Крис Холм
Порода убиец (36)

36.

Камбанката над вратата на заведението издрънча и влезе човек с пясъчноруса коса. Около него струяха слънчеви лъчи. Беше събота, малко след четири следобед. Барът беше отворен от пет минути и освен бармана вътре нямаше никого.

Когато чу камбанката, Лестър вдигна глава и надникна над плота към вратата. От мястото си в инвалидната количка едва различи главата и раменете на клиента. Късо спортно сако. Черно поло. Черни кожени ръкавици — едната се появи, когато мъжът вдигна ръка за поздрав. И най-светлосините очи. Мъжът леко накуцваше, по лицето имаше синини, но изражението му не издаваше неудобство на устните му играеше лека усмивка, като че ли току-що си е спомнил стар виц.

— Добър ден — поздрави го Лестър. — Кухнята е затворена, така че ако си гладен, продължи нататък по улицата… Ако искаш питие, ще се радвам да ти го сервирам. Какво пиеш?

— Какво, наистина? — отвърна мъжът и усмивката му разцъфна изцяло. Английският му беше безупречен, но се долавяше акцент, който определено беше чуждестранен. Немски, помисли си Лестър. От Австрия или може би Швейцария.

Мъжът огледа малкия бар. Празни сепарета, празни столове, празни маси. Лестър си даде сметка, че в това има нещо зловещо. Нещо хищническо. В стомаха му трепна страх.

— Да, напоследък е малко спокойно наоколо — каза той. Но няма страшно. Съвсем скоро ще се напълни.

Надяваше се на непознатия да не му прозвучи като блъф — както звучеше на самия него.

— Да, Лестър — каза мъжът, залости вратата и обърна табелата на „ЗАТВОРЕНО“. — Сигурен съм, че ще се напълни.

Трудно можеше да пропусне заплахата. Лестър не се поколеба. Натисна паникбутона под бара — за да даде знак на Хендрикс — и посегна към беретата М9, залепена с велкро под стола му. Може би ако беше посегнал първо към пистолета, щеше да има някакъв шанс. Мъжът, бърз като мангуста, грабна един стол от най-близката маса и го запрати към Лестър. Краката на стола удариха ръката с пистолета. Беретата изхвърча назад и счупи огледалото. След секунда мъжът беше при Лестър — прескочи бара и заби коляно в слабините му. Болката беше убийствена. Светът се огъна по краищата.

— Това не е особено гостоприемно, Майърс — изсъска русолявият и го удари по лицето с опакото на ръката си. Главата на Лестър се люшна от силата на удара.

Черните ръкавици завързаха с ловка елегантност ръцете му за подлакътниците на инвалидната количка. Натикаха в устата му цял лимон от фруктиерата — докъдето успя да влезе. Зъбите на Лестър разкъсаха кората и потече сок, потече по раните, останали от същите тези зъби по устните му — двойно ужилване, горе и долу.

При тази бързина на мъжа Лестър нямаше шанс. Ужасяваща, животинска ловкост.

Мъжът обиколи бара бавно, но целенасочено — затвори щорите, провери дали няма някой в тоалетната. За момент изчезна в кухнята, за да провери склада и служебния вход, помисли си Лестър.

„Каквото и да стане — каза си, — няма да е хубаво“.

След като специален агент Гарфийлд даде на Енгелман досието на Хендрикс, да намери Майърс беше просто — въпрос на телефонен разговор. Контактът му в Корпорацията остави телефона да звъни дълго обаче беше ясно, че той, тоест организацията му, не са доволни от липсата на напредък.

— Какво? — попита контактът след осем позвънявания.

— Искам услуга.

— Досега си искал много услуги, но не сме видели нищо в замяна. Защо мислиш, че заслужаваш още една?

— Близо съм — отговори Енгелман. — По-близо, отколкото е стигнал някой друг.

— Дано е така. Какво точно искаш?

— Предполагам, че имате източници при военните, нали?

Контактът се поколеба.

— Може би.

— Трябва да открия някой си Лестър Майърс. Знам само, че е военен ветеран. Наближава или малко е прехвърлил трийсет.

Контактът мълча дълго. Обмисляше.

— Той ли е нашият човек?

— Не — отговори Енгелман. — Не е той. Но вярвам, че разполага с информацията, която ми е нужна.

— Този Майърс… крие ли се?

— Нямам причина да мисля така, но военното му досие е заключено.

— Струва ми се, че за парите, които ти плащаме, трябва сам да вършиш черната работа.

— Разбирам, но сега времето е всичко — отговори Енгелман.

— Полицията също ли го търси?

— Да. И ако го намерят преди мен…

— Разбирам — каза контактът. — Дай ми пет минути и ми звънни пак. И… Александър? — Произнесе малкото име на Енгелман с особено внимание, като че ли имитираше престорената учтивост на наемния убиец.

— Да?

— Нека този разговор е последният, докато не чуем, че обектът ти е покойник.

Русолявият се върна от склада на бара и извади от вътрешния си джоб черен кожен несесер колкото дамска чанта, с цип от трите страни. На Лестър му заприлича на комплект инструменти за отваряне на ключалки.

И в определен смисъл беше точно това.

Мъжът разкопча несесера и го сложи на бара. Разгъна го демонстративно. Съдържанието му — инструменти, мушнати в кожени лентички — беше от кошмарите.

Скалпели. Шила и длета с различни форми и размери. Нещо, което приличаше на кръстоска между гумено чукче за проверка на рефлексите и брадвичка. Малък трион. Ръчна дрелка с комплект свредла. Различни форцепси, клампи и ножици.

Бяха стари, без съмнение — антики може би, захабени на вид и покрити е петна от ръжда, — но предназначението им беше повече от ясно. Хирургически инструменти. В ръцете на този тип обаче щяха по-скоро да вредят, а не да помагат.

Лестър започна да се клати наляво и надясно, за да освободи ръцете си. Русолявият гукаше над него, като че ли е малко дете, но не го спря. Лестър продължи, докато гърдите и ръцете му не пламнаха от усилието, а потта залепи косата и дрехите за тялото му. Връзките се впиваха в плътта му, пускаха кръв. Капките закапаха по дървения под приглушено, ритмично. Накрая Лестър се отказа и вдигна очи към мъжа пред себе си с неприкрит страх.

— Свършихме ли вече? — попита мъжът. Лестър не отговори. — Добре. Позволи ми да се представя. Казвам се Александър Енгелман. А сега — добави и вдигна ръка над отворения хирургически комплект, задържа я за миг и избра малко шило с дървена дръжка ще ми кажеш всичко, което знаеш за Майкъл Еван Хендрикс.