмите, „Ние с теб не сме различни“?

Енгелман се засмя.

— О, не, Майкъл. Ние с теб не си приличаме почти по нищо. Ти имаш нужда от причина, за да убиваш, мотив, който е достатъчно силен, за да успокои съвестта ти — за да преодолееш колебанието си. И си склонен да се привързваш към други хора, като Ивлин или милия Лестър. За мен самото убиване е достатъчно. Как е Лестър между другото? Мисля, че вече е мъртвец. Ако искаш, ще уредя да те погребат до него, така че чувството за вина заради страданието, което му причини, да те крепи през вечността.

— Някой път трябва да ми разкажеш как го откри — процеди Хендрикс през зъби. Подхвърли го по-скоро за да накара Енгелман да продължи да говори, отколкото, защото очакваше отговор.

— О, не е никаква тайна. Поисках от един чудесен федерален агент, казваше се Гарфийлд, досието ти и той се отзова с голяма радост. Знаеш ли, смешно е, че данъците ти отиват, за да хранят такива предатели, но пък точно този повече няма да взема заплата… Пък май и ти вече не плащаш данъци?

— Платил съм своя дял — отговори Хендрикс.

— Докато си бъбрим — каза Енгелман, — каква е причината за тази гадна миризма? Като че ли си оставил стока за цяла бакалница да гние във всяка стая.

— Така го заварих — отговори Хендрикс невъзмутимо.

— Постъпи глупаво, че дойде, обаче. Роб на собствената си сантименталност.

— Ако не бях дошъл, щях да съм страхливец.

— Може би. Кажи ми, как реагираха скъпата ти Ивлин и съпругът й, когато се появи? Разбрах, че носи дете.

Хендрикс не отговори.

— Лошо… обаче, ако това е някаква утеха, няма да си жив дълго, за да се измъчваш от съжаления.

Хендрикс вдигна кухненския нож в дясната си ръка. Острието проблесна, отразило поредната светкавица.

— Може би. Така или иначе, да приключваме с това.

Енгелман вдигна пистолета.

— О… — Още мокрото му от дъжда лице засия в усмивка. — Мисля, че изпробвахме уменията си с нож в достатъчна степен. А коляното все още ми създава проблеми. Боя се, че при близък бой ще съм в неизгодно положение. Моля да ме извиниш за отстъплението, но…

И стреля.

В милисекундата преди това Хендрикс се усмихна едва доловимо.

И се помоли.

 

 

Томпсън видя пощенската кутия на семейство Уокър и завъртя волана. Задните колела изхвърлиха две опашки от кал, по после зацепиха. Тя измина около петдесетина метра по виещата се кална алея… и изведнъж огнена топка проряза нощта на височина колкото четириетажна сграда. Посипаха се отломки.

Тя разбра това, което подкреплението й щеше да потвърди най-рано след час, само за миг.

Къщата на Уокър вече я нямаше.

 

 

Хендрикс лежеше опърлен, окървавен и сгърчен от болка на матраците на верандата. Гърдите го боляха ужасно от куршума на Енгелман, но чугунената плоча от барбекюто на Иви беше разсеяла енергията му достатъчно, та само да насини — но не и да счупи ребрата му. Парчета дърво и изолация се сипеха върху него от небето, но му беше все едно. Радваше се, че е жив. В интерес на истината, изобщо не беше вярвал, че планът му ще успее.

Отпусна изтощен глава на матрака, но веднага пак я надигна, защото го заболя. Опипа тила си и пръстите му се изцапаха с кръв — парче стъкло се бе забило в скалпа му. Не за първи път съжали, че нямаше как да счупи стъклата предварително — ако го бе направил, газът щеше да излети навън и подготовката му щеше да е напразна.

Трябваше да го признае на наемника на Дженовезе — трикът му бе свършил работа. Газовата печка, чиято контролна лампичка бе изключил преди няколко часа, и бутилките с пропан-бутан за барбекюто бяха напълнили къщата с газ до такава стенен, че накрая беше трудно дори само да се движи вътре — чувстваше се замаян, объркан — и въодушевен. Оказа се обаче, че ароматизаторите, които слагат в газта за домашна употреба, за да могат хората да усетят миризмата, ако има изтичане на газ, вършат работа само ако си даваш сметка на какво мирише. Ако наситиш въздуха с други силни миризми — на алкохол, туршия или гниещи отпадъци, — може да не усетиш дори развалено яйце. Удобно, ако си наемник и искаш да вдигнеш някого във въздуха.

Тубите с бензин от гаража, които Хендрикс бе сложил в шкафа под мивката в кухнята, също помогнаха, както и пълната с аерозоли микровълнова. Кухнята на Иви се беше превърнала в огромна бомба. Изстрелът на Енгелман бе послужил като детонатор, а силата на експлозията — насочена по възможно най-добрия начин от арката към трапезарията и шперплатовите плоскости, които Хендрикс бе закрепил от двете й страни, за да я насочват допълнително — го изхвърли навън, както куршум излита от дуло. Беше направил уголемена версия на безбройните насочени заряди, които използваха в Афганистан. Предотврати тежките изгаряния, като предварително се заля с ледена вода — горещината изпарява водата, преди да изгори плътта. Експлозията го остави със зачервена и изприщена на места кожа — но не и изгорена. Енгелман, който беше в центъра на взрива, нямаше този късмет. Следователите несъмнено щяха да събират овъглени късчета от тялото му от дърветата на десетки метри разстояние.

Стюарт, Ивлин и Абигейл бяха скрити в бараката на двора, защитени от каменните й основи. Хендрикс им бе казал да не излизат по никакъв повод поне час след като чуят сирените. По този начин, дори и ако се провалеше и Енгелман го убиеше, щяха да са в безопасност — а ако планът му сработеше, той щеше да има време да се махне. Да изчезне. Да остави Иви да събира парчетата от живота, който бе изградила за себе си — по-добър от всичко, което би могъл да й осигури той.

Атевето на Стюарт беше заредено с гориво и скрито зад гаража. Хендрикс го яхна и запали — но едва чу мотора. Отчасти заради експлозията преди малко, отчасти заради бученето на бурята и огъня, който поглъщаше последните останки на къщата.

Остана на място за момент, в очите му напираха сълзи. Върху покрива на бараката се стелеше пепел от изгорялата къща. Спомни си последните мигове с Иви — когато я отведе там…

Първи влезе Стюарт, с Аби на ръце. Иви го следваше. Беше изпоцапана и изтощена след трескавата подготовка в къщата, а на лицето й беше изписано негодувание, защото Хендрикс отказваше да каже какво е намислил. Въпреки това изглеждаше по-красива от всякога.

Той я преведе през прага — държеше я за ръка, а Стюарт гледаше ядосано от тъмнината вътре. Когато влезе, Иви се обърна към него и попита:

— Това ли е всичко?

Думите бяха подхвърлени заради съпруга й, но в този момент Хендрикс видя болката, обидата, невидимата молба, изписана на лицето й: „Как може да е това?!“

— Съжалявам — каза й той.

— И аз — отговори Иви. И преди да пусне ръката му, я стисна силно.

Сега той си спомни този момент и го обзе нещо, което подозрително приличаше на надежда.

Включи съединителя и високопроходимата машина се понесе напред. Хендрикс изчезна в дъжда и още веднъж остави Иви в миналото.