Крис Холм
Порода убиец (15)

15.

Пъркхайзър полага усилия да убеди охраната, че е невинен, в продължение на час и през цялото време трепереше в мокрите си дрехи. Обясняваше, че бил накиснат. Че този тип, Алард, го преследвал. Стигна дори дотам, че да ги кара да прегледат записите от камерите — беше сигурен, че ще го оневинят. Изглежда обаче цялата система за сигурност на мола се бе сринала, така че той нямаше избор, освен да млъкне. Без доказателства — и без да разкрие факта, че се крие от мафията — дори самият той беше принуден да признае, че звучи като откачалка.

В края на краищата го пуснаха — двама го изведоха от сградата и го оставиха в спускащия се здрач. Паркингът на мола беше почти празен. Повечето лампи все още не бяха запалени, макар че все повече оживяваха със спускането на нощта. Виждаха се само три коли. Ръждясалият буик „Скайларк“ на Пъркхайзър беше далече от другите две, стъклата му отразяваха оранжевия залез.

Пъркхайзър остана за момент на място — оглеждаше се, чакаше, търсеше следа от Алард. Беше сигурен, че името не е истинско, но не знаеше как иначе да нарича този тип. Каза си, че паркингът е твърде голям, за да открие един-единствен човек. Десетки коли бяха дошли и си бяха заминали, откакто го бяха задържали. Нямаше причина да мисли, че Алард знае коя е неговата. Въпреки всичко обаче изтича до колата приведен и я отключи с треперещи ръце — без да престава да се озърта.

Скочи вътре, затръшна вратата, натика ключа в стартера. Завъртя го и затвори очи — в очакване колата да се взриви.

Не се взриви.

Но и не запали.

— Да, съжалявам за това — чу глас от задната седалка. — След като откачи в мола обаче не исках да настъпиш педала и да ни забиеш в някой уличен стълб, преди да поговорим.

Пъркхайзър посегна към дръжката на вратата. Забрави, че си е сложил предпазния колан. Хендрикс протегна лявата си ръка и заключи вратата — а с дясната сграбчи предпазния колан и дръпна. Коланът се стегна и залепи Пъркхайзър за седалката.

— Успокой се, Ерик — каза Хендрикс. — Не съм дошъл да те убивам.

— Казах ти! — отговори Пъркхайзър, докато се мяташе под колана на седалката като животно в капан. — Не съм Ерик — аз съм Еди. Еди Паломера. Бъркаш ме с някого.

— Не, не те бъркам… и колкото по-скоро престанеш да лъжеш, толкова по-добре ще е и за двама ни. Повтарям: не съм тук, за да те убия. Има други, които искат да го направят. И несъмнено ги бива в това. Ако искаш, ще те оставя веднага — само кажи. Обаче трябва да разбереш, че ако се махна, оставаш сам и няма да мога да те предпазя.

Пъркхайзър спря да се бори и погледна Хендрикс в огледалото.

— Да ме предпазиш?

— Точно така.

— Да не си от Защитени свидетели?

— Не съм — отговори Хендрикс. — Нямам нищо общо със Защитени свидетели.

Пъркхайзър се засмя — мрачно и горчиво, като старо кафе.

— Разбира се, че не си. Реших, че са видели снимката ми във вестника и са те пратили да ме наглеждаш, макар че трябваше да съм наясно, че на тези задници не им пука за мен.

— Вече не си в програмата, така ли?

— Не съм. Казах им да се разкарат още преди година. Вечно ме бройкаха. Проверяваха ме. Пъхаха си носовете в бизнеса ми. Не можех да взема и цент от мангизите, които прибрах…

— Които открадна, искаш да кажеш.

— Надничаха над рамото ми непрекъснато. И ги отпратих. Казах им, че всичко е наред. И щеше да е, ако не беше тази шибана снимка. Заради нея дойде и ти, нали?

— Да — каза Хендрикс. — Заради нея дойдох. Честно, Ерик, къде ти беше умът, когато им позволи да я публикуват?

Пъркхайзър сви рамене.

— Нямах избор. Казиното ме накара да подпиша купчина идиотщини, с които приемам да правят каквато реклама поискат, иначе няма да ми дадат проклетата печалба. Рекох си, какво пък толкова, това е само някакъв си местен парцал. Вероятно никой няма да я види.

— Аз я видях. И не съм само аз.

— Добре. Като не си от Защитените свидетели, кой си тогава? Знам единствено, че името ти не е Алард.

— Не е нужно да знаеш кой съм. Трябва само да знаеш за кого работя.

— Добре. За кого работиш?

— Всъщност за теб. Или по-скоро ще работя за теб, ако сключим сделка за четвърт милион долара.

— Четвърт милион долара?!

— Именно.

— И срещу това ще получа какво?

— Нали знаеш, че едни типове искат да те убият?

— Е?

— Аз ще ги убия. Преди това.

— Мамка му! Да не си някакъв брокер на наемни убийци? Сега вече чух всичко. Обаче, сериозно, симпатяга, не смяташ ли, че четвърт милион е малко множко?

— Виж… ти решаваш. Аз обаче си мисля, че за човек, задигнал трийсет милиона от синдиката в Атланта, не би било проблем да отдели някакъв си четвърт милион, за да избегне собствената си кървава смърт.

— Видя колата ми, видя и дупката, в която работех през последните две години. Приличам ли ти на човек, който има трийсет милиона?

Имаше право и Хендрикс му го каза.

— Точно така. Виж, шерифската служба прие нещата лично, когато ги изритах. Май като стана така, раниха, че не са си изчистили сметките с мен, а много ясно им казах, че не знам нищо за никакви изчезнали пари. Докато се усетя, един федерален прокурор започна да души около мен и да задава всевъзможни въпроси за недекларирани доходи и дали не било трябвало да попълня формуляр за стари данъци.

— Лоша работа.

— На мен ли го казваш? Оттогава не съм се доближавал до скривалището си, от страх да не ми спукат задника. Няма нужда да ти казвам, че ако ме заключат, ще ми видят сметката за седмица… и това не струва никакви пари. Исках да се чупя от страната и да прехвърля мангизите в нова сметка, в чужбина, обаче тия задници ми анулираха паспорта. Затова реших, че е време да се сдобия с пари, които да мога да използвам. Точно заради това отидох в казиното.

— Шест милиона печалба са сериозна крачка напред и нагоре — отбеляза Хендрикс. Ако не се брои снимката във вестника, извадил си голям късмет.

— Късмет? Мислиш, че беше късмет? Осем месеца писах програма, с която да пробия защитата на казиното и да хакна игралните автомати. Спечелил съм си всеки шибан цент.

— И сега, като ги имаш, няма да имаш проблем да ми платиш.

— Да… само дето още ги нямам. Във Вегас може да е друго, обаче това малко провинциално казино тук не раздава пари на момента. Трябва да отида в четвъртък, за да ги получа.

Парченце от пъзела щракна на място и изведнъж Хендрикс видя цялата картина. Инструкциите в разшифрованата комуникация на мафията изискваха ударът да бъде възможно най-публичен и кървав.

— Чакай малко… ще има голяма тълпа, огромен чек… нещо такова?

— Точно — кимна Пъркхайзър. — Не е най-доброто за човек, който се крие, знам — обаче не мисля, че някой има по-добра охрана от казината, а след като си прибера парите, ще мога да изчезна завинаги.

— Внимавай какво си мечтаеш. Почти напълно съм сигурен, че ще те ударят там, по време на церемонията.

Пъркхайзър почти изскимтя.

— Защо? Защо си толкова сигурен?

— Инструкцията им е да го направят демонстративно, за да покажат какво се случва с тези, които се пробват да ги пържат така. Какъв по-подходящ момент да предадат посланието от това да те гръмнат пред всички в момента на предполагаемата ти победа?

Дори на слабата светлина в колата Хендрикс видя как Пъркхайзър пребледнява.

— Мамка му! — промърмори той. — Мамка му, мамка му, мамка му! — След това очите му светнаха. Но ти каза, че можеш да ги спреш, нали?

— Казах, че мога да ги спра, ако ми платиш.

— Добре, но ако ги спреш, ще мога да си взема парите и тогава ще имам достатъчно, за да ти платя.

Хендрикс поклати глава.

— Не става така. Или получавам парите предварително, или няма сделка.

— Не знам, симпатяга… звучи ми адски тъпо. Ако си толкова добър, колкото казваш, защо е проблем да си получиш парите после?

— Ами, най-напред, така няма гаранция, че ще ми платиш, а ако не ми платиш, ще трябва да те убия аз. Това означава двойна работа, за която няма да получа нищо. И, второ, ако опитат да те убият, ще привлекат вниманието на властите. То може би ще те предпази от повторни опити, ако ме наемеш да те опазя първия път, но и всякакви парични преводи после ще са много по-рискови, отколкото ако станат предварително. Всичко това обаче бледнее пред факта, че не убивам без причина. Няма пари, няма причина. Значи, въпросът е, приемаш или не. Предложението не подлежи на договаряне.

— Всичко подлежи на договаряне, симпатяга.

— Не и това.

— Тогава какво? — попита Пъркхайзър. — Ще ме оставиш да умра ли?

— Това зависи от теб — каза Хендрикс. Имаш възможност да избираш. Днес е понеделник, което означава, че ако съм прав за избора на подходящ момент, ти остават три дни. Можеш да решиш да бягаш — да заминеш оттук още тази вечер. Ако го направиш, кой знае… може и да успееш да изчезнеш. Може обаче и да те намерят и да ти видят сметката. Другата възможност е през следващите три дни да събереш хонорара ми. В жабката ти има листче с телефонен номер. Ако решиш да ми платиш, позвъни ми на него и ти давам думата си, че няма да пострадаш.

Отпусна колана на Пъркхайзър и слезе от колата. Пъркхайзър се облегна тежко на кормилото.

С ръка върху отворената врата, Хендрикс се наведе и каза:

— Кабелите за свещите ти също са в жабката. Ще ти трябват, за да се прибереш.

След това затвори вратата и си тръгна, а Пъркхайзър остана сам с мислите си.